Истината ни прави свободни

сряда, 5 февруари 2014 г.

Нравственото състояние в малките общности е огледало на общата нравствена ситуация на живота в българското общество като цяло (доклад)



Публикувам в окончателния, редактиран и коригиран вариант текста на моя доклад за нравственото състояние на училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив, на училищната общност, към която сам принадлежа - в битността си на преподавател по философия и гражданско образование в това училище:

До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив
Чрез Директора на ПГЕЕ-Пловдив

КОПИЕ: До проф. А.Клисарова, Министър на образованието и науката, София
КОПИЕ: До г-жа А.Пакова, Началник на РИО-Пловдив
КОПИЕ: До г-н К.Пенчев, Омбудсман на Република България
КОПИЕ: До г-н Ц.Нейчев, Председател на Регионалната организация към синдикат ОБРАЗОВАНИЕ в гр. Пловдив

ДОКЛАД

за състоянието на нравите в нашата училищна общност

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаеми дами и господа,

От известно време се наблюдават все по-ясно признаците и симптомите на пълзяща анархия в нашето училище: крайно тежко (и все по-влошаващо се) е положението с дисциплината; постоянно се случват какви ли не недопустими ексцесии; необезпокоявани от нищо хулиганстващи ученици си позволяват да тровят атмосферата в много класове и да съсипват самата възможност за провеждане на пълноценен и качествен учебен процес; често самата психологическа атмосфера в дадени класове е отровена, е развалена, е деморализирана, а ние, възпитателите, се чувстваме безпомощни нещо да променим; налице са всекидневни рецидиви на крайно грубо, арогантно отношение към преподаватели, ученици си позволяват по недопустим начин да не зачитат преподавателския авторитет и да погазват всякакви принципи и норми не само на правилника, но и на елементарния морал; чувам, че се случва ученици си позволяват да псуват своите учителки (!) и пр., да разговарят по наистина недопустим начин с тях, да хвърлят бомбички, да ги замерят с каквото попадне и т.н. Разбира се, от тази влошена атмосфера страдат тъкмо ония ученици от т.н. "мълчаливо мнозинство", които все пак знаят защо ходят на училище и искат да научат нещо. Подобно положение е нетърпимо, но кой знае защо администрацията изглежда не е кой знае колко обезпокоена – понеже тя явно се води от една крайно удобна своя "философия": всеки учител да се оправя както може, всеки да се спасява както иска, "добри учители" са ония, които "нямат никакви проблеми", сиреч, са се адаптирали успешно към хаоса, а "лоши" са ония, които не търпят ексцесиите, които упорито се борят нещо да се промени в положителна посока, не мълчат и отчаяно търсят разумен изход. Разбира се, в тази ситуация „най-вярната” стратегия е учителят да не дава публичен израз на проблемите, да си мълчи – с оглед да не бъде отнесен към "лошите" или към "слабите" учители.

Понеже ми се ще да допринеса за очертаване на точната, на правдивата картина на ситуацията в последните месеци (както правих и преди това, през миналата година, до разболяването ми, до излизането ми в продължителен отпуск по болест) предприех риска да давам писмен и документален израз на всичко, което се случва в училищния живот – както и да анализирам случващото се, търсейки някакъв приемлив и разумен изход от наистина обезпокоителната ситуация. С ясно определена и съзнавана изследователска цел започнах да правя обратното на това, което обикновено се прави: вместо да мълча си позволих да алармирам за всичко случващо се както ръководството на училището в една поредица от доклади, но също така и висшестоящите органи – тъй като смятам, че случаят с нашето училище не е прецедент, подобни неща, и то в още по-тежка форма, предполагам, се случват и във всички български училища. Не трябва да се немее пред сложността и тежестта на явлението, напротив, съдбовно необходим е дебат, дискусия по тия крайно отрицателни явления на училищния живот с оглед изнамирането на ефективно противодействие, на разумен изход, на справедливо и човечно решаване на наболелите проблеми, отстраняване на недъзите, на дефектите на собствените ни представи и реакции и т.н. Тъй като съм психолог и философ с вече 30-годишен опит, сметнах, че при анализа на тия процеси "общите приказки" или "абстрактните кабинетни съждения" не са панацея; затова дръзнах да описвам случващото се в цялата му великолепна конкретика: в методологическия смисъл според мен точно този е ефективният подход, а общите приказки изобщо не помагат. Налага се да се търси ефективен и действен изход на всяка една отделно взета обезпокоителна ситуация, било в този, било в онзи клас или група – щото подвеждането на всички особени ситуации под общ знаменател води до нивелиране на различията, което е пагубно: пренебрегването на различията ни лишава от възможността ефективно да противодействаме. Тъй като тези ситуации са живи, конкретни, уникални – това се дължи именно на факта, че са именно човешки ситуации! – се изисква оригинален подход за решаването на всеки един случай; противното, именно изпадането в празнословието на общото и абстрактно говорене "по принцип" с нищо няма да ни помогне. Та какво направих в тази посока в периода от година-две, в който най-активно работя в тази посока:

Както е известно – освен поредицата от публикации по тия същите проблеми в своя блог, освен поредицата от алармиращи сигнали, именно доклади, жалби, открити писма и пр., на голяма част от които многоуважаемата директорка (а пък и висшестоящите институции) не обърнаха кажи-речи никакво внимание – организирах поредица от обсъждания в Дискусионния клуб и също така в специално организирания към него нарочен СЕМИНАР под надслова Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите. Проведените обсъждания, анализи и обобщените резултати от проучванията на проблемите издадох в три брошури, респективно наречени, според изследваните сфери: ПРЕПОДАВАНЕТО, ДИСЦИПЛИНАТА, ВЪЗПИТАНИЕТО. Други свои анализи и материали пак на проблеми, свързани с отношението на администрацията към персонала и проблемите на общоучилищния живот, в което отношение аз откривам доста пороци, обобщих в три нови книги, които съдържат пребогат материал, едната от тях е вече публикувана, другите две предстои да бъдат публикувани съвсем скоро. Смятам, че мъдрата щраусова позиция на ръководството, а именно да се преструва, че такива проблеми съществуват само в... "болната глава" на "оня там Грънчаров" е изцяло и в корена си сгрешена, да не говорим за това колко тя е неефективна и порочна. Вярвам, че е дошло времето за започване на серия от душеспасителни, като аз предпочитам да ги наричам, свободни, освобождаващи и дори очистителни дебати и дискусии, да, щото ни се налага хем да освободим душите си от някои остарели и затова така коварни предразсъдъци, неверни представи и догми, хем да въведем ред в живота на нашата общност като без жал изхвърлим "боклука", т.е. онова, което омърсява, тежи, осквернява величието и пиедестала на една уважаваща себе си образователна, възпитателна, личностно формираща духовна институция, каквато по идея следва да е всяко едно учебно заведение. Правя каквото е нужно това време да дойде по-скоро, щото никога не е рано да почнем да се грижим по-усърдно за душите си – или за въвеждането на ред, на умиротворяваща хармония в собствените си съзнания.

На последната си книга от тази серия, трактуваща проблемите на училищния живот, на живота в нашата училищна общност, дадох заглавието Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (с допълнение към заглавието: В контекста на общата ситуация на българския живот), което, струва ми се, доста добре акцентира върху главният проблем: да, проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество – по моето дълбоко убеждение. Тази моя книга вече е достъпна и може да се чете свободно в интернет, в моя блог. Точно там, в тази интимна и деликатна духовна сфера трябва да се "пипне", там нещо съществено е сбъркано, опорочено, изкривено, извратено даже. Тук е "началото на всички начала", тук е мястото, където се гради здравата, суверенна, достойна личност – и това ние като възпитатели трябва да го съзнаваме с цялата отговорност, на която сме способни. Точно в тази сфера допускането на груби грешки, било поради незнание, било поради ценностна обърканост, било поради психологическо безхаберие и прочие, е недопустимо, е непростимо, е равностойно на престъпление – престъпление спрямо бъдещето на нашите възпитаници, а оттук и на нацията ни като цяло. Аз съм убеден, че тия неща, които сега пиша, съвсем скоро ще се осъзнаят от всички – и на подобно мислене няма да се туря етикета "вредно и излишно морализаторстване", както това се правеше доскоро. Всичките ми издадени до този момент книги – а аз вече съм автор на повече от 20 издадени книги и учебни помагала в сферата на философията, етиката, психологията, народопсихологията... – са центрирани около този момент: как да помогнем да се роди здравата, суверенна, автентично свободна и отговорна човешка личност, със здрави ценности, с така потребното й достойнство, автономия, с основания за просперитет и пр. За това съм работил и в цялата своя съзнателна кариера на просветен деец и преподавател. Както и да е, пиша тия неща с надеждата да помогна на някои хора и особено на някои ръководни фактори да победят собствената си неприязън и предубедеността си, щото все пак човек субективно може да чувства каквото си иска, но когато се касае за осъществяването на съответните служебни и обществени функции, там капризите са изцяло неуместни – да не говорим за това колко те са вредни, злотворни, даже пагубни.

Искам тук в този ред на мисли да дам един екстравагантен пример, който илюстрира моята теза; пример, който показва как една поредица от грешки, основани тъкмо на нравствена почва, могат да доведат до недопустими поражения върху съзнанията на младите; за жалост, тези грешки и нарушения са допуснати тъкмо от органа или от лицето на институцията, която по начало е призвана да бди да не се допускат подобни грешки и нарушения; ще видите как ескалацията на грешките и нарушенията води до ескалация и в един момент до неудържимост на вредните нравствени или деморализиращи влияния върху съзнанията на младите, на нашите възпитаници. И от тук и върху поведението им, върху начина, по който те реагират на дело, практически. Случаят, който ще разгледам, е интересен и за това, че и другият фактор, именно родителите, е въвлечен в процеса и вместо да изиграе предписаната му от "природата на нещата" възпитателно-оздравителна роля, се стигна дотам да изиграе демотивираща и също така деморализираща роля – изцяло вредна пак за личностното изграждане и нравственото въздигане на младите хора. Ето и моят илюстриращ и така показателен пример; ще ми се наложи да почна отначало, тъй като е възможно много хора съвсем да не са наясно за началото, за генезиса и също така за развоя на цялата тази многозначителна история от живота на нашата училищна общност.

Ще ми се висшестоящите административни органи на образователната институция да не подходят този път отново по своя обичаен бюрократичен маниер, който всичко изопачава и извращава – щото, предполагам, ще им се наложи и на тях в един момент да проумеят, че максимата, от която се водят, а именно "Гарван гарвану око не вади!", е твърде порочна и несъвременна, не отговаря на нравите, които следва да битуват в едно съвременно и демократично общество. Предполагам ще им се наложи също така с удивление да открият и проумеят, че изказването "Глас народен – глас Божи!", стига да не се разбира популистки – щото не мнозинството от народа, което обичайно греши, се има предвид в случая, а се има предвид гласа на ония отчаяни представители на народа, които виждат нередностите и са решени да не се примиряват – та именно ще им се наложи на нашите родни бюрократи да проумеят, че високомерното мълчаливо отношение към подобни "гласове от низините" съвсем не е добър подход в едно съвременно демократично общество, а ще им се наложи рано или късно да слязат от своя пиедестал и да влязат в тежки дискусии с обезпокоените граждани; стига, разбира се, да не доведат нещата дотам, че преди това самият живот да ги измете от уютните им кресла, понеже е преценил, че са абсолютно непотребни, дори вредни. Както и да е, да продължа своя анализ по-нататък.

Ще ми се да почна обаче малко по-отдалеко и в някакъв смисъл теоретично. Компонентите, елементите, страните, "агентите", взаимодействащи си в процеса, който е предмет на моя интерес, именно животът в една училищна общност, са следните: учениците (които са една разнолика общност, голяма група, която вътре в самата себе си се диференцира по един доста сложен начин), учителите (същото може да се каже и за този "агент" на взаимодействието, което ни интересува), родителите (подходите, различията в позицията и тук са твърде пъстри, въпреки общия конституиращ тази група интерес, именно доброто на техните деца), на следващо място това е "агентът" на администрацията, на мениджърското (напоследък доби популярност чисто нашенския вариант на тази сложна за изговаряне дума, именно думата меринджейско, иде от меринджей, нали си спомняте великолепния израз на онази жена от онова село, дето говори за някакъв "млад меринджей") ръководство, което именно е властната и господстващата инстанция (особено в представите и стереотипите на неразградената все още тоталитарна командно-административна и директивна система); ще ми се също да въведа още един компонент, а това е именно т.н. "обществено мнение", онази застрашаваща удобното статукво външна публичност, именно изразявана от медиите – които у нас общо взето мълчат по истински сериозните проблеми на голямата българска общност, щото са заети с гоненето на баламосващи тази общност сензации и с представянето на текущите драматизирани или театрални скандали на големите играчи. В случая, който ще описвам, именно ситуацията и нравствения аспект в живота на нашата училищна общност, този последен компонент, така или иначе, се въплъщава до момента от моя блог, който единствен публикува информации, и то от "първа ръка", за случващото се. Включвам този олицетворяващ самата публичност агент или компонент тъй като той в разглежданите отношения така или иначе стана незаобиколим фактор.

Цялата ми идея е да помогна за демократизирането и то в същностния смисъл на думата на живота и отношенията в нашата училищна общност, тази е моята голяма тема, а пък изследваният в случая нравствен аспект на същия този живот и на същите тези отношения ще се превърне в сърцевина, фокус, ядро, център на така желаните промени към по-добро: щото по моето дълбоко убеждение истинска, автентична, същностна демокрация, поставена на аморална жизнена основа, няма и не може да има. Тъй като демокрацията е социален израз на свободата, то всичкото може да се резюмира в следния водещ тезис: ако свобода и нравственост са разделени и не се подпомагат, то свободата неминуемо се изражда в произвол и започва да поражда хаос и анархия; другояче казано, тезата ми е: без нравственост няма свобода, онова, което дава живот на свободата, е нравствеността. Добрите нрави са израз на автентична и същностна свобода, липсва ли тази най-дълбока основа на човечността, свободата се изражда дотам, че в крайно сметка довежда до противоположното на нея, именно до ситуация, в която единствена възможност за овладяване на положението е диктатурата, тиранията. В скобки ще отбележа, че у нас процесите в последните 24 години доведоха точно до този повратен момент: ако приятелите на свободата в нашето общество, демократите, не вземат надмощие в този съдбовен исторически момент, то обществото ни ще се откъсне от цивилизацията на свободата и ще дегенерира до нивото на една руско-путинска и средноазиатска деспотия или тирания. Този е въпросът на въпросите в нашето общество, у нас в момента се води и то в най-решаващ етап битката за свобода и за автентична демокрация, която, както ще видим, се води не само на едно макро-ниво, в живота на цялата голяма общност, но, както аз ще докажа, и в живота на по-малките общност – каквато е нашата училищна общност.

За да очертая по възможност по-пълна и плътна, по-съдържателна картина на случващото се следва да се опитам да опиша взаимодействието на всичките тия градивни компоненти, като се почне от действията на властовия фактор, администрацията, та се стигне до описание на ситуацията, нравите, напреженията сред компонентите на т.н. "народни низини", именно учителите, учениците, родителите. Впрочем, защо отнесох учителите в тази група на "народните низини" ли? Ами ясно защо: защото в условията на този административен команден модел и на учителите в голяма степен също е отредена ролята на прости изпълнители на висшестоящата властна воля на министерската бюрокрация; по тази причина отнасям този фактически също толкова обезправен елемент към "народните низини", въпреки че формално той не е там. Той, по идея, би следвало в сътрудничество с администрацията да изпълнява ефикасно своята водеща и формираща личностите на учениците възпитателна и по начало активна роля; но тъй като е обезправен, активността му е иззета, поради което, струва ми се, разглеждането на учителите като компонент на "народните низини" по същество е вярно и също така потребно, с оглед постигане на истината за съществуващото, за случващото се.

Ще започна с описание на поведението на първия, на властващия компонент, на администрацията. Нашият мъдър народ неслучайно е казал, имайки, предполагам, предвид именно такива недемократични структури – щото общо взето нима е имало време, в което българинът е живял в условия на същинска демокрация? – та нашият мъдър народ в такива случаи обича да казва ето тази всеизвестна и уместна поговорка: "Рибата се вмирисва откъм главата!". Това е съвсем понятно и естествено, интересно е също, че волята и подхода, стилът на ръководство и на действие на ръководителя има структуро-задаваща и формираща характера на отношенията в общността роля. Един стил на ръководство задава един тип отношения, друг – съвършено различен. Поради самата принципна конституция на организациите, построени на авторитарен принцип (каквито са организациите на училищния живот според сега действащото у нас законодателство) ролята на ръководителя за установяването на един или на друг тип отношения е решаваща. Това особено добре следва да се разбира от най-висшестоящата инстанция, именно от Министерството на образованието, което назначава училищните директори: то поема страшна отговорност заради това, че в наше време българските училища са се превърнали в нещо като феодални владения на самозвани деспоти – или пък в организации, построени на мафиотския принцип: оня, който е мил с ръководството, който го ласкае, е от тесния кръг приближени, това е именно и тънкия слой на облагодетелстваните, а всички останали, които що-годе имат съзнание за собствено достойнство и държат да са личности, следва да мълчат, да треперят от страх, да внимават да не се набият в очите и да предизвикат безпощадния гняв на всемогъщото началство, на "бащицата" (или на "майчицата", на "Матушката", ако трябва да използвам руския термин) и пр.

Да, смея най-отговорно да заявя: според сега съществуващото законодателство в тази сфера, в сферата на училищния живот, са се установили отношения, които в умален вид възпроизвеждат и затова наподобяват принципа на отношенията в голямата общност, именно на българското общество, животът в което, както добре знаем, през последните 15-тина години придоби очертанията на изцяло безразделно господство и хегемония на мафията, на олигархията, на властните и властващите мутри и бандити. Точно това се случи и във всички по-малки общности, изграждащи тъканта на това, която наричаме "днешна България"; същите отношения, да речем, съществуват във всяко едно градче и село на България, навсякъде властват безконтролни мафии, същото, смея да заявя, се случи дори и в живота на такива особени общности, каквито са училищните, образователно-възпитателните и личностно-формиращите общности. Да не говорим за това, че същият принцип биде възприет и от такава една сфера на духовния живот, каквато е църквата и религията, да, и тук, както е известно, се е настанила и е узурпирала властта арогантната църковна мафия, неслучайно народът нарича митрополитите ни "мутрополити". Убеден съм, че всевластни мафии се вихрят и във всяка една друга област от живота на общността, наречена България, именно в културната, медийната, в каква ли не още – навсякъде е все така. Тогава кой ни дава право да смятаме, че само училищните общности са нещо като "оазис на умиротвореността", където всичко е чистичко, бляскаво, невинно, чудесно, прекрасно, ангелско, невинно, благодетелно и пр.?! Нима може всред всеобщата мръсотия да има такива оазиси на чистота и на възвишеност?

Дали пък не сме стигнали дотам, че в резултат на поголовното разпространение на мафиотско-мутренския манталитет се е стигнало дотам, че нашата образователна система в днешните отчайващи условия произвежда именно "кадрите" на по-нататъшната пълна мафиотизация-мутризация на българското общество? Нима сме стигнали до абсурда училищните общности съвсем да не могат да изпълняват мисията си, именно да възпитават младите в духа на извечните традиционни ценности на общочовешкия морал и вместо това да насърчават младите да се отдават на вакханалията на пълната аморалност и безскрупулност?! Другояче и по-просто казано: нима сме стигнали до абсурда днешните български училища да бълват "възпитаници" с ясно изразения мутренско-мфиотски, чалгашарски, ментаджийски (иде от "менте") манталитет, сиреч, че съвременното българско училище, в пълно противоречие с призванието и мисията си е станало развъдник на аморализма, на безнравствеността, на развалата, на порока, на разврата, на пълната деморализация на младежта – бъдещето на тази наша многострадална нация?! Даваме ли си сметка какво бъдеще очаква България ако има даже частичка истина в тия мои твърдения?

Опитвам се да очертая общия контекст, в който се развиват отношения и ситуациите, предмет на моя конкретен анализ. Ще ми се тия, които ще прочетат горното, да се замислят повече, моята идея е да ги подбудя да се замислят по-сериозно. Разбира се, че отделната част не може да бъде разбрана и проумяна без разбиране на оня дух, който владее цялото; не може отделното да бъде откъснато от общия контекст и да бъде разглеждано извън съществуващите отношения в голямата общност, които именно задават характера и тенденцията на всичко, що се случва в малките общности, каквато е нашето училище. Ето защо, а не заради някакъв изследователски каприз, ми се наложи да сторя горното "отклонение", което не бива да се възприема като произвол – понеже се изисква от същината на цялата работа.

И ето, сега ми остава да опиша ситуацията като последователно изтълкувам случващото се, което е резултантна на взаимодействието на ето тези компоненти: администрация, учители, ученици, родители, гражданство – "агенти" на голямата общност, които не са безразлични относно това какво се случва в нашето училище: всички сме данъкоплатци, от нашите данъци това училище се издържа, в този смисъл гражданите имат право да знаят как се изразходват техните пари! Благодарение на публикациите в моя блог гражданите имат възможността да заемат една по-активна и отговорна позиция, т.е. имат възможността да са загрижени относно това какво се случва в общността, носеща безличното име "ПГЕЕ" в Пловдив; аз навремето предложих да "оличностим" тази крещяща безличност като патрон на училището стане знаменитият Стив Джобс, ала това биде възприето, както е известно, като кощунство, щото щяло да помрачи славата на "ТЕТ-Ленин", както още се знае това знаменито училище в общото съзнание на пловдивчани. Припомням това, щото точно оттук започна този разрив, тези страшни ценностни разминавания, които в крайна сметка доведоха до настоящата толкова тежка ситуация. Ето, пристъпвам към конкретното описание на историята, в която като в призма се очертават ония нравствени деформации в нашата общност, които са предмет на моя анализ.

Още един момент от методологическо естество. В един момент ми се стори, че историческият подход, а именно да разкажа поредицата от случки, събития, инциденти е за предпочитане, но сега ми се струва, че е по-добре да разгледам нещата проблемно-аналитично, т.е. да анализирам проблемите в тяхната вътрешна, психологическа и нравствено-личностна връзка. Другояче и по-просто казано, ще разсъждавам за случилото се, ще "нищя" проблемите, с оглед вярното им осветяване – което е една предпоставка за търсене на разумен изход, на верните решения; целта е някак да бъде разплетен възелът, който се е получил. Нека да бъде така, именно по този начин ще подходя, хайде лека-полека да почвам да осъществявам вече коригирания си замисъл.

Ще разгледам в последователност отделните компоненти или фактори, които участват в конституирането и протичането на нелеката ситуация, а също така и я определят: администрация, учители, ученици, родители, накрая факторът "публичност", или обществено мнение (граждански реакции и отзиви). Вече започнах с първия компонент, администрацията, ето сега ще продължа в тази посока. Ще се опитам да съчетая различните нива на анализ, описанието на конкретното с "взирането" в същината, в по-дълбокия пласт на смисъла.

Главната грешка на властовия, на ръководния фактор (въплъщаван от директорката на нашето училище) по моята преценка е: възприемането на един дълбоко сгрешен, неверен, несъвременен подход, на един стил на отношение към хората, който игнорира тъкмо човешката, личностната страна. Другояче казано, тук се залага на грубото администриране, на недиалогичността, на спускането на директиви (вместо педагогически съвети се провеждат предимно "оперативки", на които се четат заповеди за изпълнение), на залитането по посока на един макар и "кадифян" (в смисъл мек като кадифе), но все пак авторитаризъм, на органичното неприемане на демократичния и свободен дебат и на противоборството на различни гледни точки и позиции: ония, които не подкрепят "единствено-правилното становище на властта" биват възприемани като "деструктивни елементи", "рушещи единството" или направо като "врагове", врагове примерно на идилията на всеобщото съгласие, на единомислието (аз обаче предпочитам да използвам една друга дума: единонемислие). Игнорирането на обстоятелството, че "подчинените" са все пак човешки същества, при това именно мислещи и интелигентни (над средното ниво), принизяването им до нивото на прости изпълнители, преценката, че "добър" учител е оня, който изпълнява без да мърмори, а тия, дето задават неудобни въпроси или имат позиция, са крайно неприятни и дразнещи, са стълбовете, върху които се крепи такъв един подход, който в крайна сметка постоянно накърнява достойнството на учителите, държащи да са все пак суверенни личности – тъй като не щат да се принизят до отредената им роля на прости и бездушни изпълнители. Тук имаме, следователно, рецидиви на неизживян или дори вампирясал авторитаризъм от тодорживково време, от времето на късния и на гниещия комунизъм (комунизмът, за разлика от "капитализма", като почна да гние ставаше не по-сладък, а все по-горчив и дори отровен!).

Интересното е, че след като многоуважаемата г-жа директорка Анастасова показа, че умее да се разправя по безпощаден начин с неудобните (безцеремонното уволнение на инж. Калин Христов и още неколцина други учители; осъщественото по крайно обиден, нечовешки начин отстраняване на пенсионерите, примерно на знаменития г-н Жак Асса – и същевременно задържането на работа след пенсиониране на други, на приближени до "новата власт" и усърдно ласкаещи директорката персонажи!), наред с някои други, по-технически моменти в осъществяването на властта от директорката, доведе дотам, че в училищната общност и по-специално сред учителския персонал се появи, съвсем неочаквано за мен, отровна психологическа атмосфера на страх; появи се едно голямо, преобладаващо "мълчащо мнозинство", което, за чест на тия хора, се дистанцира по този начин от тежката в нравствено отношение ситуация, другояче казано, тия хора по този начин все пак имаха известен шанс да си запазят поне отчасти достойнството, суверенитета като личности.

Да акцентирам: вижда се, че било поради неумение за работа с хора, било поради робуване на стари, на ретроградни представи, било поради неопитност и пр. ръководството на училището в лицето на директорката се опита да възкреси психологическа атмосфера, която е характерна не за един демократичен, диалогичен, съвременен и личностно изявен стил на ръководство и отношение към персонала, а насърчи пораждането атмосфера, която е характерна за тираничния, за диктаторския, за авторитарния стил на ръководство и действие. Това е характерно, по моите наблюдения, и за повечето училища в България, което е обяснимо с неразпространението на един същностно демократичен, либерален и човеколюбив манталитет. Ето че във връзка с току-що казаното излиза, че главният порок на подобно отношение към има нравствена природа, е от морално естество: така, по този начин, според повелите на традиционния човешки морал не подобава да се отнасят към нито едно човешко същество! Да поставиш много хора, цяла една общност в подобна отровена в нравствено и психологическо отношение атмосфера е риск, който един съвременен ръководител никога не би си позволил. Щото е равносилно на нещо като природна аномалия: повтарям, така не подобава да се отнасят със свободни, достойни, суверенни същества. Да се опитваш да превръщаш учителите в прости изпълнители на "винаги мъдрите" инструкции на "никога не грешащото" ръководство е признак на сбъркана в корена си нравствена "философия". Разбира се, има и нещо друго, което тук непременно трябва да се вземе предвид, щото аз описвам как в съвременни условия биде възкресена една организационна структура, характерна за отдавна отминали времена.

Ръководството се постара, за да омекоти съпротивата, да се отдаде на всички ония съблазни на тоталитаризма, които са ни добре известни от "време онò". Примерно: външно се демонстрираше една прекалено фалшива, илюзорна "топлота", "сърдечност", "мекота" в отношението към ония, на които се наложи да играят, побеждавайки нравствените си скрупули, една доста пошла игра на показно лицемерие, привидна "колегиалност", фамилиарничене, дори флиртуване с персонала, включително и с учениците. Г-жа Директорката си има свой ярко обагрен личностен подход, който обаче е доста уязвим тъкмо в нравствено отношение: все пак се иска известно ниво на чувствителност човек да усети, че всичко това е само една коварна игра, при това доста унизителна за ония, които се виждат принудени да я играят. Разбира се, всички чувстват фалша, но е опасно тази фалш да бъде изобличен щото мигом ще станеш ненавистен: който наруши "правилата на играта", или на театъра (да не кажа: водевила), който се играе неуморно всеки ден, казахме, бива обявяван за враг, подлежащ на изгонване или на унищожаване; ще му стъжнят живота така, както не е и сънувал никога. Моя милост има възможността да се наслади на "сладостите" и на "двете страни на медала": в първите няколко месеца от царуването на г-жа Директорката аз, по причини на сложили се отношения между мен и нея от времето, когато тя беше само учителка (от "ерата Паунов", това е фамилията на предишния знаменит и така колоритен като личност директор на нашето училище – казвам това за ония, които не знаят това), аз бях комай от най-тесния кръг на нейни приближени; щом обаче дръзнах да си позволя лукса да имам своя позиция по някои въпроси, мигом бях жигосан като „враг” и постепенно станах най-ненавистен, направо бях обявен за "вреден елемент". Тъй че познавам, дето се казва, "отвътре" нещата и не говоря наизуст, не теоретизирам, понеже всичко това съм го преживял, ох, как добре съм го преживял! И дори платих жестока цена за лукса да бъда личност: платих жестока цена със здравето си: трета година съм гонен от администрацията така, както навремето се казваше, именно съм гонен "като империалист" (младите не знаят този израз от епохата на така блажено-починалия комунизъм – "починал" ли казах? – е, нека сега да го узнаят!). Това е от една страна, която има чисто психологически и нравствен характер, има характера на доста сериозна нравствена деформация: така, повтарям, не подобава да се отнасят с човешки същества, със суверенни личности!

Г-жа Директорката, сякаш по книга, се опита да възкреси и онази казионна атмосфера, която помним от ония, от "блажените" времена на все този същия комунизъм: примерно и двата синдиката бяха обезоръжени постепенно така, че да се превърнат било в мило умилкващи се в краката на всемогъщата директорка котета, било в смешно лаещи декоративни кученца със сладки езичета. Налага ми се, както виждате, да прибягвам до безобидни и умилителни метафори, щото, както е известно, бях даден под съд заради това, че по адрес на синдиката, в който членувам, си позволих да употребя израза, че се е превърнал в нещо като "синдикална патерица на всемогъщата директорка"; тия думи бяха възприети като "лично обидни", като накърняващи достойнството на въпросната синдикална лидерка на учителския синдикат към КТ "Подкрепа", която, впрочем, е и помощник-директорка на училището ни (!). Както и да е, факт е, че сега, след три години управление на директорката вече и двата синдиката не изпълняват ролята си; разбира се, другият синдикат, към СБУ, известно време сякаш се опитваше да бъде нещо като коректив и опозиция на симптомите на директорски произвол, имам това чувство, но ето, сега мълвата говори, че г-жа Директорката все пак в крайна сметка е успяла, кой знае как, и него да обезоръжи, да притъпи жилото му: сега и двата синдиката фактически са вече опора на така и така сложилото се и при това толкова неблагоприятно за бъдещето на самата институция статукво. Което е голяма отговорност: двата синдиката, подобно на крилата на грижовна квачка, осигуряват така потребния уют и комфорт за същите тия злоупотреби, анахронизми, чудати волунтаристични изцепки и прочие, на които сме свидетели в последните две години особено.

За да изследвам реакциите на директорското ръководство, както е известно, и водейки се предимно от изследователски интерес – възникналата в училището структура на отношения е крайно благодатна почва за изследвания, за търсене на истината и пр. – си позволих да поставя същото това ръководство в доста сложна ситуация: бомбардирах го с една поредица от остро-критични доклади, жалби, възвания, открити писма до какви ли не институции, до Министерството и пр., надявайки се че като изобличавам всекидневни грешки и злоупотреби на ръководството ще му дам шанса да осъзнае какво е дръзнало да прави – та да осъзнае най-вече, че така не може, щото сега времената са съвсем други. Много е интересна реакцията на самото ръководство: вместо още от самото начало на "конфликта" да влезе в диалог с мен, щото аз по този начин наистина му дадох златен шанс да осъзнае какво наистина прави, многоуважаемата госпожа Директорка ми обяви лична война и започна да планира и осъществява със завидно упорство цяла една серия от нагласени "компромати", да си позволява недопустими административни гаври, да устройва какви ли не проверки в опит да ми намери, както се казва, "цаката", налагаха ми наказания заради изсмукани от пръстите "нарушения", поде се безогледна кампания по дискредитирането ми като личност и преподавател, връх на която е наскорошното обявяване от страна на така милата и любезна директорка, че моя милост, видите ли, бил "често податлив на нервно-психични разстройства" индивид или, другояче казано,бил "психично-болен човек" (!!!), която така ласкава характеристика заслепената от ненавист администраторка дръзна да изпрати до трудова-експертна лекарска комисия (т.н. ТЕЛК) и ето, успя да ме прати да бъда освидетелстван по заболяване, от което никога до този момент не съм имал оплаквания, никога до този момент не съм бил лекуван! Да благодаря на така милостивия Бог, че все пак запази душата ми в ужасната обстановка на безогледен административен терор, на който бях подложен в последните две години! Тук има нещо, на което аз също така искам да обърна внимание, тъй като изложението ми, както е известно, цели да покаже истинското нравствено лице на случващото се.

Нали знаете онази приказка, а именно – да бутнеш баба си по стълбището и тя като се затъркаля надолу, да почнеш да се смееш и да крещиш: "Стой ма, бабо, накъде така бързо се юрна да ходиш?!". Нещо подобно си позволи да направи с мен многоуважаемата госпожа директорка: първо ме подложи цели две години на безогледен психологически и нравствен тормоз, направи нужното да подготви психическото ми рухване, а пък след това има добрината да ме обяви собственоръчно за "психично болен" и да ме прати, вероятно в израз на чистосърдечната й загриженост за моето здраве (!) на... "специализиран ТЕЛК за психични заболявания"!!! Оставям на всеки сам да квалифицира в нравствено отношение този безпрецедентен случай, който, разбира се, е недопустим в нравствено отношение – особено пък за ръководител на едно възпитателно, образователно и личностно формиращо учреждение, каквото е нашето училище. И особено пък в наше време – щото в предишни времена, във времето на комунизма, другоячемислещите често са били обявявани за „луди” и принудително са били пращани на „лечение” в психиатриите. Такива неща тогава са се случвали, но в нашето време – време на толерантност, на свобода, на уважение към личността на другия, на другояче мислещия, който не ти е враг, а е просто безценен партньор в търсенето на истината! – са недопустими. Аз лично не ща да квалифицирам тия неща – понеже тяхната нравствена същина е очевидна, не се нуждае от кой знае какви изтънчени квалификации; всичко се разбира непосредствено от човека с неизвратен морал, от човека със здрави нравствени устои.

Не зная обаче давате ли си сметка как влияе един такъв подход към персонала на цялостните отношения в нашата училищна общност. Ще ви кажа как влияе: всички други отношения в училището са отровени благодарение на необезпокояваното господство на този в корена си сгрешен най-вече в психологическо и в нравствено отношение подход. Казано с други думи, в нашата училищна общност тече усилен, ускорен процес на деморализация на отношенията, който е пагубен. Защото става дума за една, повтарям, възпитателна, образователна, личностно формираща институция или учреждение, където по принцип са недопустими подобни ексцесии, злоупотреби, порочни подходи, извращения самото понятие за човечност, за хуманност, за приемане на другия, за насърчаване на раз-личността, на личностния просперитет, за заякчаване на нравствените устои на младите и пр. Сега схващате ли защо отношенията в училището ни се влошават с всеки изминал ден, ексцесиите зачестяват, признаците на пълзящата анархия са налице и се задълбочават с всеки изминал ден? Това, че в нашето училище комай вече е всекидневие хулиганстващи ученици, водени от съзнанието за безнаказаност, да вилнеят, да обиждат учителите си, да псуват учителките си, да хвърлят пиратки и бомбички по време на час, да замерят учителите си с полупълни с вода "певеце бутилки" от кока-кола, с камъни, с яйца (!) и т.н. – сега ясно ли ви е защо са възможни такива ексцесии?! Явно възникналата среда ги благоприятства, явно липсват ефикасни спирачки на тези процеси. Щом като самата глава на институцията си позволява да се отнася по такъв грозен и неподобаващ начин към свои колеги, към учители, това нима не дава "карт бланш" на ученици с недотам здрави морални устои да си позволяват подобно грозно и неподобаващо отношение? Мисля, че тук имаме страхотен пример за това как възпитателите, като си позволяват лукса да се държат неподобаващо, като си позволяват да демонстрират такъв един незавиден морал, то това неминуемо рефлектира върху съзнанията на възпитаваните – и има един крайно зловреден и деморализиращ ефект.

Нещо, което възпитатели, които не искат да изменят на мисията си, никога не биха си го позволили. Възпитателят възпитава най-вече с примера си. Щом възпитатели си позволяват по екстравагантен начин да нарушават елементарни норми на човечността и морала, как тогава същите тия възпитатели могат да изискват от възпитаниците си да се държат прилично, морално, подобаващо? Възниква и коварният въпрос: а имат ли моралното право такива възпитатели да изискват от възпитаниците си едно възпитано, морално, подобаващо отношение – щом сами си позволяват да дават толкова лош пример? Въпросите, които възникват в тази връзка, са много и аз не мога да изброя всичките в един доклад; пък и целта не ми е такава. Искам просто да провокирам разговор за тия тежки проблеми от нравствено естество, които не чакат, не търпят отлагане – понеже ситуацията се влошава с всеки изминал момент. Често срещам учителки да излизат разплакани от час – така това повече не може да продължава. Нещо трябва да се промени – и то час по-скоро! Примиряването с деморализацията и хаоса води до още по-страшна деморализация, до още по-страшен хаос.

Та аз със своите проучвания на реакциите на ръководството (със серията от мои доклади, жалби и пр.) научих прелюбопитни неща, които съм изложил под формата на текст в цели три мои книги (!), имащи такава една емпирична, приложна и дори административно-дискурсивна форма; нищо чудно с тия мои книги да се роди един нов литературен, а защо не и философско-психологически жанр! Имам известни претенции в тази посока, но не това е главното. Та много и то безкрайно интересни неща научих в тия свои изследвания, за които искам най-чистосърдечно да изкажа благодарността си на нашето ръководство и дори лично на госпожа Директорката: да, госпожо Директорка, Вие имате голям принос за написването на тия мои книги, за провеждането на тия мои експерименти, за достигането до истините, до които без Вашето административно усърдие аз никога не бих могъл да стигна! Ето как самата съдба се намеси, та ние двамата с Вас да допринесем за същностното реформиране на нашата образователна система, която е затънала в такова едно тресавище – тресавището на тоталния провал, на пълната катастрофа. Готов съм да Ви призная за съавтор на всичките свои книги от последните три години на Вашето управление, които, благодарение на Вас, бяха така плодотворни в моята некратка кариера на просветен и образователен деец. Наистина без Вас аз никога нямаше да разбера и да проумея това, което благодарение на Вас проумях и разбрах: най-искрено Ви благодаря, благодаря Ви без капчица ирония! Така, камък ми падна от плещите като направих туй признание! А сега аз тук бих си позволил да кажа още нещичко, което смятам за съществено – за да се очертае по-пълно картината.

Разбира се, вече ясно усещам, че няма как да осъществя в този текст замисъла си в пълния му обем: не мога тук да се разпростирам и върху описание на случващото се в сферите на останалите компоненти на цялостните отношения в училищната ни общност, именно на учителите, учениците, родителите, гражданството; няма как да изпълня обещанието си; но това може да е предмет на следващ опус, живот и здраве да е само! Ще ми се наложи да завърша с един пример, в който обаче тия компоненти си взаимодействат, влизат в едно сложно и характерно отношение. Мисля, че с оглед на краткостта – щото замисълът ми, ако трябва да се осъществи в пълния си обем, би довел до написването на цяла една нова книга! – ще ми се наложи да завърша с един крайно показателен, пълен с богат смисъл пример или казус. Става дума за ситуацията в XI Д клас, за която съм писал и преди – и която е наистина чудесна и благодатна, с оглед проумяването на ония вредни ефекти върху съзнанията на учениците, които има така и така сложилата се тежка психологическа и нравствена ситуация в нашето училище.

Този пример наистина е твърде благодатен. Ако трябва да се "разчопли" и детайлно да се анализира този превъзходен нравствен казус ще може да се открие и изяви цяла една серия от грешки на училищното ръководство, които именно доведоха до симптомите на деморализация в този иначе чудесен клас, в този клас, съставен предимно от чудесни млади хора, умни, интелигентни, мислещи, добри и пр. Да, ала ето, подлагането им да толкова вредни влияния в резултат на цяла една серия от грешки на училищното ръководство доведе до тази наистина великолепна история, която, ако се анализира, ще може да влезе за вечни времена в аналите, в съкровищницата на българското просветно дело. В смисъл ще е поучителна за това какво не бива в никакъв случай да си позволява да прави едно училищно ръководство – ако изобщо е загрижено за възпитанието и за нравственото, за личностното израстване на младите хора, за растежа на тяхното съзнание за свобода:

– През април 2012 г., по време, в което моя милост е в отпуск по болест, този клас заедно с още три класа (!) пишат стандартни по съдържание "жалби", с които искат сменянето на преподавателя по психология; интересното е, че пишат въпросните "жалби" все паралелките, обозначавани като "Д", т.е. ползващите се със славата на най-добрите, това са паралелки от IX, X и XI класове, все, казах, "Д"-паралелки, плюс една "В", за разнообразие вероятно; текстът на тия жалби сякаш е писан под индиго, както и да е; тия "случайни съвпадения" всеки нека да си тълкува както иска; имало било и „жалба” от родители, които силно се били възмутили от това, че преподавателят по психология Грънчаров бил прожектирал – дръжте се яко за столовете за да не паднете! – "порнографски филм" на учениците от 9-ти клас, има се предвид филма АМАРКОРД на Фелини (!); учениците пък най-много се бунтували заради... крайно либералната система на изпитване на г-н Грънчаров, а също така и защото той си бил позволил да заснеме учебни часове и да ги сложи с образователна цел в интернет;

– Г-жа Анастасова, директорката, без изобщо да разговаря с преподавателя отнема тия 4 класа от негово преподаване и ги дава на външен лектор, който получава пълната симпатия на учениците щото пише предимно 6-ци отгоре до долу, почти всички ученици ненадейно стават отличници по психология (респективно по етика и право, философия и пр.); г-н Грънчаров реагира остро, смятайки, че администрацията или директорката е допуснала груба грешка с дълготрайни последствия;

– Защото е възразил и си е потърсил правата г-жа Директорката започва беозгледна кампания по дискредитирането на преподавателя Грънчаров; лидерката на синдиката, в който членува въпросният г-н Грънчаров, която по съвместителство е и помощник-директорка, изцяло застава зад започващия административен тормоз над преподавателя; организират му на синдикално събрание нещо като "другарски съд" (или "народен съд" или "съдебен трибунал"), той пише в блога си за случилото се, след време същата тази лидерка на синдиката ще даде преподавателя Грънчаров под съд "за обида" защото си е позволил да я критикува, щото си и позволил да мисли различно;

– Изпускам много други знаменити случки, инциденти, "крамоли" и пр., тормозът от страна на администрацията над опърничавия субект Грънчаров не престава, организирани са му много "компромати", проверки, какво ли не още, всичко, което може да се сети една глава на администратор, наложено му е и дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", което обаче е отменено на две инстанции от съда, към който се обръща да защити правата си въпросният субект; междувременно от тормоза Грънчаров рухва здравословно, бива инвалидизиран с 60% нетрудоспособност заради усложняване на кардиологичното му заболяване и поява на ново заболяване (на щитовидната жлеза) заради преживения стрес; в такъв случай администраторите са длъжни да щадят "трудоустроения" преподавател, да, ама не, безогледният терор над него не само не отслабва, напротив, ескалира с всеки изминал ден;

– Грънчаров един ден, бързайки за работа в ранната утрин, се подхлъзва, пада и си удря тежко главата; получава голям мозъчен (вътрешно-черепен) кръвоизлив, тъй като пие лекарства за разреждане на кръвта (антикоагуланти), пречещи на съсирването й, това поражда обилния кръвоизлив; след месец полученият хематом довежда дотам, че на Грънчаров е направена тежка операция по изваждане на хематома от главата; той отсъства цели 8 месеца за възстановяване от операцията; докато се възстановява администраторките от училището не престават с тормоза – чрез заведени от тях дело "за обида"; разбира се, изобщо не се вслушват в призивите му за повече човечност;

– Грънчаров в края на ноември 2013 г. се връща след 8-месечен отпуск по болест; устроено му е сюблимно посрещане; за два месеца се случват такива събития, каквито нито една фантазия не може да изобрети; най-главният момент е разбунтуването на оня същия XI Д клас, който преди две години е писал "жалба"; този "бунт" е нещо като "манна небесна" за администрацията, в която тя най-сетне вижда шанс окончателно да се разправи със субекта Грънчаров; вероятно целта е той да рухне психически; да, ама не, това не се случва, въпреки че, предполагам, е така желано; осъществява се класическо "бутане на бабата по стълбището", ученици, овладени – кой знае защо, или по-точно казано: съвсем ясно защо! – от крайно негативни емоции, цели три месеца (!) пречат всеотдайно преподавателят да започне нормален учебен процес по философия, обвинявайки го в... "неспособност да преподава" този предмет; родители също са ангажирани та да се налее допълнително масло в огъня; администрацията не рачи да си изпълни задълженията и насърчава по пряк или косвен начин арогантното поведение на въпросната групичка ученици; целта е, предполагам, и тази: като се създадат толкова ужасни условия или Грънчаров да не издържи и в състояние на афект да стори нещо, което да даде шанс на администрацията да го уволни дисциплинарно, или пък да бъде принуден сам "да си вземе шапката" и да се махне от училището, с оглед да не бъде доубит; инвалидизираният преподавател изобщо не биде пощаден от не знаещата жалост администрация и изтърпя какви ли не унижения; да, обаче обстоятелството, че е психолог и философ му позволи да се съхрани, също така да запази, дори да заякчи и закали борбения си дух;

– Администрацията в лицето на директорката не желае да си изпълни задължението, т.е. твърдо да заяви пред обструкционистки настроените ученици, че са длъжни просто да спазват правилника; това не може да се тълкува иначе освен като заставане зад вилнеещите, зад потъпкващите правилника ученици, такава позиция ги насърчава да продължат все в този дух, а това означава, че директорката по този начин поема пълната отговорност за случващото се в този клас – щом фактически го санкционира като „полезно”, с оглед на някакви нейни субективни цели и настроения спрямо преподавателя по философия; стига се дотам, че на родителска среща директорката намира за уместно да заяви, че „въпреки желанието на родителите и на учениците и въпреки нейното собствено желание тя не може да уволни или да отстрани преподавателя по философия и учениците са принудени да го изтърпят още 18 седмици”; разбира се, великодушно им обещава, че догодина, по предмета „Свят и личност”, щяла да го замени с друг преподавател; тия необмислени и изцяло погрешни думи и действия на въпросната администраторка наливат „масло в огъня” и ето, вече трети месец в този клас не се води нормален учебен процес по философия, за което, разбира се, носи пълна отговорност същото това ръководство;

– С оглед да „докаже”, че преподавателят Грънчаров „не става за преподавател” г-жа Директорката, игнорирайки 30-годишния му стаж и това, че той вече от 20 години има най-висшата преподавателска квалификация, именно т.н. „I-ви клас”, организира цяла една серия от проверки, включително и от страна на националния експерт по философия, също така и от регионалния инспектор по философия, самата тя редовно, без да го предупреди, какъвто е редът, спешно и внезапно го проверява, влиза в часовете му, след това пише дълги субективистки и абсурдистки „констативни протоколи”, много наподобяващи новия, изобретен от самата нея жанр на т.н. „административни доноси”, тя се увлича дори дотам, че почва да пише „протоколите” си в пряка реч, влагайки в устата на преподавателя думи, които той изобщо не си е и помислил да каже; целта е да се трупат „компромати” – за да могат да бъдат извадени в подходящия момент; този административен терор продължава вече три години, но е особено силен, направо нетърпим през последните три месеца;

– Това, че Грънчаров е активно пишещ блогър и с оглед да даде публичен израз на случващите се в училището крайно интересни, но също така и крайно обезпокоителни събития, а също и че благодарение на изследователската си позиция решава да алармира всички отговорни висшестоящи инстанции, крайно усложни ситуацията; администраторката не се посвени да въвлече и да използва за целите си и цялата учителска колегия: чрез шантажи, чрез прилагането на богат бюрократичен инструментариум тя успя да принуди мнозинството от учителите да се подпишат под патетични словоизлияния, изпращани под формата на "открити писма на възмутения колектив" до висшестоящите институции; целта е в типичния стар стил, познат ни от комунизма, "черната овца" да бъде изобличена и в крайна сметка отлъчена най-ефективно от "стадото";

– За всичките тия месеци и години вече ексцесии администрацията, вярваща в своята "непогрешимост", в нито един момент не се опита да встъпи в човечен диалог, в прост човешки разговор на нравствена основа с обявения за "враг" преподавател; жаждата за мъст сякаш беше водещият мотив, което е недопустимо за един ръководител, това е емоция, която е непозволена за мениджърите (да не кажа "меринджеите") дори и в нашенските съвременни условия; щото все пак у нас има нещо като демокрация, има също така и медии (сега-засега само блогът на репресирания преподавател играе тази роля да даде публичен израз на случващите се ексцесии).

И така нататък. Изморих се вече да пиша. Спирам дотук. Дори и да е съвсем внезапно това спиране, нека текстът да остане така. Което именно и ще внуши, че подетият разговор непременно трябва да продължи. И трябва да се води колкото се може по-честно, на една съвсем човечна основа обаче. Нападки, оплюване на опонента тук съвсем не са разрешени. Мълчанието също не е изход или решение. Истината обаче следва да излезе наяве. Който е допуснал злоупотреба с власт или с влияние в ущърб на други личности с оглед задоволяване на свои лични и субективни капризи, ще трябва да има добрината да поеме пълната отговорност. Който е нанесъл невъзвратими щети от морално, здравно или друго естество на други личности, пак трябва да има добрината да си плати. Така не можеш да си позволяваш да правиш каквото ти скимне с една друга личност. Не можеш да тъпчеш безогледно една друга личност само защото така ти се било приискало. Или щото си си внушил, че за теб лично законите изобщо не важат. Щото си си внушил, че като си на власт можеш да правиш каквото ти скимне. Да има много здраве от мен оня, който си мисли, че така може да се прави в съвременни условия, но е изпаднал в сериозно заблуждение. То може така да се прави, не че не може, ала след това трябва да имаш добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сторил. Няма друг начин, така е: не само моралът, но и правото – законът, казват, бил "минимумът морал, без който не може", това нещо го чух от известния адвокат Марковски – забраняват да си позволяваш да правиш каквото ти скимне спрямо една друга и при това изцяло суверенна личност: човешката личност е свята! Ето затова аз апелирам. За това се боря. Този е смисълът и призванието на философа – и аз просто изпълнявам своя дълг на философ и учител, на възпитател на младежта, който не иска вместо да оздравява съзнанията на младите, да им нанася жестоки и незаздравяващи рани. Или поражения, които един ден ще опорочат съществуването им. Така е забранено да правят възпитателите, които съзнават своя дълг. И своята отговорност.

Нека да завърша с това. Благодаря на тия, които не само имаха търпението да прочетат този текст, но и, да се надяваме, да се замислят над неписаното. А пък тия, дето са ми се обидили заради добрината, която им сторих – да им посоча грешките без капчица лицемерие, изцяло открито и добросърдечно! – нека, ако щат, да ме съдят, нека, ако щат, да ме мразят, нека, ако щат, да правят каквото искат. Аз го направих с оглед да им помогна да осъзнаят какво правят, а пък те нека да възприемат този мой импулс както си искат. Проблемът се е обаче не само техен, той вече е и обществен. Общочовешки в някакъв смисъл. Той засяга не само тях, а много други хора – най-вече нашите ученици. Ето затова дръзнах отново не само да напиша този текст, ами и да му дам пределно публичен израз. Дали това е "морално" или не е нека съди всеки според съвестта си. Направих всичко заради доброто на всички, заради добруването на нашата общност.

Да, на нашата училищна, но и човешка общност. Трябва да се грижим за човечността на нашата училищна общност – ето нещото, което ме вдъхновява. Бъдете здрави! Бъдете здрави във всяко едно отношение, но най-вече в нравственото. Нравствено здраве е предпоставка за всяко друго. То може да надмогне всяка болест. Духът, нравственият дух на човека има субстанциално превъзходство и нищо не може да го съкруши; напразни са всички усилия в тази посока. "Всуе се морите, безумци!" – нали така пише класикът?

Хайде чао, че се унесох пак. Прощавайте за всичко: щото съзнавам, че подложих мнозина на крайно тежки душевни изпитания. Но то е за тяхното добро. В това съм дълбоко убеден. Дано намерят нравствената сила и великодушието да ми простят – нали все пак сме възпитатели и трябва взаимно да си прощаваме? С оглед да даваме добър пример на възпитаниците си. Но преди прошката е потребно разкаяние. Ето, за да се стигне до този етап на нравственото очистване на душите от "шлаките" на развалата, порока и разрухата – на деморализацията – аз написах този текст. Дано ми е простено че дръзнах да направя това...

5 февруари 2014 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ:
(подпис)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ