Автор: Иво Инджев
В България, поради липса на стремеж към свобода, честваме с нарастващо гузен патос деня на Апостола на свободата. Самите ние сме готови да жертваме свободата си, но се прекланяме поне през онзи, който се е жертвал заради свободата, която не ценим.
Смут цари в самите нас този парадокс и това си личи - независимо дали си го признаваме или не.
Нищо чудно, че продължаваме да чуваме (както тази сутрин от екрана на БНТ), че днес „честваме годишнината от обесването на Левски”. Грешка на езика, на подсъзнанието, на растежа в грешна посока или пък грешката е вярна: бесят ни систематично и ние честваме чрез покорството си този факт?
Нищо чудно също, че в объркването си търпим обсебването на Васил Левски от Велислава Дърева, зовяща от екрана Нова тв на висок глас политиците да помълчат днес, макар самата тя да е несменяем политик от висшия ешелон на Партията с най-голяма вина за обесването на българската свобода в глухата за завета на Левски България: „Който ни освободи, той и ще ни пороби”.
Нищо чудно, че от ранни зори темата за паметта за Апостола, за обесването на Левски се илюстрира в телевизионните предавания с кадри и карти, свързани с „отцепването” на паметника му в София с полицейски мерки в района, за каквито нямаме памет да са се случвали друг път. Обесването и отцепването някак си се връзват.
Тук първо ни отцепват, после ни връзват, за да ни обесят. „Нищо чудно”, че всичко това се случва в деня на преклонението пред Апостола на СВОБОДАТА?
У нас свободата на словото, майка на всички демократични свободи, беше обесена след дългогодишно задушаване в подземието на Европа от екзекутори, които мистериозно биват наричани вкупом Задкулисието - удобен термин за оплакване на поробената медийна свобода. По същия начин Темида се оплаква и оправдава тук с прословутия Неизвестен извършител, виновно набеден за универсалната липсата на виновни поради отказа от правосъдие.
Не друг, а тъкмо обесените за езика журналисти търпят да го има Задкулисието. Кой да им вдигне Априлско въстание?
На 19 февруари се надпреварваме да избиваме комплексите на нация, която НЕ уважава свободата като ценност. Тук всички обичаме Апостола на Свободата, но самата Свобода не влиза в нито една класация на ценностите ни, а ни вкарва в антикласации по свобода (на словото).
С цели 83 паметника благодарим на чуждата окупационна Червена армия, обесила с главата надолу българската независимост.
Люлеем се на бесилото на позора като най-беден и самоопределящ се за най-нещастен народ в Европа, който боготвори свободата като ценност за своя Апостол, но дори не забелязва липсата й във всекидневието си.
Да сте чули и видели по нашите земи митинг в името на свободата - например в името на свободата на украинския народ, който се бори за свободата си? Де го Боримечката да се опълчи с опълчение на руската мечка и по нашите земи?
Когато един народ превръща в тема Свободата само един ден в годината, при това като преклонение пред герой, чийто стремеж към свобода не следва, само свободата на словото може да помогне да си изясним диагнозата на заболяването.
Такъв разговор обаче нямаме. Имаме изписано със златни букви в нозете на окупатора, похлупил с огромната си снага скромния паметник на Левски, следното робско коленичене:
„На съветската армия ОСВОБОДИТЕЛКА – от признателния български народ”.
Народеее????
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар