Истината ни прави свободни

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование



Възможно ли е да въвеждаме елементи на свобода в образователния процес, организиран по правилата на недемократичната Система? - ето по този въпрос искам малко да поразсъждавам в това ранно неделно утро. Ще ми позволите ли? Знам, че съм станал банален, но това ме вълнува, по това ще пиша. Имам свобода да пиша каквото си искам, ще се възползвам от нея.

Украинците ни показаха тия дни едно: че за свободата си следва да се борим. Че свободата не се "дава", нея свободолюбивите си я вземат. Че за свободата си се налага да даваме дори жертви. Че презрените треперковци и малодушници свободни не могат да бъдат. И не заслужават да бъдат. Няма как да бъдат свободни страхливците. И още нещо ни показаха братята-украинци: Че си струва да жертваш дори живота си в битката за свобода - и за човешко достойнство. Да жертваш живота си, но не на думи, а на дело. Срамота е да ни е страх, приятели, достойни сме да се срамуваме, длъжни сме да се презираме за това, че сме така меки, че заради временния уют и дребните грижи жертваме всеки ден истински важното. Просто ни мързи да идем да протестираме - и се задоволяваме с това само да мърморим. А така свобода не се добива. Постоянно нещо трябва да правим за нея. Всеки ден. Неуморно. Без почивка. Пътят към свободата не е лек, тя бива постигана само чрез борба. Смелите, мъжествените ще бъдат свободни, не малодушните. Аристотел е нарекъл с думата "мъжество" добродетелта, която е "средно положение" между крайността страхливост и крайността безумна дързост.

В тия дни на разгръщане на тази величава проевропейска революция на свободата - и на свободните, на достойните за свободата млади хора на Украйна! - по площадите и улиците на Киев аз въпреки всичко продължавам да мисля по въпроса за това как може да започне една истинска, действителна, същностна революция и в образованието на България. Не може образователна система, която по дефиниция произвежда роби, немислещи и бездушни безличници, произвежда страхливци, произвежда също така и хора, дето нямат високо мнение за свободата (щото просто не знаят що е това!) да обслужва потребностите на едно общество, което иска да живее свободно и демократично; това просто няма как да стане. Каквато е образователната система, такова е и обществото: недемократичната образователна система произвежда недемократично мислещи и действащи хора, сиреч, тя поддържа едно недемократично, несвободно общество. Това е така, защото просто няма как да стане този фокус: младите в училище не знаят що е това свобода, не са привикнали с нея, нещо повече, свободата постоянно им я забраняват, тя е нежелана, и след това изведнъж, като по някакво чудо, те да се превъплътят в свободни граждани на едно наистина демократично общество, е, такова чудо е невъзможно, няма как да стане! Робската образователна система произвежда роби и с това подкрепя робското общество, обществото, съставено от хора с робски, недемократичен манталитет.

Употребявам такива силни думи напълно умишлено: не може човек да е на 30% свободен или на 30 или 50% роб, или си свободен, и то на 100%, или си роб на 100%, средни положения, половинчатости тук не се допускат, те са невъзможни. Ако по принцип тираничната образователна система у нас, която тиранизира всички - и учители, и ученици, и родители, дори и образователните мениджъри, абсолютно всички! - допуска, да речем, "известна свобода", казвам да допуснем, не че я допуска, то това изобщо не променя ситуацията: нейната идея, нейното предназначение е да произвежда несамостоятелни, зависими, унизени, безлични и т.н. "продукти", които са "строителен материал" на недемократичното, на тираничното, на диктаторски устроеното общество, обществото, което си търси своята "майка-закрилница" в лицето на вездесъщата държава. Това е положението; ето защо е съдбовно необходимо да решаваме въпроса: как изобщо може да започне промяната на тази тиранична система, как тя може да бъде разклатена - с оглед да бъде съборена и ликвидирана, а пък от отломките да се роди нещо съвършено ново, непознато, неизвестно: демократичното, свободното, свободолюбивото образование и училище.

Аз бях на Първата национална среща за свободно образование в България, проведена в София на 15 и 16 февруари. Не се изказвах там, въпреки че имах какво да кажа, предпочетох да си помълча, за да чуя, за да разбера какво е настроението на духовете. За да се ориентирам още по-добре в ситуацията, в която пребивават ония, които са решени да работят за едно ново, алтернативно, демократично и прочие образование и училище. Долових следното, което е важно.

Изглежда се смята, че октоподът на държавното монополистично и тоталитарно образование не бива да бъде закачан, щото е безнадеждна работа той да бъде принуден да отстъпи. Ето, даже самата възможност за диалог с този октопод се възприема като "идея-фикс", примерно, предложението на Райчо Радев за обръщение към Министерството не беше възприето. Смята се, както яз усещам нещата, че не бива да си губим времето с действия по реформирането или революционирането на традиционната образователна система, а трябва да правим нещо същностно ново извън нея, само като алтернатива; това бил реалистичният вариант. Значи нека да оставим октоподът да стиска и да мачка жертвите си с безброя свои пипала, впили се в телата и душите на тия жертви, нека да ги мачка колкото си иска, а ние извън системата и на празно място ще правим нещо съвършено ново, коренно различно. Да се поведе битка за реформиране и дори за революционизиране на Системата отвътре се възприема, както аз разбирам, за изцяло безнадеждна работа, един вид това се възприема за работа, достойна за разните му там смахнати Дон-Кихотовци (като моя милост), дето, видите ли, се сражават с някакви ветрени мелници. Самият факт, че на конференцията присъстваха дейци, дето работят в Системата, които се броят на пръстите на две или най-много три ръце, говори много. И почти на нито един не беше дадена думата на тази конференция; един вид такива хора се възприемат за "изначално увредени", което, прочее, не е далеч от самата истина. Значи да оставим Системата да продължава да си агонизира и да нанася своите вреди на съзнанията на стотици хиляди млади хора, а извън нея да започнем работа по създаване на алтернатива, именно първо на едно демократично училище, после на второ и т.н. Ще минат години, ще се появи, да предположим, конкуренция, ала държавното образование, устроено на съветски (макаренковски и на Крупская) принципи, ще бъде оставено да продължи да разпространява своите отрови, да разнася своите зловонни изпарения, подобно на едно блато, пълно с чудовища, влечуги и змии. А не трябва ли първом да пресушим блатото, да го отводним, да ликвидираме заразите и именно на освободеното, на новото място да почнат свободно да никнат разните му там цветя от онази наистина цветна градина на свободното образование, която неизбежно ще поникне ако свободата бъде възведена във водещ принцип в образованието.

Аз от опита си знам едно: да чакаме държавата и образователната бюрокрация да благоволят да предприемат някаква самоубийствена "реформа" по коренно изменение на тираничната система е едно изцяло нереалистично; "отгоре" реформа, камо ли пък революция, няма да бъде направена никога. Е, разбира се, ако гражданите принудят политиците да се захванат да правят реформа, примерно една умна реформаторска политическа сила да вземе властта и с ясното съзнание да осъществи дълбока реформа на системата, то това може и да проработи, то този е и пътят, ала външният път, "пътят-отгоре". Само че има една трудност: на какви сили ще се опрат евентуалните политически реформатори и революционери да въвеждат новите принципи ако я няма почвата, ако вътре в самата система няма ония сили, които да възприемат принципите на реформата и да ги проведат в живота, в реалността. Щото, трябва да признаем, към този момент огромната част от образователните дейци (учителите и пр.) статуквото ги устройва - понеже им осигурява условията за безпроблемно паразитиране в рамките на деспотичната система; всичко онова, което не ще да се примири с обезличаващите изисквания на Системата, всичко онова, що е талантливо, бива принудено или само да се махне, или пък бива гонено, мачкано, репресирано, в крайна сметка убивано. А няма ли ги вътре в системата "движещите сили" на промяната, никаква държавна воля отгоре нищо не може да направи: тя тогава ще срещне силната съпротива на крепителите на статуквото и на системата и ще се провали в намеренията си. Какво тогава да се прави за промяна на системата отвътре?

Много неща могат да се правят. Първо трябва да се осъзнае, че главната движеща сила на промените неизбежно ще бъдат самите млади хора, именно учениците; на тях именно трябва да се заложи. Те за момента се оставят да бъдат мачкани, но всъщност и на дело или фактически се съпротивляват на системата чрез тоталния бойкот, който са й обявили; бойкотът е форма на пасивна, ала за сметка на това всекидневна съпротива. Младите просто не желаят да учат и не учат по този начин, което е зов за промяна: те биха учили, но по един съвършено друг, адекватен начин, зачитащ тяхната свобода, техният избор. И сред учителите вече е назряла една промяна на съзнанията: те всекидневно чувстват, че по този начин, по който я караме, нещата съвсем не вървят - и не могат дълго така да вървят. Системата е блокирала отвсякъде. Тя просто не работи. Тя произвежда пълен брак. Учители и ученици взаимно се тормозят и водят една безнадеждна война - а усилията им трябва да бъдат насочени в съвършено друга посока. Те просто трябва да си обединят силите и да заработят в съвършено друга посока. Аз смятам, че този е пътят. Родителите също трябва да помогнат на революционно настроените ученици и учители. Ето как може да стане това според мен.

Много неща могат да бъдат правени дори и в съществуващите законови и житейски условия вътре в системата, вътре в самите училища. Всичко следва да бъде правено иначе. Всичко следва да бъде изтълкувано по съвършено друг начин. Всичко следва да бъда "изопачено" така, че да проработи в друга посока. Ако възникне едно сътрудничество и взаимна подкрепа на учители, ученици и родители с оглед коренните интереси на младите от едно качествено образование, то промяната ще почне да става факт дори и в рамките на съществуващата система. Просто ни е нужно онова, което най-много ни липсва: солидарност. Просто трябва да си обединим силите, а не, както е по българския обичай, взаимно да си пречим. Има някакви "вратички в закона", които трябва да се използват - с оглед условията да се променят по посока на възникване на онова, което ни е жизнено необходимо: възможност за избор, сиреч, възможност за свобода. Няма ли избор, няма свобода. Появи ли се избор, почва да се заражда и свободата. Ще дам един пример за една възможност, която от няколко дни ми се върти в главата - и която вече предложих на свои ученици. Предложих я с оглед да разбера как ще реагират. Предложих я под влияние на обзелите ме мисли и чувства след Първата национална среща за свободно образование в България. Ето каква идея ми се яви в главата тия дни. Казвам тия дни на учениците от мои класове следното:

"Ученици, добре знам, че сте претоварени с изучаването на много учебни предмети, които при това никой не ви е питал искате ли да ги изучавате или не искате. Те просто са задължителни. Никой в системата не се съобразява с вашите интереси, с вашите таланти, с вашите желания. Никой за нищо не ви пита. От вас се иска само да изпълнявате. И нас, учителите, никой за нищо не ни пита. И ние като вас сме прости изпълнители на някаква чужда воля. За жалост, системата е тиранична. Ние сме в позиция да сме нейни жертви. А така не бива да бъде. Потребна е промяна. Ето в тази връзка какво предлагам аз - за да се случи все пак някаква промяна поне в нашите часове.

Вие при мен изучавате, примерно, философия. Да, добре знам, никой не ви е питал дали искате да учите такъв предмет. Той е задължителен. Мен пък никой не ме и питал каква следва да бъде програмата по него и пр. Както и да е. Аз обаче добре знам, че много от вас смятат, че такъв един предмет изобщо не им е нужен. Аз не ща никого да преубеждавам в това. Така сте решили, така е, вероятно, правилно за вас. Това е въпрос на ваш избор, вие си имате интереси, всеки своите, всеки някакви особени. Аз не ща да ви се меся. Да, ама Системата ви задължава всички да имате оценка по този предмет. Въпреки че не сте го избирали. Какво можем да направим в тази връзка? Може ли все пак да се появи някакъв елемент на избор и на свобода? Нещо може ли все пак да се промени?

Вие стоите в час по философия не защото го искате, а защото това ви е наложено: за да нямате неизвинено отсъствие. Но това, позволете ми да отбележа, е много глупаво. Питам се: какъв е смисъла само заради това да седите в час? Няма ли го желанието нищо не може да се получи. Аз напълно ви разбирам. И ви съчувствам. Какво можем да измислим заедно в тази връзка? Мислили ли сте за това? Може ли нещо да се измисли та абсурдната ситуация поне малко от малко да се промени? Аз напоследък имам някаква идея в тази посока и искам да Ви я подхвърля. Много ми е интересно какво ще кажете, как ще я възприемете. Ето какво имам предвид. Ето какво предлагам. Мисля, че не е зле да опитаме нещичко да променим.

В началото на часа аз проверявам кои ученици присъстват и кои ги няма. Това е мое задължение по правилника. Също по правилник имам правото да "гоня" ония ученици, които пречат на учебния процес, който развалят обстановката, държат се непокорно, недисциплинирано и пр. Нали така? Можем ли да използваме тия дадености в една съвсем друга посока с оглед да преодолеем абсурда на системата? Можем. Ето как.

Ония ученици, които не виждат смисъл да соят в часа понеже такъв предмет не ги интересува (или просто нямат настроение за занимания с философия в този момент) идват при мен и ми заявяват, че не желаят да останат в час. Аз ги "изгонвам" от часа, пиша им отсъствие. Те излизат и отиват някъде, където ще се захванат с нещо, което по тяхна преценка е по-полезно лично зя тях. Примерно някой, да допуснем, ще отиде в библиотеката, да си почете нещо, да, в същата библиотека, в която някои от вас, допускам, изобщо до този момент не са влизали - и нямат намерение да влизат. Друг, да речем, ще отиде да поиграе футбол с учениците, които имат физкултура. Трети, да речем, понеже има пропуски по математика, може да рече да отиде в час по математика, като предварително е попитал учителката може ли да посещава допълнително часове при нея когато има "свободно време"; вярвам, че учителката ще му разреши като излезе от час по философия да отиде в час по математика при нея. Абе където иска да ходи този ученик, каквото иска да прави, дори и само да поседи на пейката в парка половин час, да си отпочине малко, пак има смисъл според мен. Какво ще прави във времето, отредено за час по философия, който той не иска да се занимава с философия, си е негова работа. Аз не ща да му се меся в този негов избор. Да решава сам.

Като мине часът, този ученик обаче се явява при мен, обажда ми се, че всичко е ОК и аз му анулирам "отсъствието" от моя час. Защо правя този номер с отсъствията е ясно: защото правилникът го изисква. Пък и ако му се случи нещо лошо, аз да не нося отговорност, нали такава е логиката на правилника? Както и да е, правим своята игричка според правилата, сиреч, правим я съвсем законно. Добре, а какво ще стане с оценката на този ученик по философия щом като той привикне да не присъства повече в тия часове?

Ами ето какво предлагам да направим. Такива хора, дето не щат да учат философия, предполагам, щом смятат, че нямат интереси в тази област, ще бъдат доволни и на една по-посредствена оценка (оценка всеки трябва да има). Такива ученици сякаш минават на нещо като свои личен учебен план по този предмет, все едно че минават на самостоятелна подготовка по него. Трябва за един срок да изкарат поне две положителни оценки по този предмет. Подготвят се и идват да бъдат изпитани при мен в часа ми за консултации. Пиша им оценката, която ще си изкарат там. Е, има опасност да изкарат и двойка, но то не е болка за умиране, нали така? Пак ще им се наложи да почетат и пак да се явят. Може и повече пъти да се явяват докато изкарат проклетата оценка по таз пуста философия. Но за сметка на това тия ученици практически ще са се обучили по един най-важен урок на самата философия, да го наречем урок по свобода. Те вече прекрасно ще знаят що е това свобода. Дори и само заради това аз може да им пиша заветната тройчица. Пък и повече може да им пиша, знае ли се? Ако бяха предпочели да стоят в часовете ми е през цялото време да тъпеят и да умират от скука, и това нямаше да са научили. А ето, сега вече на дело знаят какво е това свобода. Преживели са свободата. Аз за това нещо - а то е своеобразно практическо занятие по свобода! - аз мога да им пиша вече някаква положителна оценка. Сфащате ли сега как заедно можем да надхитрим системата? Можем непременно да прецакаме гадната система, а, разбрахте ли ми мисълта, драги ученици?"

Ето това, примерно, казах на учениците си от доста класове през изминалата седмица. Интересна ми беше реакцията им. В някои класове идеята ми беше приета добре. В други класове стана така, че повечето ученици изобразиха на лицата си следната гримаса, гримасата, която може да се опише със следните думи: "Абе тоя Грънчаров пак със своите шантави експерименти! Няма ли да миряса поне малко този човек? Ето, директорката го е подгонила като империалист, ала той не мирясва! Що не си кротува тоя човек?" И прочие, и тъй нататък, аз така прочетох гримасите и погледите на много мои ученици като им предложих горното. На мен съвестта ми е чиста че го предложих, а пък те нека да го възприемат както си искат. Който иска, да се възползва заедно да направим такъв един експеримент по свобода. Нищо не ни пречи да го направим, а, какво ще кажете вие, драги ми трезвомислещи критици и читатели на този мой блог? Предприемам нов експеримент по свобода в своите часове по философия и по гражданско образование. Докато така любезната директорка на училището, в което преподавам, провежда "законната процедура" по моето така жадувано от нея мое "законно уволнение" (аз вече писах в блога за най-последните й инициативи в тази посока) аз пък ще проведа ето този експеримент по свобода. До последно ще правя това, което смятам за потребно. Няма, разбира се, от нищо да се уплаша. Всичко, което си позволявам да правя, е все в интерес на моите ученици. Искам да преча на страшната деморализация, която системата осъществява върху душите на младите хора. Няма да допусна тя да опорочава душите им необезпокоявано. Ще се съпротивлявам и ще противодействам до последната си минута.

Да, знам, че системата и нейните цербери няма начин да не ми отмъстят един ден за всичко, което съм направил. Аз друго от тях не чакам, не мога да чакам благодарност от тях, а чакам само отмъщение и възмездие. И това си е съвсем в реда на нещата. Както и да е.

Хубав неделен ден ви желая! Бъдете здрави, но не изобщо, а най-вече по дух. Здравият дух на човека е свободният дух. Без свобода няма здрав дух. Ето с това завършвам този текст...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ