Ще ми се да си продължа разсъждението, подето ето тук: Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование; оказва се, там съм изложил само първата част от своята идея за някои възможни промени ("за умерен прогрес в рамките на закона") в наличната образователна система; сега ще добавя втората част, за да се "закръглят" нещата.
Значи трябва да правим нужното винаги да се появява момент на избор за учениците - пък и, защо не, за учителите; без избор няма свобода, без свобода няма отговорност, без свобода всичко се обезсмисля. Щом обаче се появи елемент на избор, поражда се усещане за свобода, това усещане вече е предпоставка за осъзнаването на собствената отговорност за онова, което си избрал; учениците следва в училището да научат поне ето това: че за всичко, което правиш, което си позволяваш, следва да поемаш пълната отговорност. Но как да се появи такова едно съзнание след като свободата в нашите училища е забранена? Сега сфащате ли защо всичко у нас се е обезсмислило? (Тази дума "сфащате" нарочно я пиша така, звучи ми по-колоритно, пък и е по-близка до народната душа; звучи ми някак "възвишено-байганьвски"!)
И ето, аз предлагам учениците най-напред да имат възможността да избират: дали да остана в часа по философия или да ида на друго място, да ида да свърша някаква друга работа, за която преценявам, че ми е по-потребна, по-интересна или не знам си каква още. Казах също, че за да узаконим някак този избор, се възползваме от правото на учителя да "гони" учениците, на които не им се учи, които по тази причина и пречат на учебния процес; е, за да не се стига до същинското гонене, ний предприемаме едно специфично "доброволно гонене", с оглед да узаконим цялата работа. Аз обясних там защо го правя. Това от една страна. Ето обаче и другата, не по-малко съществената страна: а какво ще правим с ония ученици, които все пак решат да останат в чака по философия?
Надеждата е, че щом са останали, че щом са решили да останат, щом са го избрали, значи часът ще мине на потребното ниво; ти ученици, предполага се, ще се включват в обсъждането, ще дискутират проблемите, ще се изказват, ще питат, ще се интересуват и пр. И ще си изкарват по този начин оценки. Но тия същите ученици, дето ще предпочетат да останат, също са претоварени с тежката програма, съставена от безжалостните министерски чиновници, много е възможно те да не са се подготвили за часа просто защото не са имали време да почетат по един такъв "лесен предмет" (в някаква класификация на МОН за учебните предмети философията заедно с физическото възпитание и категоризирана в групата на "най-лесните предмети"!). С оглед на това обстоятелство е нереалистично да очакваме всички ученици да са се подготвили за часа. По тази причина аз предлагам втора възможност за избор: сам да избираш дали ще участваш в обсъждането или ще се задоволиш само с ролята на слушател в дискусията. Изпитването с оглед на това отпада. Имам предвид изпитването по нежелание, по преценка на учителя. Обаче все някой трябва да се изказва. С оглед да не се получи така, че всички ученици да не са подготвени, аз предлагам на учениците си следното.
Нека сами да решат кои по дадената тема да са се подготвили - с оглед да бъдат водещи в обсъждането. Ако искат, могат да ми кажат кои ще бъдат ония, които следващия път, един вид, ще бъдат изпитани. Тоест, ще се подготвят и ще участват в обсъждането. Примерно пет ученика за новата тема, която ще се обсъжда следващия път, сами и доброволно поемат ангажимента да се подготвят, кой както иска и доколкото намери за добре, учителят може дори да запише тия "доброволци" за изпитване, та да се реши въпроса и да не стане така всеки да е разчитал на другите да се подготвят, а в резултат никой да не се е подготвил. Е, може и още по-добре ще бъде самите ученици да определят и да се разберат помежду си кои за следващия път, един вид, "ще се пожертват" да учат по философия и да бъдат най-активни в обсъждането. Това нека да бъде тяхна грижа, аз така предпочитам, не ща да им се меся в тия неща. Така ще се засили моментът на самоуправление, който също е важен. И ето как ми се ще другият път да протече самия час.
Първо ония, дето не щат да стоят в часа и предпочитат да бъдат "изгонени" с оглед да идат да се занимават с нещо друго, ще ги "освободим", те ще напуснат класната стая (като учителят все пак ще фиксира номерата им в дневника, с оглед всичко да е "законно"; след часа, като дойдат при учителя, отсъствията им ще бъдат премахнати, анулирани). След това започва самият час. Обикновено учителят по философия играе основна активна роля, аз предпочитам това също да се промени. Нека той да мине на по-заден план, а водещата роля да се поеме от тия петима ученика, дето са се ангажирали да се подготвят по темата и, така да се рече, са нещо като "експерти" по нея. Те и петимата ще излязат отпред и ще трябва да проведат обсъждането и дискусията, ще бъдат и нещо като "докладчици", и също така ще задават въпроси, ще дискутират помежду си, както искат да се представят, нека да проявят творчество и фантазия, нека сами да измислят как ще оползотворят това време, което е отделено за обсъждането. Те ще играят и ролята на "учители", те ще бъдат главните, ще бъдат водачи и прочие. Те ще отговарят също така и за реда в залата, ще правят нужното да има потребната обстановка. Учителят, разбира се, може да се включва на моменти в обсъждането, но на правата на всеки друг участник, не да бъде в привилегированата позиция на "всезнайко", който всичко решава, води, налага и прочие. Идеята е тази негова роля на пълен "монополист" на знанието, тази негова привилегирована позиция да бъде подкопана и премахната - с оглед по-цялостно да почнат да се изявяват учениците. Всъщност цялата работа е, че този час по философия в моето разбиране е място за изява на личността на учениците, те да се упражняват да мислят самостоятелно, да търсят истината, да опитват и прочие. А не да бъдат подчинен елемент, която само да изпълнява инструкциите на преподавателя-многознайко (или "всезнайко"). Даже когато учениците се объркат съвсем и изпаднат в състояние на пълна неяснота или обърканост, даже и тогава учителят не трябва да се намесва и да решава проблемите; най-умната позиция е да казва в такъв случай "Не знам! Помислете вие! Вие решавайте! Вие търсете изход от затруднението си!", щото обади ли се, "помогне" ли им, то това е, така да се рече, "мечешка услуга", която убива целия смисъл на работата. Онова, което учениците постигнат сами, само то ще има за тях значение, само то ще бъде ценно: защото е тяхно постижение, тяхно откритие. Иначе всичко се обезсмисля.
Това е в основни линии. Даже след като мине обсъждането и се струва, че този въпрос, каква оценка да се пише на изявилите се ученици, може да бъде обсъден и решен в диалог на преподавателя с учениците; нека мнението му да бъде меродавно, но той би следвало да се съгласи с техните предложения. Всички други ученици, дето присъстват на обсъждането, биха могли да участват в него било със задаване на въпроси, било с изказвания; те също могат да се изявяват, също могат да допринесат, също ще може да получат оценки. Но моментът с оценката нека да остане второстепенен, друго нека да излезе на преден план: именно възможността във всеки момент да избираш и сам да решаваш какво да правиш. Нека на преден план да излезе свободата на младите, именно участието им в един самоуправляем процес, тяхната самостоятелност, възможността за по-пълноценна и наистина свободна изява на личностите на учениците, за вземането на отговорни решения от тяхна страна и пр. Тези неща нека да бъдат водещите и съществените, всичко друго са подробности. Ето как философията може да даде пример за това, че в рамките на съществуващата система са възможни промени, които да се превърнат в онези искрици, които един ден ще подпалят огъня на голямата, на истинската промяна. Аз отдавна пиша и говоря, че философията трябва да стане нещо като локомотив на промените в българското образование и училище. Смятам, че наближава момента това да се случи, тази нейна изначална мисия да почне да се изпълнява в пълния й обем.
Да кажа сега още две думи за това как се възприеха моите предложения в класовете, в които имах възможността да съобщя това, което написах по-горе. Аз вече казах, че повечето ученици сякаш приеха положително тия мои предложения. Е, някои възприеха предложението ми като "поредна екстравагантност на г-н Грънчаров"; но имам чувството, че и на тях им стана любопитно. Ще видим. Всичко ще се разбере в опита, на практика; трябва да се опита. Как ще реагира администрацията на тия иновации също ще ми бъде интересно да разбера, макар че мога да се досещам за това още сега. Но ще видим. Чудя се дали да искам "разрешение" от Педагогическия съвет за провеждането на един такъв експеримент по свобода, но може и да не искам: моят предмет е такъв, че ми позволява сам, на своя отговорност, да опитвам с научна и изследователска цел такива иновации. Вярно, понеже съм в тежки отношения с администрацията, която в тия дни се е напънала отново да започва процедура по моето уволнение, та може би не е зле все пак да дам знак за моите намерения, за да видя как администрацията ще реагира, пък и един вид да я зачета, щото нали знаете, в рамките на системата, директорът е този, който "коли и беси", в него, както се казва, е "и ножът, и сиренето".
Ще видим тия работи, ще преценим тепърва. А сега да бързам, че има опасност да закъснея: имам часове. Желая ви хубав ден и пълноценна седмица! Бъдете здрави!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар