Истината ни прави свободни

неделя, 2 февруари 2014 г.

Само знаем и можеме, и щеме един други злобно да се ядеме...



Под публикацията За тоталната деморализация на българския живот, съдържаща мой видеокоментар по така обозначената тема, забелязвам коментар, на който, чини ми се, може да се придаде самостоятелно значение - тъй като поставя интересни въпроси: ето какво пише г-н Й.Й.:

Ето това е Учител! Бях щастлив (или нещастен) да имам един-единствен подобен: учителя ми по литература в 8-ми клас... За пръв път Ви гледам и слушам, г-н Грънчаров: подхождате към етическата проблематика както лекар към здравна - изключително професионално.

Ала тук се залавя и моят апостроф. И както проблемът на съвременната медицина се свежда до увличане по позитивисткия подход, работа на парче (т.е. изолационистки специализирано в контекста на технологична цялост) и неглижиране на въпроса "защо?", то до същото се свежда и проблемът на съвременната философия (в контекста на аналитично-лингвистична методологическа цялост), и вкл. и на моралната философия. Вие превъзходно, детайлно и изчерпателно отговаряте на въпроса "какво?", и отчасти (сиреч в насока и очертание) на въпроса "как да се противодейства?", но ни най-малко не досягате въпроса "защо?": защо е деморализацията на днешния български живот?

Деморализацията (спрямо досоциалистическия следосвобожденски период) наистина е тотална: което подсказва, че "отнякъде" произхожда и че в улисията на анализирането произходът е обречен на забрава... Самият комунистически режим в български условия бе също следствие: доколкото днес народът - в отлика спрямо централноевропейските и прибалтийските държави - не оценява 45-те години за съветска окупация и дори изпитва носталгия, от която понастоящем се възползват политическите и икономическите играчи. Стигаме до Алеко, а и отвъд: че Бай Ганю се роди - жилав и плодовит - от социалната недоизказаност на българското възраждане-просвещение. Т.е. в сегашното наше изискване за морал не изстъпва все-таки (в омагьосания кръг на сетна категорична инстанция) пак морал, а напира да се доизкаже българското възраждане-просвещение (по възцаряване на гражданско общество).

Точно както в самия категорически императив е напирал гласът на Западното просвещение. И дотолкова е и моята хула въобще към рационалистическата моралистика: че за свое основание отвежда (заблудно) към богословската догматика ("висшия разум"), не към автентиката на философстването (и дори не на вярата: живата религиозна символика като автентика на вярата)...

Аз, разбира се, не давам решение, нито произвеждам илюзии: аз чисто и просто довеждам философстването до самоцел, т.е. до безбожие. Защо? И ето че т.нар. разум увисва. Моралният проблем (изискването за морал) наболява в изсъхване на органиката на светуване (и вкл. религиозното), замествайки я с "висш разум". Защо обаче днес у нас - въпреки "маразма на битието" - изискването за морал не хваща (в социума) вяра? Ами отново пред философския поглед се натрапва байганювщината: българинът е жизнен и днес, но на едно примитивно, едно базово, едно сдушваческо и емитиращо цивилна проформа равнище. Та непотизмът, симонията и продажбата на индулгенции в ренесансовата папска държава имат естетическо оправдание, но байганювските им аналози философско (аксиологическо) оправдание нямат; а вън от (въобще) аксиологическо причастие човекът е просто скот, нежели дори домашен скот...

Аз самият по чисто морални съображения напуснах сигурна, висококвалифицирана и доходна работа, на която бях уреден и в която се чувствах храненик, и относно която въпреки това бях професионално квалифициран и с която въпреки всичко се справях 15 години; и вече година и половина съм безработен и се храня от мои (топящи се) спестявания, без надежда за какъвто и да било редови, честен, анонимен доход, освен на общ работник...

"Не сме народ! Не сме народ, а мърша, пак ще кажа и с това ще да свърша." - пише Петко Славейков в своето стихотворение "Не сме народ", 1875. ("Само знаем и можеме, и щеме един други злобно да се ядеме... Помежду си лихи, буйни, топорни, пред други сме тихи, мирни, покорни...".) Естетиката е това, в което цивилното и културното са свързани, а етиката - в което са разделени: културната етика е вкусова, а цивилизационната - универсална; цивилният аспект на културните постъпления е сходящ, а културният на цивилните - разходящ; политическата естетика се явява (в интерференция) сечението на тези два аспекта.

Написа: Й.Й.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ