Кое е истински необходимото?

От Швейцария - в България

Следя какво се случва с мен от психологическа гледна точка.

Върнах се в България променена. По-добронамерена, по-търпелива, изпълнена с кипяща енергия и желание да „оправя всичко, което не е както трябва" в жилището, в характера, в отношенията ми с околните. Гледах "моята" страна с обич и загриженост, вслушвах се внимателно в думите, потребностите на близките ми и по-далечни хора тук, съпричастна с мъките, надеждите, борбите им. Нищо не убягваше от погледа ми, апатията и умората, които обикновено ме обгръщаха в България, сякаш бяха изчезнали. Исках да се преборя с всичко! Какво щастие! Чувствах се човек, достоен за уважение, силен, пълен с ентусиазъм! Аз, която съм обикновено толкова "жестоко" взискателна към себе си и другите, бях доволна от себе си! Обичайното за мен бе да съм недоволна - респективно нещастна - от това, че все съм недоволна.

Инстинктивно първия ден започнах с типично женските домашни задължения, основно почистване - всичко, всеки, навсякъде. Една седмица бях фиксирана в чистотата и неукротимия стремеж да докарам всичко да блести – като в Швейцария. След като изразходих много енергия и средства в почистването, продължих с естетиката - картини, цветя, разместване мебели, безкрайни списъци за пребоядисване, преобразуване помещения, неща за купуване, определяне приоритети. Разкрасявах къщата, обличах се перфектно и младежки, спазвах хранителен режим, никакви компромиси с цената на нужните ми козметични продукти!

В резултат на закупуването на някои скромни, но издържани "мебелчета", препарати за почистване, невероятни хранителни продукти, на които досега не бях обръщала внимание, средно скъпи дрешки за бабите ми – моята майка и тази на съпруга ми, няколко електроуреда, продукти за разхубавяване, както се досещате, останах с празен джоб.

Насочих внимание към неща, които се вършат без пари. Трудна работа. Ентусиазмът ми понамаля, леко се изнервих. Леко, защото добре знаех че човек трябва да живее със стриктно необходимото. Никога не съм била вещоманка, нито разглезена. Замислих се дълбоко - кое е то? - стриктно необходимото?

Аз сияех в Швейцария. Дните ми бяха "пълни" до последната секунда с радостни емоции. Доколко това се дължеше на достатъчното количество пари? За да изясня това, си зададох въпроса иначе: какво много ми липсва от нещата, които бяха на мое разположение там?

1. Въздухът;

2. Водата;

3. Храната - биологично чиста, ароматна и вкусна, удоволствие за очите и душата. Превесът на плодове и зеленчуци, свежите салати, сьомгата и всички останали риби;

4. Топлата вана всяка вечер;

5. Излизанията няколко пъти на ден из града, с повод и без повод, без сметки за бензина;

6. Храната за емоциите - езерото, статуи, чешми, сгради, красиви хора, кучета, музеи...;

7. Кратките почивки в заведения, веднага щом се поумориш, независимо от това какви са цените, просто където те свари умората;

8. Екскурзиите всяка събота - любимите ми едночасови пътувания с предварителен план на няколко забележителности, които искам да видя, без да бързам;

9. Спокойствието - тихото говорене, сговорчивостта и толерантността на хората покрай мен;

10. Децата - малките ми внучета, с които се гордеех при всеки разговор с учителите им, толкова невероятни отзиви даваха за тях, така добре ги бяха опознали и преценили;

11. Игрите, които си измисляхме с тях, когато и тримата пищяхме от радостна възбуда, криеницата, рисуването, спектаклите ни, съчиняването на стихове и музика...;

Има и други неща, но не са толкова важни.

Е, добре, само 5 са свързани директно с пари и още 2-3 косвено.

Извод - тук 60-70 процента страдам от липса на пари.

Ще трябва да започна работа или свой бизнес на 62 години. Добре, съгласна съм.

Явно спокойствието на пенсионера не ми е нужно.

И така две седмици след завръщането ми започвам да навлизам отново в нездравословното българско ежедневие - разправии с Виваком, енергоразпределители (460 лв ток когато ме нямаше), обикаляне заради промоции...

Отново се скривам все повече и по-далече - в къщи, с кучета вместо с приятели, ядосвам се за нищо, бунтувам се срещу управниците, изживявам като своя съдбата на Украйна, мълча си повечето време, спя повече, отколкото е необходимо... Докато се капсулирам някой ден в моя собствен свят, който е по-чист. Отказвам да живея в този, това е инстинкт за самосъхранение. Същият инстинкт, да. Онзи, при който хората полудяват, за да съхранят доброто в себе си. И не мисля, че съм слаба за това, че обичам моя, истинския свят повече.

Вие сигурни ли сте че вашият свят е истинския, а не моя?

Написа: Мария Василева

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.