Истината ни прави свободни

събота, 1 февруари 2014 г.

Продължението на моето Обръщение към училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив



Вчера започнах да пиша един текст - виж публикацията със заглавие Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество - на който сега, тази сутрин, решавам да придам формата на ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ. Правя тази промяна съвсем умишлено, с оглед да засиля предполагаемия ефект от цялата тази работа. Това изисква от мен и известна промяна на първоначалния замисъл. Ще се наложат и известни редакторски корекции в окончателния вариант на текста. Въпреки това обаче решавам да продължа публикуването му успоредно с неговото писане - идеята ми е все същата, а именно: да провокирам вниманието не само на училищната общност, не само на родителите на нашите ученици, но и на колкото се може по-голям кръг активни и ангажирани български граждани - активни и ангажирани тъкмо към проблемите на българското образование и училище.

Ще ми се и висшестоящите административни органи на образователната институция да не подходят този път отново по своя обичаен бюрократичен маниер, който всичко изопачава и извращава - щото, предполагам, ще им се наложи и на тях в един момент да проумеят, че максимата, от която се водят, а именно "Гарван гарвану око не вади!", е твърде порочна и несъвременна, не отговаря на нравите, които следва да битуват в едно съвременно и демократично общество. Предполагам ще им се наложи също така с удивление да открият и проумеят, че изказването "Глас народен - глас Божи!", стига да не се разбира популистки - щото не мнозинството от народа, което обичайно греши, се има предвид в случая, а се има предвид гласа на ония отчаяни представители на народа, които виждат нередностите и са решени да не се примиряват - та именно ще им се наложи на нашите родни бюрократи да проумеят, че високомерното мълчаливо отношение към подобни "гласове от низините" съвсем не е добър подход в едно съвременно демократично общество, а ще им се наложи рано или късно да слязат от своя пиедестал и да влязат в тежки дискусии с обезпокоените граждани; стига, разбира с, да не доведат нещата дотам, че преди това самият живот да ги измете от уютните им кресла, понеже е преценил, че са абсолютно непотребни, дори вредни. Както и да е, ето продължението, което започвам да пиша ето сега, в тази ранна петъчна утрин:

... Ще ми се да почна обаче малко по-отдалеко и в някакъв смисъл теоретично. Компонентите, елементите, страните, "агентите", взаимодействащи си в процеса, който е предмет на моя интерес, именно животът в една училищна общност, са следните: учениците (които са една разнолика общност, голяма група, която вътре в самата себе си се диференцира по един доста сложен начин), учителите (същото може да се каже и за този "агент" на взаимодействието, което ни интересува), родителите (подходите, различията в позицията и тук са твърде пъстри, въпреки общия конституиращ тази група интерес, именно доброто на техните деца), на следващо място това е "агентът" на администрацията, на мениджърското (напоследък доби популярност чисто нашенския вариант на тази сложна за изговаряне дума, именно думата меринджейско, иде от меринджей, нали си спомняте великолепния израз на онази жена от онова село, дето говори за някакъв "млад меринджей") ръководство, което именно е властната и господстващата инстанция (особено в представите и стереотипите на неразградената все още тоталитарна командно-административна и директивна система); ще ми се също да въведа още един компонент, а това е именно т.н. "обществено мнение", онази застрашаваща удобното статукво външна публичност, именно изразявана от медиите (които у нас общо взето мълчат по истински сериозните проблеми на голямата българска общност, щото са заети с гоненето на баламосващи тази общност сензации и с представянето на текущите драматизирани или театрални скандали на големите играчи. В случая, който ще описвам, именно ситуацията и нравствения аспект в живота на нашата училищна общност, този последен компонент, така или иначе, се въплъщава до момента от моя блог, който единствен публикува информации, и от от "първа ръка" за случващото се. Включвам този олицетворяващ самата публичност агент или компонент, тъй като той в разглежданите отношения така или иначе стана незаобиколим фактор.

Цялата ми идея е да помогна за демократизирането и то в същностния смисъл на думата на живота и отношенията в нашата училищна общност, тази е моята голяма тема, а пък изследваният в случая нравствен аспект на същия този живот и на същите тези отношения ще се превърне в сърцевина, фокус, ядро, център на така желаните промени към по-добро: щото по моето дълбоко убеждение истинска, автентична, същностна демокрация, поставена на аморална жизнена основа, няма и не може да има. Тъй като демокрацията е социален израз на свободата, то всичкото може да се резюмира в следния водещ тезис: ако свобода и нравственост са разделени и не се подпомагат, то свободата неминуемо се изражда в произвол и започва да поражда хаос и анархия; другояче казано, тезата ми е: без нравственост няма свобода, онова, което дава живот на свободата, е нравствеността. Добрите нрави са израз на автентична и същностна свобода, липсва ли тази най-дълбока основа на човечността, свободата се изражда дотам, че в крайно сметка довежда до противоположното на нея, именно до ситуация, в която единствена възможност за овладяване на положението е диктатурата, тиранията. В скобки ще отбележа, че у нас процесите в последните 24 години доведоха точно до този повратен момент: ако приятелите на свободата в нашето общество, демократите, не вземат надмощие в този съдбовен исторически момент, то обществото ни ще се откъсне от цивилизацията на свободата и ще дегенерира до нивото на една руско-путинска и средноазиатска деспотия или тирания. Този е въпросът на въпросите в нашето общество, у нас в момента се води и то в най-решаващ етап битката за свобода и за автентична демокрация, която, както ще видим, се води не само на едно макро-ниво, в живота на цялата голяма общност, но, както аз ще докажа, и в живота на по-малките общност - каквато е нашата училищна общност.

За да очертая по възможност по-пълна и плътна, по-съдържателна картина на случващото се следва да се опитам да опиша взаимодействието на всичките тия градивни компоненти, като се почне от действията на властовия фактор, администрацията, та се стигне до описание на ситуацията, нравите, напреженията сред компонентите на т.н. "народни низини", именно учителите, учениците, родителите. Впрочем, защо отнесох учителите в тази група на "народните низини" ли? Ами ясно защо: защото в условията на този административен команден модел и на учителите в голяма степен също е отредена ролята на прости изпълнители на висшестоящата властна воля на министерската бюрокрация; по тази причина отнасям този фактически също толкова обезправен елемент към "народните низини", въпреки че формално той не е там. Той, по идея, би следвало в сътрудничество с администрацията да изпълнява ефикасно своята водеща и формираща личностите на учениците възпитателна и по начало активна роля; но тъй като е обезправен, активността му е иззета, поради което, струва ми се, разглеждането на учителите като компонент на "народните низини" по същество е вярно и също така потребно, с оглед постигане на истината за съществуващото, за случващото се.

Ще започна с описание на поведението на първия, на властващия компонент, на администрацията. Нашият мъдър народ неслучайно е казал, имайки, предполагам, предвид именно такива недемократични структури - щото общо взето нима е имало време, в което българинът е живял в условия на същинска демокрация? - та нашият мъдър народ в такива случаи обича да казва ето тази всеизвестна и уместна поговорка: "Рибата се вмирисва откъм главата!". Това е съвсем понятно и естествено, интересно е също, че волята и подхода, стила на ръководство и действие на ръководителя има структуро-задаваща и формираща характера на отношенията в общността роля. Един стил на ръководство задава един тип отношения, друг - съвършено различен. Поради самата принципна конституция на организациите, построени на авторитарен принцип (каквито са организациите на училищния живот според сега действащото у нас законодателство) ролята на ръководителя за установяването на един или на друг тип отношения е решаваща. Това особено добре следва да се разбира от най-висшестоящата инстанция, именно от Министерството на образованието, което назначава училищните директори: то поема страшна отговорност заради това, че в наше време българските училища са се превърнали в нещо като феодални владения на самозвани деспоти - или пък в организации, построени на мафиотския принцип: оня, който е мил с ръководството, който го ласкае, е от тесния кръг приближени, това е именно и тънкия слой на облагодетелстваните, а всички останали, които що-годе имат съзнание за собствено достойнство и държат да са личности, следва да мълчат, да треперят от страх, да внимават да не се набият в очите и да предизвикат безпощадния гняв на всемогъщото началство, на "бащицата" (или на "майчицата", на "Матушката", ако трябва да използвам руския термин) и пр.

Да, смея най-отговорно да заявя: според сега съществуващото законодателство в тази сфера, в сферата на училищния живот, са се установили отношения, които в умален вид възпроизвеждат и затова наподобяват принципа на отношенията в голямата общност, именно на българското общество, животът в което, както добре знаем, през последните 15-тина години придоби очертанията на едно изцяло безразделно господство и хегемония на мафията, на олигархията, на властните и властващите мутри и бандити. Точно това се случи и във всички по-малки общности, изграждащи тъканта на това, която наричаме "днешна България"; същите отношения, да речем, съществуват във всяко едно градче и село на България, навсякъде властват безконтролни мафии, същото, смея да заявя, се случи и в живота на такива особени общности, каквито са училищните, образователно-възпитателните и личностно-формиращите общности. Да не говорим за това, че същият принцип биде възприет и от такава една сфера на духовния живот, каквато е църквата и религията, да, и тук, както е известно, се е настанила и е узурпирала властта арогантната църковна мафия, неслучайно народът нарича митрополитите ни "мутрополити". Убеден съм, че всевластни мафии се вихрят и във всяка една друга област от живота на общността, наречена България, именно в културната, медийната, каква ли не още, навсякъде е все така. Тогава кой ни дава право да смятаме, че само училищните общности са нещо като "оазис на умиротвореността", където всичко е чистичко, бляскаво, невинно, чудесно, прекрасно, благодетелно и пр.?! Нима може всред всеобщата мръсотия да има такива оазиси на чистота и на възвишеността?

Дали пък не сме стигнали дотам, че в резултат на поголовното разпространение на мафиотско-мутренския манталитет се е стигнало дотам, че нашата образователна система в днешните отчайващи условия произвежда именно "кадрите" на по-нататъшната пълна мафиотизация-мутризация на българското общество? Нима сме стигнали до абсурда училищните общности съвсем да не могат да изпълняват мисията си, именно да възпитават младите в духа на извечните традиционни ценности на общочовешкия морал и вместо това да насърчават младите да се отдават на вакханалията на пълната аморалност?! Другояче и по-просто казано, нима сме стигнали до абсурда днешните български училища да бълват "възпитаници" с ясно изразения мутренско-мфиотски, чалгашарски, ментаджийски (иде от "менте") манталитет, сиреч, че съвременното българско училище, в пълно противоречие с призванието и мисията си е станало развъдник на аморализма, на безнравствеността, на развалата, на порока, на разврата, на пълната деморализация на младежта, бъдещето на тази наша многострадална нация?! даваме ли си сметка какво бъдеще очаква България ако има даже частичка истина в тия мои твърдения?

Опитвам се да очертая общия контекст, в който се развиват отношения и ситуациите, предмет на моя конкретен анализ. Ще ми се тия, които ще прочетат горното, да се замислят повече, моята идея е да ги подбудя да се замислят по-сериозно. Разбира се, че частта не може да бъде разбрана и проумяна без разбиране на оня дух, който владее цялото; не може отделното да бъде откъснато от общия контекст и да бъде разглеждано извън съществуващите отношения в голямата общност, които именно задават характера и тенденцията на всичко, що се случва в малките общности, каквато е нашето училище. Ето защо, а не заради някакъв изследователски каприз, ми се наложи да сторя горното "отклонение", което не бива да се възприема като произвол - понеже се изисква от същината на цялата работа.

И ето, сега ми остава да опиша ситуацията като последователно изтълкувам случващото се, което е резултантна на взаимодействието на ето тези компоненти: администрация, учители, ученици, родители, гражданство ("агенти" на голямата общност, които не са безразлични относно това какво се случва в нашето училище - всички сме данъкоплатци, от нашите данъци това училище се издържа, в този смисъл гражданите имат право да знаят как се изразходват техните пари! - и благодарение на публикациите в моя блог имат възможността да заемат една по-активна и отговорна позиция, т.е. имат възможността да са загрижени относно това какво се случва в общността, носеща безличното име "ПГЕЕ" в Пловдив; аз навремето предложих да "оличностим" тази крещяща безличност като патрон на училището стане знаменитият Стив Джобс, ала това биде възприето, както е известно, като кощунство, щото щяло да помрачи славата на "ТЕТ-Ленин", както още се знае това знаменито училище в общото съзнание на пловдивчани. Припомням това, щото точно оттук започна този разрив, тези страшни ценностни разминавания, които в крайна сметка доведоха до настоящата толкова тежка ситуация. Ето, пристъпвам към конкретното си описание на историята, в която като в призма се очертават ония нравствени деформации в нашата общност, които са предмет на моя анализ.

Да, ама поглеждам часовника и откривам, че ако сега не стана, ще закъснея за първи час, а имам такъв! налага се да скачам и да бягам да не закъснея. Хубав ден на всички! Имайте търпение, скоро ще продължим, онова, което следва, е така интересно, че главите ви ще се замаят!

(Следва продължение)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ