Да напиша все пак нещичко в дневничето си и тази сутрин: за да не прекъсва хрониката ми - тъй като животът около нас или наоколо, както е известно, винаги е вълнуващ и интересен. Никога не следва да подценяваме това, което многоликият живот около нас - и вътре в нас самите особено! - ни поднася, напротив, винаги следва да се вслушваме в него. Този е начинът да сме в единство с повелите, така да се рече, на времето - другият безусловен наш господар, имам предвид господар на нас, човеците, наред със самия живот.
Прочее, животът е такъв, какъвто си го направим сами; има само една малка подробност, важаща специално за нас, българите: ние изглежда друго не правим освен взаимно да си вгорчаваме живота. Такива, за жалост, сме - а защо сме такива това е съвсем отделна, немаловажна обаче тема. Да се държим обаче близко до живота - аз това препоръчвам: той всичко съдържа, той е най-верният ориентир. Аз това и правя де, в тия мои прословути записки, в този мой прословут ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА, който така старателно пиша вече години. Първо го бях нарекъл ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА-БУНТАР, сега обаче го оставям без "бунтар", щото това нещо се подразбира: не може да си философ без да си бунтар - или поне свободолюбец; бунтарите винаги са свободолюбци. Но да не се отклонявам, а да се опитам да предам какво ми поднесе животът вчера.
Вчера в нашето училище беше забележителен ден: най-накрая се проведе педагогически съвет, посветен на една наистина важна тема, която моя милост от години предлага, именно темата за отношенията между учители и ученици; читателите на този блог знаят, че тази тема отдавна и много пъти е разисквана в съществуващия в училището ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, даже нарочен семинар през миналата година правихме по същите тия въпроси, нарекохме семинара ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО И ОБРАЗОВАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, всичко сътворено по темата дори го издадохме в специална брошура от повече от 100 страници, която предадохме на височайшото ръководство, което не обърна и капчица внимание на предложенията ни и ги тури нейде дълбоко в най-отдалеченото чекмедже на великолепното директорско бюро; както и да е де, ето, вчера най-сетне беше проведен нарочен съвет по тази тема; вярно, доста оригинално се проведе този съвет, пак по нашенски де, но е факт, че съветът поне започна, нищо чудно скоро и да продължи, и то именно в желаната посока: съвсем свободно, в една творческа атмосфера да почнем да обсъждаме всички наистина горещи и парещи проблеми, които не търпят отлагане, не бива да се държат под похлупак. Тъй че аз приветствам туй, да го наречем така, начало, което обаче пак биде опорочено. Ето как. Ще бъда пределно кратък - за да не излезе, че се заяждам с някого. С никого нямам намерение да се заяждам, ала пък няма да се примиря "когато някой иска да ни прави на маймуни" - както се изразява г-н Алеко Константинов, вярно, с устата на бай Ганя. Аз лично пък не ща да бъда маймуна, ей-така, на инат маймуна няма да стана!
Съветът трябваше да се проведе от 12.30 до 13.30 часа, между двете смени; освен специално подготвен доклад по темата имаше още две точки в дневния ред, сиреч, времето за дискусия по начало беше малко, беше недостатъчно. Или направо липсваше. Докладващата по темата госпожа Копривленска (лидер на другия синдикат, към който моя милост не членува, именно СБУ) се беше постарала да изследва реалното състояние на нещата, на проблемите, тя с помощта на някои колеги беше направила интересна анкета, чиито резултати ни поднесе и коментира, изказването й подбуди доста въпроси, ала, за зла участ, когато тя привърши доклада си, безжалостното време беше се придвижило до 13.25 минути, сиреч, почти беше изтекло, а в 13.30 часа ний вече трябваше да влизаме в час, за да не ни чакат учениците, за да не се провали часът им. А имаше също така и още една немаловажна точка за обсъждане. Тя биде претупана, а беше важна, за нея някога друг път може да пиша. А може и да не пиша. Както си му е редът, директорката (която този път не беше водеща, щото закъсня, тя дойде по-късно, а първата й помощница водеше самия съвет) та значи накрая, в добрия стил на традицията, директорката взе думата, каза някакви ласкави и похвални думи за докладващата и понечи да закрие съвета! Сиреч, на никому думата не биде дадена за изказване, даже не ни беше предложено, от кумува срама поне, да се изкажем, аз очаквах поне да бъде предложено, пък ний да се откажем от изказване, предвид напредналото време, но щом като даже не ни беше предложено да се изкажем, това ми се видя множко, прозвуча ми доста неуважително, сякаш ний, дето присъствахме, бяхме нещо като "кютюци", затуй вдигнах импулсивно ръка и казах горе-долу следното:
- Не мога да се сдържа да не кажа следното: съветът, след като не ни се даде думата за изказвания, го възприемам като ритуален, ей-така, само и само да се отбие номера, как е възможно да не ни се даде думата за изказвания? Защо трябва да претупаме всичко, само за да отчетем едно мероприятие ли? Тази ли е истинската цел? Всеки има какво да каже, темата вълнува всички, а никому не се дава думата - нямало време, как е възможно това? Без никакъв дори най-плах опит за дискусия, за дебатиране по наистина важната тема?! Това е, позволете да кажа, крайно възмутително! Все някой трябваше да го каже, ето, казвам го, за да си облекча съвестта. Предлагам по темата в най-скоро време да се проведе пълноценна дискусия в по-спокойна обстановка, да не бързаме всички, но не след месец-два, а в най-скоро време, в близките дни. Това предлагам.
Аз още докато се изказвах някои от присъстващите взеха да роптаят: не, не съм бил прав, това не било нагласен, ритуален съвет, всичко си било чудесно, как може тоя зъл черногледец Грънчаров всичко да изопачава?! Почти не можах да се доизкажа, а аз имах много за казване, бях един вид заглушен от ропота и бях прекъснат по груб начин. Не съм бил прав да мисля така, аз просто казах честно как възприемам сложилата се ситуация, не, трябвало било да я възприемам "по правилния начин". Абе у нас демократичният манталитет, виждате, е доста разпространен, няма що: а някой дръзне нещо да каже "по-така", мигом му запушват устата. Или правят така, че да стане пишман, че се е обадил. Поради което повечето хора само си мълчат - и гледат сеира. Та ето какво стана вчера след като моя милост си позволи да обърка с изказването си сценария. Стана нещо непредставимо даже. Струва си да се разбере какво точно стана. Ще ви кажа.
Директорката мигновено успя да вземе думата и, представете си, ме подкрепи: но по нейния си специфичен маниер де, ето, сега имате възможност по най-ясен начин да добиете представа за маниера на нашата многоуважаема директорка. Знаете ли, допускате ли какво би могла да каже г-жа директорката? Не се сещате, напълно ви разбирам, и аз не се усетих, че натам, в такава една посока може да бъде продължена моята мисъл. Директорката обаче е майсторка, умее ги тия неща, удават й се, ето горе-долу какво каза тя:
- Колеги, г-н Грънчаров е напълно прав, трябва да проведем дебат по темата, и то в най-скоро време. В тази връзка аз предлагам в петък, когато ще водим учениците на театър, след театъра, към 14.30 часа, след като ходим да обядваме, да се върнем в училището и да продължим в спокойна и творческа обстановка своята дискусия. Би следвало да подкрепим желанието на г-н Грънчаров за дискусия, ето, в петък нищо не ни пречи да я продължим до късна доба, щото нали знаете, по Кодекс нашият работен ден също е 8 часа. Какво ще кажете, става ли така?
Нали се сещате как реагира на туй толкова хубаво предложение възмутеният, разгневеният народ? Първо, разбира се, народът от цялата си душа намрази - и нямаше как да намрази до крайна степен, стига туй същото лице изобщо да може да бъде мразено повече отколкото е мразено!? - да, народът колкото можа в тоя миг намрази тоя мизерник Грънчаров, който се изказа нагло, та ето, принуди нашата така любезна директорка да даде такова крайно неприемливо предложение да продължи съвета тъкмо в петък в късния следобед, и то в предпразничен ден, щото нали знаете, на 3 март е официален празник, сиреч, народът излиза в този петък в продължителна ваканция! А ето, Грънчаров предизвика с глупавото си изказване г-жа Директорката (не че тя, милата, има вина за това де, вината е изцяло на злодея Грънчаров, дето иска да ни лиши от заслужена почивка!) да даде такова едно съвсем неприятно предложение. Появи се всеобщ ропот на пълно неодобрение на думите на директорката за събиране в петък в късния следобед за нов съвет; народът, казахме, успя да намрази тоя пусти Грънчаров с цялата си душа, щото ето какво предизвика, нали се сещате какъв ефект имаха думите на директорката? Както и да е, в крайна сметка, след известно обсъждане, се реши неохотно пак в петък, но не в късния следобед, а в ранната утрин, в 8.00 часа да продължи съветът, сиреч, преди посещението на театър на учениците (то почва в 9 часа сутринта) всички да се явим в училището, набързо да позаседаваме, а след това на бегом да идем да заведем учениците на театър (аз лично не мога да си представя как ще заседаваме, а пък после за броени минутки ще отфърчим (нарочно пиша така тая дума, не щот съм неграмотен!) до театралната зала, дето е в другия край на града.
Такива ми ти работи се случиха вчера. Трудно е, видите, да се отпочне един същински, истински, свободен дебат, като причината, видите ли, е прозаична: нема време! Да бе, нема време, тази е причината. Вярно е, училището ни, заради ремонт, мина на две смени, сиреч, няма кога учителите да се събират да дискутират; става доста сложно да се заседава между смените, които се застъпват, появяват се неудобства, изпускат се часове ако почнем да заседаваме истински, с дискусии. Тъй че демокрацията в нашето училище не може да покълне по една простичка и прозаична причина: немаме време за нея! Факт. Точка.
Стига толкоз по този въпрос. Дали не издадох строга държавна тайна като описах какво се е случило на съвета? Дали народната милиция няма да дойде днес да ме арестува заради това, че издавам секретна служебна информация, която може да се прочете от учениците ни и, видите ли, да ни орезили пред тях? Е, ако съм издал опасна държавна тайна, нека да ме арестуват. Ако искат, и в концлагер да ме пратят. Аз казах каквото мисля. Въпреки всички рискове. Ето, примерно, засегнатите заради това, че съм се възползвал от своето конституционно право да кажа каквото мисля, нека да ме дадат, примерно, под съд! Това няма да е прецедент. Тия неща вече се случиха. И тепърва още ще се случват. У нас демокрацията трудно си пробива път. Тя сякаш няма и почва, но да не се отплесваме по тази щекотлива тема.
Апропо, аз отдавна съм предложил на такива важни педагогически съвети, когато се обсъждат въпроси, касаещи и интересите на учениците, да присъстват и да участват в обсъжданията и техни представители; но на тия мои предложения не биде погледнато с добро око. Какво пречи понякога Педагогическият съвет да се преобразява в Училищен съвет - и тогава формалното основание, че в учителския съвет трябвало било да участват само учители, ще отпадне? Аз лично смятам, че всички въпроси, обсъждани на учителски съвет, са важни за учениците и не трябва да се обсъждат без тяхното участие, без вземането предвид на тяхната гледна точка. Това, простете, е крещяща недемократичност, щото демосът, училищният народ, са тъкмо учениците, те са мнозинството, те са народът, а тях никой за нищо не ги пита. Ако изобщо ще да сме демокрация, трябва да се учим на демокрация още от училище; не може недемократично училище да поражда или създава пълноценно мислещи демократични граждани на една наистина демократична държава. Просто няма как да стане този фокус. И е глупаво да чакаме нещо в тази посока да се случи.
Вкратце ми се ще да кажа нещичко и по един друг интересен казус от нашия така многолик училищен живот: в нашето училище като в една капка се отразява всичко онова, което се случва в българското школо изобщо; аз затова и си правя труда всичко да описвам. Ще ми се да опитам да създам пълна панорама на случващото се, панорама и картина също така на битуващите нрави в нашите училища. На нравите, пък и на психологията. Това са важни неща. Затуй толкова пиша, не за друго. Интересувам се като изследовател от таз така любопитна и възхитителна материя.
Вчера имах час по философия с оня същия клас, дето не ме щеше за преподавател - и дето устрои бунт срещу мен. Три месеца в този клас не можа да се отпочне нормален учебен процес по философия, щото учениците не ме щели мен, а пък администрацията така се намеси в "инцидента", че ефектът е ето какъв: тлеещ, нещата не са поставени на чиста и здрава почва, настроенията продължават, преподавателят продължават "да го въртят на шиш" на огъня, абе страхотно шоу се получава, има си хора, които се грижат шоуто или "безкрайният празник" да продължи, те полагат завидно старание в тази посока. Както и да е де. Та ето какво стана вчера, вкратце съм длъжен да кажа и за това.
Миналия път учениците ми заявиха, че били разговаряли с класната и се били споразумели най-сетне да ми разрешат да започна учебния процес, щото до този момент просто не ми се даваше думата, аз ако исках нещичко все пак да кажа, трябваше дълго да умолявам въпросната активна групичка, дето има за задача да поддържа напрежението. Та били решили да опитат да ми разрешат да си върша работата. Да пазят известно приличие били решили. Щели, видите ли, да ми дадат "още един, последен шанс". Е, пак искали да ми поставят условия как да си върша работата, как било правилно да го правя и пр. Аз отдавна съм заявил, че има едно-единствено условие от моя страна та да потръгнат работите: да има нормална обстановка, да не се пречи, да не се разваля обстановката. Сиреч, учениците да спазват приличие както повелява правилника. Е, те, тия ученици, дори от най-активната обструкционистка групичка, били решили, видите ли, да благоволят да ми разрешат да почна учебен процес! Думата "обструкционистка" я пиша с оглед да създам известно затруднение на някои хора, та да им помогна да научат една нова дума. Поне нея да научат. Аз съм привърженик на самостоятелното учене. На свободното учене. Не приемам остарели теории, че ученика трябвало било да го учат. Не, той е този, който учи. А учителят може само да помага на ония, които учат - и искат да учат.
Аз и на тоя клас предложих своите иновации от т.н. ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА - виж Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование и също така Нека на преден план излезе личността на младите - още за "експеримента по свобода", започващ в нашето училище - а пък миналият път им поставих две нови теми, записаха си планчета, въпроси, аз дадох някои разяснения и пр. Не пак не съм осъществил така любимото на някои ученици "пре-по-даване", щот аз никому нищо не ща да давам, не ща да съм благодетел на човечеството, смятам, че всеки сам, ако се опре на своите сили, може много повече да постигне в сравнение с това ако чака някой по милостиня нещичко да му даде; просяците чакат някой нещичко да благоволи да им даде, аз обаче не ща да насърчавам у своите ученици един такъв презрян просешки манталитет; за мен достойнството на личността на ученика е първото, на което държа. Да, ама ето, има много хора у нас, които са привърженици на остарели и изцяло неадекватни на духа на времето и на потребностите на младите образователни технологии - технологии, характерни за отдавна отминали времена. Демодирани, анахронични технологии, методологии, методики и пр. аз няма да подкрепям - даже ако ще целият инспекторат на Образователното Министерство да ми дойде на главата и да ми командва да го сторя аз пак няма да го сторя!
Както и да е. Това е интересна иначе тема. Прочее, с историята в този XI клас, на основание случилото се в нашите отношения за тия паметни три месеца и реакциите на образователната администрация аз с чисто сърце мога да кажа, че в нашето тъй напредничаво училище революцията в образованието вече започна! Да, започна, но започна по един чисто нашенски изцяло погрешен маниер. Всичко се отпочна наопаки на това как се прави по света. Нали знаете у нас какво става обикновено: когато някой направи митинг и иска нещо, на него веднага му спретват "контра-митинг" - където порядъчно го оплюват? Е, на мен, дето съм ратовник или борец за една истинска същностна революция в образованието по посока на неговата либерализация, съответните сили ми спретнаха набързо една същинска контра-революция, като с всички сили се постараха да ме дискредитират по всички линии; аз всичко това съм го описал и представил в записките си, в дневника си. И дори не се посвениха да използват за тази цел някои ученици, което вече е крайно недостойно. Но това пак е отделна тема. Сега да кажа най-сетне какво именно се случи вчера.
Влизам в клас и забелязвам, че няколко ученика пак най-старателно реват и крещят, показвайки по този начин, че изобщо не зачитат преподавателя. Оставих ги да си пореват до насита. Щом им се реве, да си пореват. В такава една обстановка човек даже не може да каже "Добър ден!" на учениците, пък и да го каже, кой ли ще го чуе? Както и да е. Това са подробности. В България живеем, не във Франция. Тук у нас простотията трябва да е на висота. Че какво ще правим ако допуснем по някакъв начин нашата колосална българска простотия да пресекне?! С какво тогава ний ще се гордеем пред света и пред человечеството? Следва свято да си пазим "българщината", трябва да я пазим като зеницата на окото си - нали така, таваришчи?
Две ученички се възползваха от правото да напуснат часа и да идат да се занимават с нещо по-важно от тях: за целта аз по тяхно предложение ги "изгоних" от час, писах им отсъствия, после проверих присъстващите, попитах искат ли и някои други да бъдат "изгонени", не щяха, нямаше такива. Щом не щат, това се тълкува като знак, че имат твърдо намерение да се занимават с философия. Часът е по философия. Не по простотия. Всеки показва каквото има де, като нямаш нещо как ще го покажеш? Е, оказа се, че работите и този час няма да потръгнат.
Неколцина ученика, снабдени с подобаващите за случая презрително-ухилени физиономии почнаха да се заяждат с преподавателя ето как. Първо един каза нещо такова:
- Абе, господине, абе Вие нещо сте с много голямо самочувствие бе?! Как така? Къде дават така?
Отвърнах му нещо такова, аз не мога да гарантирам точните думи, щото нямам такава памет, но пък това тук е нещо като "художествен текст", като опит за художествено или литературно възсъздаване на една ситуация или случка, тъй че имам право и на известна импровизация, като целта е една, именно да предам същината, смисъла на случилото се, пък за подробностите не гарантирам; та отвърнах му значи нещо такова:
- А Вас лично какво Ви вълнува толкова моето самочувствие? Вие бихте предпочел да бъда без самочувствие, така ли? Изобщо моята личност би следвало изобщо да не Ви вълнува: аз ще си бъда какъвто искам. Личността на човека е свята - и неприкосновена. Това би следвало да го знаете вече, миналата година зер сте учили етика. Без мен де, друг ви е преподавал.
Ученикът продължи нещо да сумти по посока на това, че не му била харесвала моята личност, а пък компанията наоколо него мило го гледаше и го подкрепяше, снабдена с подобаващите за случая презрителни гримаси и усмивки спрямо преподавателя. Даже една ученичка, като почнах да диктувам план и въпроси за следващата тема, не се сдържа и изкрещя ето какво:
- Леле, господине, можете ли да ми обясните какво следва да разбирам под един ето такъв въпрос: "Защо съществуващото съществува?". Кажете ми, че не разбирам? Ама бързо! Хайде!
Отвърнах, че предпочитам този въпрос да остане в своята така заинтригувала я провокативна форма. Да опита по-напред сама да осмисли, да намери, да открие смисъла на този въпрос, пък после ще го обсъждаме. Ученичката се изсмя и каза: "Ето, видите ли го, той пак не ще да ни обясни какво следва да мислим!", "Абе какво искате от такъв?!" - подкрепи я нейната приятелка; и то без да се смущава от нищо. Пак предложих на тия млади хора да не се вълнуват толкова много от личността на преподавателя. Това е страничен и при това съвсем личен въпрос, който тях лично не ги засяга изобщо. В тоя момент от другата страна на стаята друг ученик, който, както си пролича, отдавна е трупал ненавист спрямо преподавателя, каза нещо такова:
- Абе, господине, аз четох Вашите писаници (да, той употреби точно тази така любезна дума) в интернет по темата и да си призная нищичко не разбрах. Напълно неразбираеми са тези неща според мен там, в писаниците Ви. Бихте ли ми ги обяснил тук по-простичко, като за прост, неразбиращ човек?
Аз му отвърнах, че ако нещо не е разбрал, може би се налага да опита още веднъж да го разбере, примерно, като още веднъж прочете "неразбираемия текст". Казах му, че някои текстове като философските може да са по-трудно разбираеми, но да се обявят за "неразбираеми" е прибързано. Това, че нещо не разбираш, не значи, че то е неразбираемо по принцип: ти не разбираш нещо, но друг човек, да предположим, го разбира. Значи текстът не е по принцип неразбираем. Попитах го: а ти само веднъж ли прочете този текст? От отговора - а по-преди това и от усмивката му - разбрах убедително, че той нищичко не е изобщо чел, а просто говори тия неща ей-така, само за едното заяждане. Казах му, че се налага да опитва упорито да разбере "неразбираемото", онова, което му се е сторило такова - и в един момент ще почне да разбира. Казах му също, че само той следва да се погрижи за своите разбирания, щото аз в случая няма как да му помогна: аз мога да разбирам същите тия неща по свой начин, а той по съвършено друг. Аз няма как да налучкам неговото лично разбиране, т.е. да му го сервирам "на тепсия". Ей в този дух се опитах да поговоря с този ученик, той се опита да ми опонира, в един момент се обърка, недоволен стана и още докато му обяснявах нещо, заяви, че искал да излезе, налагало се било, дори не пожела да ме доизслуша. Аз на такива дето искат спешно да излизат не им ща да ме питат: не ме вълнува това по каква нужда и къде ще ходят. Той си излезе, след като успя все пак да продемонстрира пълно пренебрежение към това, което преподавателят се опитваше в този момент да му каже. Явно се оттегли с гордото съзнание, че е герой. Признателният народ с нескривано уважение проследи излизането на своя трибун.
По този въпрос за разбирането на "неразбираемите неща" друг ученик също ме попита, порядъчно ухилен до ушите; той поиска да демонстрира, предполагам, какъв глупак е преподавателят и дословно повтори един въпрос, който е прочел в моето помагало, именно "тъпият въпрос", да, този въпрос наистина изглежда крайно тъпо, именно въпроса: "Разбирам ли разбирането?", другояче казано, разбирам ли що е разбиране. Той го преиначи де, формулира го, чини ми се, така: "Може ли да се разбере неразбираемото?", нещо такова каза, но ухилен така, че аз сериозно се уплаших дали от тази голяма усмивка няма да си раздере устата чак до ушите; пак добре, че това не се случи, но усмивката си я биваше. И нему дадох известни разяснения, примерно тия.
- Има във философията един метод, т.н. "херменевтика", представителите на който доста са се занимавали с различията между "разбиране" и "обяснение". Има неща, които разбираме, ала не можем да обясним. Не трябва да се смесват разбиране с обяснение. Има необясними неща, а всяко нещо може да бъде разбрано някак, включително и съвсем невярно. Всеки има право да си разбира както иска нещата, това си е негова работа, обаче истината на никой не бива да е изцяло безразлична. Тъй че неразбираеми неща сякаш няма, има неща, които не можем да обясним. Чрез разбирането ние правим своите опити да се доберем до смисъла, но този смисъл трябва по-напред да се роди, да бъде сътворен в собственото ни съзнание, той няма откъде другаде да дойде там. Нали казваме понякога: "Разбирам го, ала не мога да го обясня!", какво казваме всъщност тогава? Тъй че помислете повечко по тия въпроси ако искате. Има смисъл да се задълбочите в тях. Може би нещата не стоят точно така, както Ви се струват сега. Само дето не разбрах защо се усмихвате с такава една голяма усмивка, а поставяте напълно сериозен въпрос. Тия позиви към веселие все нещо показват, ама както и да е.
Докато разговарях някак с тия ученици, останалите, разбира се, както и подобава, комай не ни слушаха, но това е отделна работа. Попитах иска ли някой да се изкаже по темата. Един ученик каза, че искал, ала се страхувал. Щял да опита да победи страха си; след малко стана и дойде да говори: ей-така, близо до мен, та да съм го бил чул. Останалите, по негова преценка, не били искали да го чуят. Казах, че аз ще седна ей-там на тоя чин, пък той нека да говори така, че всички да могат да го чуват. В това време групичката с обструкционистка задача направи нужното да попречи на ученика да се изкаже, за да не би, не дай си Боже, учебен процес да започне, тогава какво ще правим?! Спрях ученика, дето говореше, обясних на тия занимаващи се така усърдно с обструкция на часа ученици, че така не може и че ще направя нужното да им докажа, че нямат тия права, че ще уведомя учителския съвет даже за поведението им, тогава една ученичка се провикна патетично ето какво:
- О, кажете на който си искате, то Вас пък кой ли Ви изобщо слуша?! Щял да каже на съвета, представяте ли си? И кой ли ще го чуе?!
Нещо такова заяви тази смела и достойна ученичка. Аз се опитах да й опонирам, ама се отказах, щото все пак да има време да дам думата на изказващия се ученик. Друг един от групичката се нахвърли доста нагло върху мен, той също се старае редовно да бъде смелчак и водач. Водач на обструкцията. Старае се да прави всичко за да проваля всеки един час по философия. Имам чувството, че има поставена задача в тази посока - за това ми говори неговото усърдие. И неговата иначе неразбираема "смелост" и дори "героика".
Ученикът, дето искаше да се изказва, стана пишман, но все пак се доизказа. Хем часът беше от 30 минути, намален, щото след известно време щеше да започне педагогическия съвет, часовете бяха намалени. Всичкото това се случи за някакви си трийсетина минутки. Ученикът, дето се изказа, ми се видя да говори с разбиране, понечих да му пиша 5-ца, той обаче заяви, че не иска пет, помоли другия път да го "изпитам" още, та да изкара 6-ца. Казах му, че 5-цата не е лоша оценка, но той настояваше за шестица. И той разговаряше усмихнат, но усмивката му сякаш не беше злобна, сякаш беше по-естествена. В този клас има доста весели хора, което изобщо не е лошо, напротив, похвално е. То и ситуацията в класа, както се убедихте, сама по себе си е извор на едно непресекващо неподправено веселие. Ний у нас, в България, сме все веселяци хора, а най-много се радваме когато всичко пропада; нали тъй, аз така съм забелязал да текат нещата, а за вас не знам как възприемате всичко това.
Та да завърша този текст, че стана дълъг. Имам и две предложения, първо, за съвета, дето ще го правим в петък от 8.00 часа: дискусията по темата какво пречи да я изнесем в интернет, във Фейсбук примерно? И там да си дискутираме в един форум по тази тема колкото искаме - какво пречи да направим така? Щом нямаме време за реални дискусии и реален демократичен дебат "на живо", ето, можем да използваме съвременните средства за комуникация. Какво пречи в сайта на училището да се направи форум по тази и по други такива теми? В дискусии, по които да участват всички, и ученици, и учители, и родители, и администратори?! Аз не виждам пречки в тази посока. Пак е нещо. По-добре врабче в ръката отколкото сокол в небесата.
А за поведението на разпасаната обструкционистка групичка в този клас ще предложа специално разискване в съвета. Аз съм предложил и един друг казус, в подобаващия писмен вид, г-жа директорката вчера, вярно, в своя си неподражаем стил, дори се опита в самия край на съвета да допусне един поставен от мен казус; тя неочаквано заяви в самия край на съвета, че по поставен в доклад на г-н Грънчаров казус била искала да прочете отговора на класната ръководителка. Аз казах, че такава точка в дневния ред няма. Тогава някой предложи Съветът да я гласува. Мигновено се гласува решение да се включи такава точка. Директорката понечи да чете доклада на класната, отнасящ се за моя доклад (!). Аз тогава заявих, че в такъв случай настоявам да се прочете по-напред моя доклад, щото хората ще обсъждат нещо, с което не са запознати. Г-жа директорката ми предложи аз вкратце да предам, да преразкажа доклада си. Заявих, че държа той да бъде прочетен изцяло. Понеже г-жа Директорката не беше взела този мой доклад, пък и народът напираше да си тръгва, тя разпусна Съвета, да видим кога (и дали изобщо) някога ще бъде поставен за обсъждане този мой доклад. А има и други мои доклади, адресирани до Съвета, които г-жа Директорката държи "на отлежаване" в най-отдалеченото чекмедже да своето така пищно директорско бюро.
Това е. Бях съзнателен хроникьор или репортер. Бидейки блогър имам право да пиша за всичко, което ме е впечатлило в живота, който живеем. Блоговете са медия, при това все по-влиятелна. Е, това че освен блогър съм и учител, е подробност, която ми дава възможност да осветлявам какво става в тази така деликатна сфера на живота: животът в сферата на образованието. Не мога да се самолиша от такъв един чудесен шанс да допринасям с каквото мога за осветяването на случващото се в сферата на живота в нашите образователни или училищни общности - на примера на нашето тъй знаменито и напредничаво училище. Е, виждате, поемам пълната отговорност за това, което правя. Смятам, че то е за доброто на всички. Нека всеки да си разбира нещата така, както повелява съвестта му. Моята съвест ми диктува едно такова поведение. И правя каквото мога да не й изневерявам. Ако е грях това, нека да бъда обруган. Нека да бъда съден. Нека да бъда обиждан.
Нека да бъда уволнен най-сетне, колко му е?! Знаете, с интерес следя как напредва начената от г-жа директорката процедура за искане от Инспекцията по труда на разрешение за моето уволнение - в качеството ми на инвалидизиран по болест това е единствената пречка, единственото неудобство преди да се случи тъй дългочаканото от нея мое уволнение. Е, и съдът е известна пречка де, но там нещата ще се разглеждат на по-късен етап. Първом обаче да спазим процедурата.
Хайде чао на всичко, които дочетохте този текст дотук. Хубав ден на всички! Радвайте се на многоликия и така шарен живот, който живеем. Да се живее в България е така вълнуващо, нали?! Признайте че съм прав поне веднъж де! Късметлии сме ний де, да не се оплакваме: такъв прелестен живот живеем, че нека да умрат от мъка и от завист разните му там презрени европейци и американци. Какво знаят за живота те?! Нам те и на най-малкия пръст не могат да ни стъпят: ний, уважаеми дами и господа, сме същински титани! Титани на живота, мисълта и на делото дори! Урррраааа! Виват! Да живей!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар