Истината ни прави свободни

петък, 28 февруари 2014 г.

Моето сутрешно "словоизлияние", касаещо пак невероятните преживелици, които шеметното всекидневие така щедро ни поднася



Пак ми се налага да напиша това-онова в дневничето си, където описвам разните му там преживелици в битността ми на учител по философия и гражданско образование в едно знаменито пловдивско училище. Дълбоко съм убеден, че въпреки на места съвсем личния си характер тия мои описания - и тия мои преживелици, споделени впечатления, описания, разсъждения, изследвания и пр., при това споделени съвсем искрено, без грам нечестност или лицемерие - та дълбоко съм убеден, че пишейки по тия въпроси аз допринасям с каквото мога за демократизацията на отношенията в тази същата училищна общност, а пък това няма как, благодарение на публичността, да не влияе върху същите тия процеси, които текат и се развиват в българското образование изобщо. Тази е същинската причина за да упорствам и да пиша комай всеки ден по тия проблеми, а не нещо друго, както някои хора могат да си мислят. Прочее, имам доброто желание чрез тия мои описания да помогна на много хора, които, като се видят "отстрани", вярвам, ще могат да преоценят, стига да имат добрата воля за това, своето отношение към същите тия процеси, в които волю или неволю участват - и са призвани да бъдат на длъжната висота.

Аз продължавам да си мисля, че независимо от всичко и с огромни трудности процесът на демократизация на нашата училищна общност започва да тече все по-ускорено, въпреки съпротивата на консервативните сили презряното статукво да бъде съхранено колкото се може по-дълго време; ала тия усилия са обречени, те ще бъдат пометени съвсем скоро под напора на самия живот. Нищо не може да удържи налагането на ония идеи, които са дълбоко и вътрешно необходими на самия живот, на самата действителност; нищо не може да спре разпространението на ония идеи, които времето, съвременността изискват от нас - и които те са породили. Дошло е време всеки ясно да се определи: дали иска да съдейства за прогреса и избуяването на живота - или иска да се нареди до ония, които дърпат всичко назад, които искат агонията да продължи. Аз смятам, както и подобава за един философ като мен, който в младите си години е бил поклонник и на великия Хегел, че трябва отново да се вслушаме в ето тия негови паметни думи: "Световният дух е изкомандвал времето напред. На тази команда се противят, но цялото се движи непреодолимо и незабелязано за очите, като стегната в броня фаланга - както се движи Слънцето, възхождайки неудържимо по пътя си и издигайки се все по-високо... Безчислени лековъоръжени отряди се бият нейде по фланговете, излизайки "за" и "против", по-голямата част от тях изобщо не подозира в какво е работата и само получават удари по главата като че ли от невидима длан. И нищо няма да им помогне: нито хвърлянето на прах в очите, нито хитроумните постъпки и увъртания." (цитирам по памет, не ми се търси сега точният цитат). Впрочем, като стана дума за моя някогашен любимец Хегел, ето няколко други мисли, които са се врязали в паметта ми още от студентските ми години - и нищо, кой знае защо, не може да ги извади оттам:

Библейското изречение, което аз направих своя пътеводна звезда: грижи се на първо място за хляба и дрехите, а царството небесно ще дойде само.

Надеждата не ни дава да умрем, е казано в Библията. Аз бих прибавил - тя често ни заставя много дълго да чакаме...

Глупците се участ от грешките си, а неглупавите хора въпреки всички свои грешки не поумняват...

За хората, които имат пари и които не се отбиват от широкия път, светът е устроен добре...

И тай нататък, има още много други великолепни мисли на уж суховатия философ Хегел, които аз открих тогава, в непрогледните студени нощи на моето студентстване в незабравимия също така Санкт Петербург, четейки всичко, което Хегел е написал особено на младини, там той е особено интересен. Ето още една мисъл, която пък е свързана с начина, по който Хегел възприема трагедията около катастрофата на Наполеон, на която е бил свидетел - и от чиито гений немският философ се е възхищавал всецяло: Наполеон е бил и негов кумир, както е кумир на цялата романтическа генерация от първите две десетилетия на по-миналия, на XIX век:

Велики дела се извършиха около нас. Чудовищна драма - да видиш как загива небивал гений. това е най-трагичното, което може да бъде. Цялата маса посредственост със своята абсолютна оловна тежест натиска тъпо и неумолимо докато всичко високо не се окаже на едно равнище с тази маса или по-ниско от нея. И повратният момент на цялото, причина за могъществото на тази маса, по силата на тя, като хор, остава на сцената последна, на повърхността, е в това, че великата индивидуалност сама трябва да й предостави правото на това, като обрича себе си на гибел.

Макар че това е писано за краха на Наполеон, то има отношение и към начина, по който бива приет всеки що-годе талантлив човек - особено пък в условия като нашите, българските, където личността не само че не се цени, напротив, бива всеотдайно мразена. Пиша по принцип, нямам предвид каквито и да било конкретности. Но да спра, че нищо чудно някой да приеме тия думи като доказателство, че наистина съм на път да се побъркам. Както и да е де, все пак да опитам да се снижа от висините на философската абстракция до живата пълнота и цялото очарование на непосредствения прозаичен живот.

Не вчера, а онзи ден (днес е петък, значи в сряда) в училището дойде пак комисия на РИО-Пловдив, съставена от г-н Р.Радев, инспектор и юрисконсулта на инспектората, една млада дама; като неочаквано към 10-10.20 часа ми звъннаха от училището и ми казаха, че се налага спешно да се явя в тази връзка в училище, аз си изкарах акъла и си рекох: "Ето, най-сетне дойде този момент да ми връчат най-сетне заповедта за уволнение!"; необичайно развълнуван, влязох в директорския кабинет. Оказа се, че най-лошото не се случи, за друго бил дошъл г-н Радев: да ме извести за позицията на РИО по повод на последни мои жалби, особено във връзка с настояването ми да получа копия от документи (във връзка със Закона за достъп до обществена информация), които ме касаят, в които е упоменато моето име или пък са съставени след проверки по мои жалби и доклади. На директорката беше обяснено, че не може да ми отказва такива документи под предлог, че били касаели "интересите на трети страни" - да видим обаче дали исканите копия ще ми бъдат предоставени някога. Вчера цял ден чаках да получа нещичко, уви, нищо не получих. Днес пак ще чакам. Какво друго ми остава освен да чакам?

Възползвах се от идването на инспектора за да попитам за разяснения относно най-новата инициатива на неуморимата ни и многоуважавана госпожа директорка: това, че тя начена процедура за искане на разрешение от Инспекция по труда за уволнението ми - като поиска от мен "писмени обяснения" за заболяванията ми и пр. По този въпрос аз известих и самата Инспекция по труда; отвърнато ми, че до Инспекцията все още не е постъпил документ, съдържащ подобно искане, т.е. липсва съответният акт; директорката пък заяви, че и преди била започвала разни процедури, но това не означавало, че непременно ще ги доведе до край; аз въпреки всичко се поинтересувах за мотивацията й, за причината, поради която тя така упорито търси начин да ме изхвърли от училището; директно я попитах да ми даде разяснения; тя нищичко не каза, замълча; как да се тълкува това мълчание аз не зная, но аз лично го възприех ето как: "И да нямам основания ще го сторя щото го искам!". Мисля обаче, че в правовите държави подобни неща не бива да се случват, те са характерни за един друг тип държави - и за друг тип властнически мераци. Както и да е де, живеем в преломно време и в него затова се съдържат и най-непонятни феномени.

Този въпрос обаче живо ме вълнува: аз съм човешко и разумно същество и отказвам да бъда третиран като "жертва, подлежаща на незабавно заколение", нито пък ще се оставя да бъда нещо като "жертвено агне", принасяно като курбан в угода на нечий каприз. Трета година срещу мен се води една безогледна кампания по ликвидацията ми като личност и като преподавател, подложен бях на невиждан тормоз и дори терор, ето защо имам човешкото право да запитам: коя е истинската причина за това? Какво толкова съм направил, че да заслужа едно такова отношения от страна на така активната работодателка? Пък и, знайно е, подобни дискриминационни кампании би следвало по презумпция да са недопустими в настоящите условия, щото все пак претендираме да сме нормална, правова, демократична и европейска държава, в която се спазват основните ценности на Европа.

Да, не е европейско някой властник да заяви или ако не го заяви, на дело да дръзне да го прави, пък макар и негласно: "Аз тоя там Грънчаров ще го унищожа, ще му разгоня фамилията, щото той, видите ли, си позволява да ме критикува! Или щото не благоволява да падне на колене пред мен и да почне да моли за пощада! Я го виж ти, ще ми се прави той на интересен, на "другоячемислещ" той ще ми се прави! На оригинален ще ми се прави той, на личност, видите ли, ще ми се прави той! На философ ще ми се прави - но, моля ви се, та това, другари, вече е нетърпимо?! Ще го ликвидирам без жал и пощада щото той, мизерникът, си позволява да ме дразни!". Аз лично смятам, че такива емоции в едно нормално общество са недопустими; не е позволено така да се отнасяш към друго човешко същество, пък дори и да си властник, седящ на златен трон. Така се разсъждава по принцип не в държавните или публичните организации и общности, а в... мафиите, подобен манталитет според мен е мутренски и е недопустим в сфери като образователната - въпреки че го срещаме в коя ли не сфера на нашия така причудлив общностен живот. Не визирам конкретния случай, а говоря по принцип, опитвам се да проумея един феномен, която, по неизвестни за мен причини, ме засегна, ми се стовари и на моята глава. поне така аз чувствам нещата - и точно затова правя нежното да си проясня ситуацията, в която се оказах. Причината за да реагирам по тази начин е че се съзнавам като човешко същество и като свободна личност, която няма как да се откаже от себе си - и покорно да приеме ролята именно на едно неизвестно защо поднасяно на курбан "жертвено агне".

Замислям се в тази връзка дали да не взема да дам един сигнал и до Комисията за защита от дискриминация. Причината е, че вътре в самата административна система, имам предвид по-висшестоящите отговорни длъжностни лица и органи, аз не получих никакво разбиране и адекватно отношение с оглед административният произвол да спре, да бъде озаптен. Тук явно действа добре познатия принцип "Гарван гарвану око не вади", а това също така е недопустимо: щото когато по-висш орган е известен по надлежния ред и въпреки това си позволи да не реагира на зулумите на даден администратор, то това означава, че той фактически застава зад него и поради това поема пълната отговорност за въпросните зулуми; ето това е нещото, което по-висшестоящите органи е крайно време да осъзнаят - и да се откажат колкото се може по-бързо от принципа "Гарван гарвану око не вади". То е за тяхно добро ако осъзнаят по-скоро какво правят. Щото системата би следвало да съществува за да има вътрешни законови противотежести за недопускането на подобен административен терор и произвол, а не за да го насърчава с бездействието си. Аз така мисля, аз така възприемам нещата. Няма да се примиря с отредената ми роля на жертва, за да съхраня достойнството си на суверенна личност и на пълноправен гражданин ще направя каквото зависи от мен, за да спомогна такива ужасни деформации на системата да бъдат отстранени, да бъдат направени невъзможни. То това е всъщност една битка за осъвременяване, "поевропейчване" и либерализиране на отношенията в тази сфера, другояче казано, то е битка за тяхната демократизация и очовечаване. Защото в сферата на образованието, за жалост, съществува една изцяло безчовечна командна и административна система, която именно е създала предпоставките за пораждането и насърчаването на феномените, които аз описвам в този блог комай всеки ден. Скоро ще бъде обнародван нов проект за Закон за училищното образование, така поне ни обещават и тия управляващи. Ето, пишейки всеки ден по тия проблеми, аз правя нужното съзнанията да се променят в длъжната посока; например крайно време е да се осъзнае, че "законово обусловеното" пълно директорско самовластие в училищните общности е противопоказно, че то именно е причината за появата на явления от рода на това, което аз описвам.

Чувствам се дискриминиран, а коя е точната причина за тази безогледна дискриминация предстои да бъде дефинирано. Аз съм, първо, човек с иновационно мислене и се опитвам в работата си да подхождам творчески, няма да позволя да бъда превърнат в прост изпълнител на нечии разпореждания, да бъда "типов учител", да бъда послушен "кон с капаци"; това с мен няма да се случи. Онзи ден в присъствието на комисията от Инспектората г-жа директорката ме "похвали", че заради мерките, които тя била предприела, имало "известен напредък" в моята работа; и знаете ли какво та изреди в тази посока? Ами каза ето какво: г-н Грънчаров вече се отказа от преподаване по собствените си учебни помагала (!), между другото, за това ме "похвали" (аз го приех обаче като гавричка!) и г-жа инспекторката по философия, на второ място съм бил преживял "напредък" и поради това, че съм се бил отказал от своята "точкова система" за оценяване, също имал съм "позитивно развитие" щото съм се бил отказал от видеозаснемането на учебни часове с образователна цел, г-жа директорката ме "похвали" също, че съм бил вече преподавал по "държавния план", сиреч, съм бил заставен да направя "подходящи разпределения" на учебния материал и пр. Тия, дето не работят в тази сфера, няма как веднага да схванат, че всъщност подобни "хвалби" показват, че администрацията мисли ето как: онова, което е различно, ново, авангардно, нетипово, иновационно, творческо, нестандартно, е... вредно, е забранено, е недопустимо, е "престъпление"; ний позволяваме само онова, което е еднакво, старо, традиционно, изтъркано, анахронично, типово, стандартно, което е от "калъпа", при нас творческата индивидуалност е строго забранена. За какъв тип дискриминация тук става дума, някой може ли да ми го дефинира? А за какъв тип гавра става дума в "похвалния паса" от словото на директорката? Интересното е, че г-н Инспекторът изобщо не се озадачи от думите на директорката - или ако се е озадачил, то е било вътрешно, не даде никакъв външен израз на озадачеността си. Аз предпочетох да преглътна безмълвно гавричката, щото ми е омръзнало да споря без никаква надежда да убедя някого.

На второ място моя милост е блогър, в частност съм и политически анализатор. Пиша каквото мисля за образованието и възпитанието на младите, пиша по най-актуални проблеми на съвременната философия, пиша по всичко, което ме вълнува, психологията е моя любима област, но много често пиша и по политически теми. И пиша по политически теми безкомпромисно, отстоявам някакви принципи и ценности, които е напълно възможно да не се споделят от много хора, в това число и от различни властни и властващи фактори. Дразнил съм безброй пъти с анализите си и сега управляващите партии (БСП, ДПС, АТАКА), така и предишната управляваща партия ГЕРБ. И царската партия съм обиждал жестоко, тя управлява неотдавна, ако си спомня някой това все още. Имал съм си проблеми с доста шефове на инспектората, назначавани от въпросните партии. Дали е възможно някоя от уязвените от моите безпощадни коментари партии да е дала поръчка на въпросните администратори да ми бъде отмъстено чрез незабавното ми уволнение от работа като преподавател по философия? Ще каже някой - кой си ти, че да се опитат да те репресират по политически причини?! Кой съм не знам, но знам това, че моите политически анализи се четат по цял свят (примерно, много пъти са искали от мен интервюта по политически теми дори от чуждестранни медии, канен съм бил в почти всички нашенски най-авторитетни медии и предавания и пр.), а пък има факти, които ме карат да си мисля, че е напълно възможно, като вземем предвид нашенските нрави, някой да е издал подобно разпореждане на съответния администратор да ми стъжни живота. Аз това няма как да го докажа, но аз тук просто разсъждавам, искам да проясня някак загадката, която ме вълнува. Такъв един вариант изобщо не е за изключване. У нас всичко е възможно, у нас невъзможни неща няма.

Примерно, всичко започна - имам предвид нашата "епохална разпра" с директорката на ПГЕЕ-Пловдив - когато моя милост има дързостта чрез блога си да предложи патрон на нашето училище да стане знаменитият Стив Джобс; идеята ми тогава беше стоящото непоклатимо в съзнанията прозвище на училището от ерата на комунизма, именно прословутото "ТЕТ-Ленин" да бъде изместено от там чрез мощния "таран", свързан с името на американеца Стив Джобс; да, ама не, предложих това, медиите се разшумяха, изведнъж в двора на училището се изсипаха репортери от всички до една национални телевизии, директорката се видя в чудо, дори почна в един момент да се крие, аз пък дадох интервюта, и стана една каквато стана: тя ми се разкрещя на учителски съвет по недопустим начин, аз й отвърнах, и ето, почна се това, което се почна: трета година от ония събития и аз не съм видял бял ден в това училище! Каква е причината за тази неприязън, ако вземем предвид началото на кампанията срещу мен, свързана с името на Стив Джобс? Аз смятам, че причината е ценностна, дори идеологическа, да не кажа директно политическа: някои явно недолюбват "оня там американец Стив Джобс", на някои явно името "Ленин" им е скъпо, знам ли, аз като философ съм затруднен да квалифицирам зародиша на въпросната неприязън, но е факт, че тя има идеологически оттенък. И е факт, че всичко започна оттук.

Аз после си позволих като експеримент да организирам нещо като "референдум", на учениците беше предложено да гласуват между различните предложения за патрон на училището, опитах се да използвам интересния казус за да предразположа да усетят сладостите на демокрацията, а докато аз правех тия неща, администрацията злобно мълчеше, чудейки се, предполагам, как да ми отмъсти; е, скоро беше измислено как да ми бъде отмъстено, скоро аз усетих всичко с кожата си даже. В рамките на тази безогледна дискриминационна кампания - каква е почвата и основанието й тепърва предстои да се доказва, но това е най-любопитна загадка за мен - моя милост заради стреса и терора рухна здравословно, факт е, че бях инвалидизиран, преживях и най-тежка животоспасяваща операция, а най-накрая, като капак на всичко, в официален документ бях обявен от директорката за "психично болен", да, щото диагнозата "податливост на чести нервно-психични разстройства", която тя ми даде в нарочен документ до ТЕЛК, е вид и то тежко психично заболяване. Дотам се стигна. Да обявиш един учител за психично болен с оглед да го изриташ от системата дискриминация ли е? И на каква основа е тази дискриминация? Личностна? Ценностна? Идеологическа? Политическа? Каква? Давайте предложения? Аз съм силно затруднен да категоризирам това явление, но дискриминация безусловно има.

Ако някой като мен е човек свободолюбив, обичащ също така демокрацията, ако някой като мен е човек, ценящ ценностите на човешкия морал, ако един човек като мен се бори, и то не от вчера, от десетилетия (и това аз мога да го докажа!) за едно съвременно, демократично, свободолюбиво, човечно образование и възпитание на младите и ако такъв един човек стане в очите на началството си "трън в очите", подлежащ на немедлено изтръгване, това какво е? Как да проумеем естеството на мотивацията, която стои зад такава една неприязън и дори омраза? Аз смятам, че почвата на такава една неприязън е сериозно ценностно, идеологическо и дори политическо разминаване: щото ония, които не могат да гледат демократите, за които дами като демокрация и демократ са нещо като ругателни, обидни думи, такива хора, няма как, са привърженици на противоположното на демокрацията, именно са привърженици на тиранията, на автократизма, на олигархията, на неуважанието на правата на човека и на гражданина. Защото как, примерно, може да се оцени и възприеме една ненавист, изпитвана към моята скромна персона, която се дължи на това, че аз, примерно, всеки ден се възползвам от своето конституционно право на свободно изразяване, т.е. не само мисля, но и пиша свободно, пиша това, което мисля, не крия това, в което вярвам; е, щом ме мразят най-вече за това, нима ти, дето ме мразят, са любители на демокрацията и на свободата? Много се съмнявам. Прочее, на тия, дето изпитват злоба към мен за това, че пиша каквото мисля, бих си позволил да им задам един най-простичък въпрос: щом не ви харесва това, което аз мисля, що и вие самите не вземете да напишете това, което вие мислите, да го напишете като мен съвсем открито, да го публикувате, и ето, така ще възникне един най-нормален демократичен дебат, какво има тук да се мразим и да си устройваме разните му там номерца за "административно взискание"?! Не е този начинът, който, дами и господа, сте възприели, със своя опонент да се разправяте чрез силата на властта, която съвсем временно, прочее, имате; днес я имате, утре може да я нямате - и тогава какво ще правите? Аз така разсъждавам, аз не мога иначе да разсъждавам, аз съм просто един гражданин, един демократ, който силно е привързан към свободата: ако това е грях, съдете ме, но много съжалявам, длъжен съм открито да ви заявя, че това изобщо не е никакъв грях. Проблемът е "във вашия телевизор" ако си мислите, че това моето е грях. Sorry много - да кажа и аз нещо по ингилишки, няма да се правим на по-прости отколкото сме!

Я да завърша този път текста си малко по-весело, искате ли? Ето, воаля.

Вчера вечерта имам час с един клас, в който от известно време наблюдавам разни настроения спрямо личността на преподавателя. Учениците четат блога ми, много от тях, чувам, го четат, прочетеното им въздейства някак. Нашата "епохална разпра" с администрацията, за жалост (или пък за щастие, знае ли човек какво да мисли?!) стана достояние на училищната общност, ако аз не пишех, то пак щеше да стане, но тогава единствен канал на разпространение на информацията щеше да бъде мълвата, щяха да бъдат слуховете; аз заради това, между другото, се видях принуден и да пиша, за да има поне един по-достоверен канал на информация от слуховете, именно моят блог. Както и да е, но това влияе на учениците, и им влияе по разному. И ето, в този клас има някои ученици, които възприеха случващото се като основание да си позволят някакви задявки с мен, преподавателя. Отдавна копнеят за това, то се чувства, доскоро изразяваха тази своя емоция с... мучене, да, като влизах в клас, неколцина ученика силно мучаха като говеда, тайничко, разбира се, те, учениците, това го умеят, мучи си някой, а не се вижда кой именно мучи; разбира се, явно искат по този начин нещо да ми кажат. Аз усмихнат ги наблюдавах да се намучат донасита, пък после ги питах да ми кажат не с мучене, а с думи какво толкова ги вълнува. Мълчат. Хилят се. У нас нравите, знаете, са специфични. У Българско, имам предвид. Малките общности като нашата училищна общност са нещо като капчици, в които се отразява всичко, що го има в голямата общност. Както и да е, миналия път учениците от този клас, пак искайки нещо да ми кажат, бяха построили... барикада от чинове на вратата, за да не мога да вляза. Е, разградиха барикадата, а пък аз написах забележка в дневника. Но явно напрежението е налице и ето снощи как изби.

Аз дадох възможност на учениците да се възползват от моя т.н. "ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА", т.е. сами да решават кой да бъде изпитан, но да има поне 5 човека готови за изпитване, та с тяхна помощ и другите нещичко да научат. Да, ама ето, в този клас нямаше желаещи. Питам, те се хилят и споглеждат. Мълчат. Тогава се наложи аз да избера 5 човека съвсем произволно. Казах им да излязат и ги зачакахме да видим какво ще кажат по темата. Явно това им беше крайно неприятно. Аз ги изчаках доста продължително, като седнах на един чин. После станах и понечих да им пиша вече двойките, щото се оказа, че те, горките, даже и заглавието на темата не знаеха. Тогава именно един ученик стана и взе да си се разхожда из стаята, а по едно време даже започна да се разкопчава да си сваля... панталона! И дори си го разкопча даже. Като го попитах какво прави, ухилен подобаващо, той ми каза, че някой му бил сложил "листенца от хартия" в шията, та се събличал да ги изкара оттам, изпод блузата си. И дори ги изтръска на пода тия малки листенца. Писах двойките на петимата изпитвани и му казах той да излезе. Тогава именно този млад и възпитан човек излезе и изнесе, ни в клин, ни в ръкав, следната прочувствена реч (предавам по спомен, не гарантирам за точните думи, а само за смисъла(, с която предизвика невиждан фурор сред съучениците си, каквато явно беше и целта:

- Абе, господине, Вие що сте ял чесън бе, знаете ли как ужасно смърдите на чесън? Не се търпи направо! Като мине човек покрай вас и ще припадне! Ето преди малко като седнахте там на чина до мен и щях да се задуша! Абе има дъвки бе, господине, дъвчете дъвки, тоя пусти чесън много смърди!

И още в този дух продължи силно умихнатия младеж. Казах му да не се занимава с мен, ще си ям каквото искам (то сега е грипно време и аз наистина се предпазвам от грип чрез ядене на чесън, но то кой ли истински българин не яде чесън?!) и го помолих да каже каквото има по темата. Той обаче продължи да говори за деликатеса, който моя милост обича да яде, а това, видите ли, било много просташко. Той, видите ли, бил с изтънчен вкус и прочие; по едно време, след като достави пълно удоволствие на заливащата се от смях публика, все пак се опита да каже някакви абракадабри по темата, ала аз го прекъснах, писах му двойка, а също така и забележка в дневника: за арогантно държане с преподавателя. Ето ви още един чудесен казус за обсъждане: ако един преподавател по философия е ял чесън и ученик с изтънчен нос надуши това, трябва ли непременно по този начин да реагира или би следвало да сдържи емоцията си? Апропо, учителите имат ли право да ядат чесън? И непременно ли трябва да дъвчат дъвка, за да озонират устата си? Впрочем, на мен ми се струва, че ние там, в клас, не сме заради това да си обсъждаме "парфюмите", а да вършим съвсем друга работа. Но ето, виждате, животът ни поднася какви ли не изненади. Преди години моя милост беше пушач и, предполагам, съм миришел ужасно на тютюн, но ето, близо 30 години съм бил и пушач, и учител, но никой ученик не ми беше до този момент казал, че смърдя на тютюн; сега обаче за чесъна ми биде казано това, и то видяхте в каква форма. Но това моето са все пак бели кахъри. Като се върнах в учителската стая видях че там колегите успокояваха една учителка, която се върнала разплакана: някакъв беснеещ ученик я бил замерил с тежък учебник по английски и я бил ударил по рамото!

Както и да е. Спирам дотук. Има много други проблеми, за които си струва да се пише, но трябва да ставам, скоро ще тръгвам за училище. Първо да закуся и след това ще бягам за работа. Дали пак да ям любимия си чесън? На закуска го избягвам, но обед и вечеря задължително ям. Българин съм. Вчера часовете ми бяха в късния следобед, та затова възпитаният ученик с така чувствителен нос успя да надуши тази съставка на моето меню. И ме разобличи сякаш съм пълен простак. Значи, питам се, наоколо може да стават какви ли не простотии, но ето такава една работа, учител да яде чесън, било най-непростима простотия. Откъде-накъде? Нима може да бъде българин един мъж ако не яде чесън?! Какво ще стане с българщината ни ако се откажем и от чесъна? По тая логика и от тази наша патриотична светиня, именно от шкембе-чорбата ще ни се наложи да се откажем?! Ами от сланинката с праз лук - и от нея ли требе да се откажем? Господа патриоти, докога ще спите след като са застрашени тия наши светини? Бареков, къде си бре? Сидеров, стига с тия курорти, спасявай българщината, ний на теб разчитаме! Росене Петров, я произнеси една прочувствена реч за българския символ - чесъна, че аз не мога, че ми е слабо перото! Да живей България - аз само това ще добавя! Уррааа!

ЗАБЕЛЕЖКА: Откак началството ме категоризира като податлив на "чести психически разстройства" чувствам един невероятен прилив на свобода и освободеност. Не зная дали си давате сметка, но истински оазиси на свобода са нашите психиатрии, там хората са честни и казват точно това, което мислят; не умеят да лъжат и да лицемерят и прочие. Нищо чудно да се окаже, че най-добрите хора у нас са тъкмо в психиатриите. Като гледам какви у нас минават за "нормални", аз, видите ли, май вече съвсем не ща да съм "нормален" като тях. Затуй написах горното с ясното съзнание, че давам обилен "доказателствен матр`ьял" на дадени хора да ме възприемат тъкмо за такъв, за "ненормален", за "луд" и пр. Но това е отделна интересна тема, по която ще пиша друг път. А може и да не пиша. Ако не се сетя, няма да пиша. Затуй, за да се сетя, написах тази забележка. Простете, ако има нещо. Понякога можем и да се шегуваме, що да сме постоянно сериозни?! Бъдете здрави и хубави почивни дни ви желая!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

1 коментар:

Анонимен каза...

Чудесен текст , така добре ви тече мисълта!! Колко много материал за българската действителност и нрави

Абонамент за списание ИДЕИ