Пак ми се налага да напиша нещо в дневничето си - в което споделям случки и преживелици от тъй богатия живот в нашата училищна общност; всеки ден при нас се случват какви ли не неща, кое от кое по-чудно или дори чудесно. Казват, че животът бил най-добър учител, е, аз се уча от него, всеки ден се уча; сам да си учител не е грехота да се учиш - противно на нашенското разбиране, че учител бил онзи, който, понеже "всичко си знае", само учи другите, а сам просто няма какво да научи, заради "всичкознайството" си. Аз преди време фрапирах свои ученици, инатящи се да разберат какво е това философия, с твърдението си, че философията започвала от сократовото признание "Аз знам, че нищо не знам - ала вие и това не знаете!". И така станах обект на подигравки, но няма как, това да си различен ("нетипов") в нашенските условия си има своите неудобства. Както и да е, аз се уча най-много от живота, това е мое всекидневно занимание. Оня, който сам непрекъснато не учи, не става изобщо за никакъв учител, такъв и няма право да претендира, че е учител.
Е, и какво ме научи животът вчера? Много неща ме научи. Страхотен учител е животът, повярвайте ми! Велик учител е животът. Та вчера научих страхотни неща. И ми се наложи много да мисля върху случилото се вчера. Комай цяла нощ мислих. Дали ще успея сега да изразя с думи своите мисли е доста съмнително: грандиозни мисли ме сполетяха тази нощ във връзка с преживяното вчера.
Прочее, днес съм в платен отпуск, понеже ми се налага да се явя на ТЕЛК - във връзка с удостоверяването на актуалното ми здравословно състояние. Та имам малко време да попиша - въпреки че в 8.00 часа трябва да съм в сградата на ТЕЛК-а. Но аз станах доста рано. Заради нощните си мисли станах така рано. Просто се чудя откъде да започна - тъй богат на впечатления бе вчерашният ден за мен. Наистина, с какво ли да започна?
Е, ще почна с най-главното: историята с 11 Д клас, класът, който не ме иска за свой преподавател по философия. Вече стана 5-ти месец откакто този клас е твърд в това свое, да го наречем така, желание. Поради което вече пети месец в този клас фактически не се води учебен процес по философия. Голяма част от учениците в часовете по философия се занимават с активна обструкция на самата възможност да започне учебен процес: не дават такава възможност. Заети са предимно с това, да речем, да стане така, че преподавателят да не може да каже и една дума, която изобщо да може да се чуе от някой - освен ако не идеш да му я изкрещиш право в ухото. Преподавателят по философия има чувството, че устата му са "залепени с лепенка", дори положението е още по-зле: когато човек не може да чуе собствения си глас, разбира се, му се отщява да говори. Разбира се, часът по философия не е за това преподавателят по философия да се наприказва донасита, напротив, той е за това самите ученици да се упражняват да философстват. Е, и самите ученици, които все пак имат някакво намерение да се занимават с философия, просто нямат практическата възможност за това. Липсва обстановка, благоприятстваща заниманията с философия. Има хора, именно част от учениците, които се грижат да няма такива условия. Защо го правят ли? Ясно защо: защото не отстъпват от своята цел и задача, именно, да направят нужното преподавателят по философия да бъде отстранен. Те продължават да живеят с убеждението, че това е възможно, сиреч, вярват си, че щом искаш нещо, то трябва да се случи. Независимо дори какво точно искаш.
Е, за да мислят така тия ученици, те си имат своите основания, те са насърчени да мислят така: преди три години, когато този същите тия ученици бяха в 9-ти клас, те безпроблемно постигнаха тая цел, написаха "жалба", а директорката (тя тогава беше съвсем нова!) без особено замисляне "удовлетвори" (да използвам любимата тодорживкова дума) тяхното желание без дори да разговаря с мен, техния преподавател; аз тогава бях сменен от преподаване в техния клас два месеца (!) преди края на учебната година. Щом нещо вече се е случило, какво пречи да се случи пак, нали така? Е, изхождайки от това свое убеждение тези активисти не се церемонят да постигнат с всякакви средства тази своя заветна цел. Да, ама директорката пък обяви без особено смущение (и то дори и пред родителите на същите тия ученици!), че много добре ги разбирала, но "за жалост" не могла да "удовлетвори" желанието им по една-единствена причина: нямало кой друг да им преподава, проклетият г-н Грънчаров бил единственият правоспособен преподавател по философия в това училище! А сега де? какво да правим? Тя дори изказа съжаленията си за своето безсилие да отговори положително на "народните терзания" (нали знаете, у нас популизмът е на особена почит, е, тази директорка като властница също е в негов плен!), но за сметка на това им обеща, че като станат 12-ти клас, непременно щяла да реши проблемът им, т.е. тогава г-н Грънчаров нямало да бъде техен преподавател (тя великодушно обеща: "Тогава вече ще мога нещо да направя, но сега, за жалост, нищичко не мога да направя, е, какво толкоз, ще трябва да изтърпите г-н Грънчаров още няколко месеца!", така заяви нашата народолюбива и многоуважаема госпожа директорка. Да не пропусна да добавя и това, с оглед да очертая картинката: у нас, в България изобщо, пък и в нашето училище в частност, такива "измишльотини" като морал, уважение към другата личност, зачитане на нейното достойнство, на нейния суверенитет и пр. не се уважават, напротив, без замисляне се потъпкват. В резултат сме на дереджето, на което сме. Това е една от главните според мен причини да живеем в нашенската си кочина - и в която доста хора се чувстват, изглежда, доста уютно. Е, аз пък не ща да се чувствам уютно в подобна мръсотия. Имам предвид нравствена такава. Поради което съм станал нещо като "бяла врана" - или "черна овца", както предпочитате. Тъй. Простете за лиричното отклонение. Ще продължа непременно по темата си.
И тъй, някои ученици явно са се амбицирали да постигнат целта си, именно да ликвидират преподавателя си по философия. Защо толкова ги дразни този преподавател та така не го щат също е интересен въпрос за обсъждане. Щом като директорката въпреки "горещото си желание" е възпрепятствана да отстрани въпросния г-н Грънчаров, остава една друга възможност: да го принудим да си тръгне сам, нали така, колко му е?! Е, явно някои се грижат да проработи този вариант, който при това съвпада и с най-съкровените сърдечни желания и на някои властни фактори. Което още повече, предполагам, ентусиазира тия, които са се заели с такава една наистина "благородна мисия". Апропо, да унизиш един учител като мен с 30-годишен стаж, да го принудиш да си тръгне сам, това е "чудесна", "вдъхновяваща", даже "благородна" мисия, нали така, вий как мислите по този въпрос? Просто питам, не ща да получа непременно отговор, аз съм иначе доста подъл човек, който обича да "пусне някоя муха" в съзнанията на дадени хора, нека да си бръмчи там, пък може, кой знае, някой ден нещо да се задвижи в тез съзнания?! Пък може и нещото, наречено "съвест" да проговори, знае ли човек? Прочее, човекът е голяма загадка, спор в това няма, той винаги може да ни изненада, ето, в момента, въпреки всички трудности, с този 11 Д клас сме на темата за "човешкото битие", разбира се, нищо не можем да обсъдим от тази любопитна тема по една-единствена причина: въпросните ученици-активисти не позволяват това да се случи. Интересното е също и това, че същите тези ученици, които не позволяват това да се случи, именно, да започне нормален учебен процес по философия, са същевременно най-гръмогласни в оплакванията си от преподавателя: той, видите ли, по тяхната "логика", бил причината да е такава обстановката, щото той, мизерникът, не им бил обяснявал темите! Значи първом правим нужното този преподавател да не може да си чуе собствения глас в часовете по философия, второ, почваме да ревем, че той "не ни обяснява уроците". Този детайл го имайте предвид за да се очертае по-пълно нравствената картинка, която е възникнала в този същия клас. Та сега идва резонният въпрос, и той не може да е друг освен този: в тази ситуация какво изобщо прави администрацията? Ще ви отвърна ребром: от ефекта на нейните намеси съдим, че тя прави нужното "огънят на конфликта" да не погасва. Излишно е да споменавам, че въпросната администрация също има заветното желание този същият Ангел Грънчаров да не е учител в това училище. Защо съвпадат тия две желания и копнежа е, да приемем, "чиста случайност". Защо пък да не е случайност?! Животът е така богат, всичко е възможно!
Тъй. Минаха някакви кошмарни месеци, в които всеки час преподавателят по философия беше подлаган на какви ли не унижения от тъй "примерните ученици", щото да не пропусна един важен детайл: примерно госпожа директорката дето седне и дето стане не престава да хвали този същия клас, те били направо чудесни, нямало никакви проблеми с тях при другите преподаватели, нали се сещате за какво намекваме по тоз така прозрачен начин? И другите директорки, помощник-директорките, три на брой, също не престават където седнат и където станат да хвалят този клас, дето се ползва със славата на един от "най-добрите". Както и да е, аз пък смятам, че доста хора имат известни проблеми с уточняването на техните понятия за добро и зло, т.е. налице е сериозен нравствен проблем в нашата училищна общност. Тази е моята теза. Писал съм за това. Сериозен е нравственият проблем и в този същия клас. Нищо че го хвалят толкова. Тъкмо защото толкова го хвалят проблемът е така сериозен. Е, аз като преподавател по философия, сиреч, и по психология, логика, етика и пр. един вид съм експерт по тия проблеми и за мен затуй те са така благодатни: изследвам ги с нужното старание, затова им и отделям такова голямо внимание. Те са "златна мина" за изследовател като мен, който при това много работи и по една друга тема: защо образователната ни система е в състояние на пълна агония, защо тя работи на празни обороти, защо вместо да носи някакви ползи нанася непрестанно вреди на съзнанията на учениците. И книги съм писал по тези теми, и продължавам упорито да работя по тях. Смятам, че подобни "частни случаи" като този с въпросния 11-ти Д клас са благодатни за хвърляне на обилна светлина върху така и така сложилата се тежка ситуация в българското училище изобщо, в нашето в частност. Та да си продължа мисълта. Простете за отклонението. Прочее, текстът си е мой и ще си се отклонявам колкото си искам. Сега обаче да мина към описанието на конкретните случки и събития от последните дни и седмици.
Аз, разбира се, нямам това време и възможност да описвам всичко с думи, щото това е непосилна работа. И е неизпълнима идея. Аз затова навремето предпочитах да записвам на видео такива знаменателни дискусии, но ето, тази възможност беше осуетена от бдителната администрация, щото знаете ли сега какъв богат, безценен даже "матр`ьял" щяхме да имаме ако аз бях записал всичките тия часове и дискусии със същия този 11 Д клас?! Щеше да стане направо един бестселър, съзнавате ли каква жестока загуба е това, че не записахме всичките тия часове, спорове, дискусии, крамоли и пр.? Кой знае дали обаче не съм ги записал де, никой не е проверявал дали не съм имал микроскопична камерка и микрофон в джобчето в тия знаменателни мигове?! Аз си падам по тия работи де, за науката съм готов на какви ли не жертви, но в случая, да допуснем, се шегувам. Сериозно се шегувам. Паля едно "фитилче", за да се разгори огънят. Психологически погледнато това е полезно. Та понеже не мога всичко да опиша, ще карам съвсем вкратце. За жалост така е. Е, ще изпусна цялата жизнена достоверност и непосредственост, ще пропилея цялото богатство, но няма как. Нямам време да пиша както бих желал.
Та миналият път стана нещо интересно. Един ученик се опита да се заяде с мен, и то за втори път: не бил разбрал "абсолютно нищичко" от темата, искал разяснения. Някакъв въпрос му се бил сторил "абсолютно безсмислен". Бил "абсолютно безсмислен", абе, господине, рових се във вашите "писаници" (тъй той назова моите помагала и книги по философия, дето могат да ги ползват в интернет), ала нищичко не забрах, бихте ли ми го обяснил всичко това вкратце, като за "по-прост човек"?! Аз му казах да опита пак да проумее всичко, щото вероятно не е прочел внимателно писаниците ми. Още един негов опит няма да е излишен. Нещо такова му казах. Доколкото можахме да се чуем де, щото онази, активната обструкционистка групичка в този момент крещеше с цяло гърло. В един момент обаче всички млъкнаха, явно предстоящата сценка ги заинтригува: въпросният питащ ученик се възмути така силно от отговора ми, каза "Е, щом е така аз напускам часа!" и гордо, като Наполеон на Арколския мост, тръгна да излиза. Само дето двата пръста не си беше сложил под мундира - по простата причина че като Наполеон нямаше мундир. Класът загуби ума и дума от възхищение, от смелостта и величавостта на този човек!!! Като той излезе и тресна вратата, учениците се спогледаха и мигом решиха и те да се обезсмъртят от така внезапно появилата се слава: за миг се разбраха и те също тръгнаха да излизат през вратата. Аз изчаках да излязат и продължих часа с останалите 4-ма ученика.
Вчера пак имах час с този същия клас. Влязох. Шумотевицата беше на висота, ала си личеше, че друга мисъл ги тормози тез ученици: приготвяха се да излязат, ала се грижеха този път никой да не остане. Като придумваха всички да напуснат станаха и почнаха да излизат. Ей-така, без думичка да кажат. Излезлите стояха на отворената врата и подвикваха на другите също да излязат. Упражниха, дето се казва, натиск върху тях. Като и последният ученик излезе, аз си седнах сам на бюрото, извадих си една книжка от чантата и реших да си почета малко. Минаха не минаха 3-4 минути и ето ти, класът се връща: самата г-жа директорка ги била срещнала и им наредила да влязат в час. Тя също беше с тях, с нея пък беше младият педагогически съветник тоже. И се отпочна една отдавна втръснала на всички "дискусия" по модела на т.н. "народен съд над народния враг", която е любимата форма на нашата госпожа директорка: учениците споделяха злочестините си с тъй състрадателната госпожа директорка, а тя със свито сърце слушаше разказите за техните направо "танталови мъки". Нашата директорка иначе е учителка по литература, затуй се изразявам така литературно. Ползвам литературен стил или маниер неслучайно, това искам да кажа. Както и да е. Интересното е, че най-активни в описанието на "злочестините" и "мъките" на класа в часовете по философия бяха тъкмо ония ученици, които имаха най-голям принос в тяхното проваляне.
И аз се изказах, позволих си да кажа аз как виждам прелюбопитната ситуация, разбира се, останах в пълно малцинство. Г-жа директорката, според предписанията на тай популярния в наше време популизъм (другата дума за същото това е думата "демагогия", аз лично нея е предпочитам, по-изразителна е някак: всички у нас обичат народа бе, така силно го обичат, че човек вече не смее да каже, че обича народа си!) зае изцяло страната на "угнетения народ", тя дори произнесе кратко слово, в което дръзна да заяви, че била виждала "доброто желание на класа да учи", което обаче било осуетено от "не знам си кой и как". Аз не се сдържах и си позволих да кажа, че щом е тъй, щом на мен самия ми се приписва "недоброжелателност", то тогава нека тя да има добрината да поеме пълната отговорност за случващото се в този клас. И по този начин като Пилат си измих ръцете. Да, моята теза е такава. Щом като явното нарушение на Правилника се толерира от администрацията, то тогава тя поема всичката отговорност за това, което вече се е случило - и това, което тепърва има да се случва. Властта е отговорност, и то твърде тежка, за жалост това у нас изобщо не се разбира.
Още много други неща имам да кажа в тази връзка, но сега вече нямам време. Закъснявам за прегледа в ТЕЛК-а, трябва да ставам и да бързам. Друг път ще продължа, темата, сами виждате, е чудесна - и много любопитна, и много изразителна. А сега ви оставам на вашите мисли. Бъдете здрави и хубав ден! Чао засега и до скоро!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар