Истината ни прави свободни

събота, 1 февруари 2014 г.

За лукса да бъдеш свободен, да бъдеш личност с достойнство в нашите условия се налага да плащаме грозна цена



Няколко реда да напиша все пак и днес в дневничето си - за да не допусна празнина. Празнина се получава когато има за какво да се пише, човек отлага обаче писането за друг момент, а след това забравя, пропуска случката и ето, възниква празнина. Аз пък държа да няма празнини в моята хроника, щото съм се амбицирал да документирам всичко, що се случва в нашата училищна общност, където моя милост, в качеството си на философ, се подвизава, тъй да се рече. Или се изявява, щото съм си позволил лукса или разкоша да имам своя позиция - различна от позицията на мълчаливото мнозинство. И различна най-вече от позицията на тия, дето не се свенят да ръкопляскат на властващата особа, те, тия хора, за чест и слава на нашата училищна общност, са само двама-трима; огромната част от "колектива" обаче оглушително мълчи, хората не желаят да се опозоряват, пазят достойнството си. Това е, разбира се, чудесно. Тия хора не че нямат позиция, аз чудесно зная, че имат, на тях обаче просто им е неудобно да я заявят в този момент - страхуват се да я заявят. Това психологически е съвсем разбираемо - и аз за нищо не упреквам тия хора. Ще дойде време и те ще започнат също да говорят. То това време иде, приближава се. Така аз чувствам нещата.

Ще бъда кратък за случилото се вчера, но държа в моя отчет нещичко да бъде казано, щото въпросът е принципен. Аз писах вече - виж Нови дебати по казуса за "обидните мисли" в моя философска книга - че адвокатът на многоуважаемата ищца писмено ми заяви, че тъй като в една нова моя книга съм препубликувал есето, заради което ищцата се почувства "обидена" дотам, че ме даде на съд, то имало вероятност независимо от сключеното наскоро споразумение тя отново да поднови иска си, т.е. отново да ме даде под съд все за същото историческо есе. Аз написах писмо-отговор до адвоката, което изпратих и на ищцата и там заявих позицията си. Та в тази връзка вчера самата ищца, и то в "най-приятелска форма" седна да разговаря с мен, като искането й в общи линии се свежда до следното: първо, да махна въпросното есе от новата си книга, ако не искам да си имам нови съдени разправии, второ, оттук-нататък нито нейното име да бъде споменавано в писанията ми, нито пък по косвен начин, чрез намек, чрез посочване на изпълняваните от нея длъжности или по друг начин тя да бъде упоменавана в моите текстове. Иначе съм щял да си имам проблеми с правосъдието. Поиска фактически следното: тя като длъжностно лице да бъде изведена от критика от моя страна, да получи привилегирован статус да бъде недосегаема за критика или какъвто и да било упрек, само дето не ми каза това, а пък аз, за жалост, забравих да попитам: а хвалби поне дали мога да й отправям? Поговорихме си доста, аз съм полемичен тип и лесно не мога да бъда убеден в това или онова, заявих й позицията си. Ето горе-долу какво й казах:

Няма да допусна чрез каквито и да било шантажи някой да посегне на моето свещено и конституционно право на мнение, на изразяване на позиция, на критика и пр.; свободата на словото си няма да пожертвам само заради това, че някому, видите ли, това не било удобно или изгодно. Заявих, че тъй като в блога си се изявявам като медия, да, блогърът е специфична персонална медия, то аз, разбира се, няма как да бъда принуден за някои неща да не пиша, при положение, че те се случват. Разбира се, като пиша за всичко, за което съм преценил, че е наложително да се пише, и като пиша това, което аз мисля, или както аз възприемам нещата, то аз в същото време добре съзнавам, че нося пълната отговорност за написаното, че заставам изцяло зад своите мнения, критики, позиции. Е, разбира се, да бъде човек свободен в нашенските родни български условия си има своите неудобства и рискове, но това съвсем няма да ме принуди да се откажа от свободата си. Тъй че не приемам подобни изисквания от една особа, която, видите ли, искала да й бъде направен такъв един специален реверанс: да бъде извадена от полето на моята критика. Заявих й също, че щом се е нагърбила с такава една публична, обществена работа, работа на държавен чиновник с ръководни функции, и също така на синдикален лидер, именно, да бъде обществено лице, лице с обществена функция, то ще й се наложи да понася какви ли не реакции от страна на самата тази общност, която тя управлява или ръководи.

Казах й също, че ако иска да стане лице, необезпокоявано от никакви такива рискове да бъде обект на критика, би могла, ако иска, да се откаже от ръководните си функции, тогава, разбира се, никой няма да пише за нея или да я забелязва. Ала в момента, докато е лидер на синдикат и в същото време е и помощник-директор, би следвало да чувства, че отговорността й включва и този наистина неприятен момент: да бъде критикувана, да попада под ударите на критиката. Хората, които не могат да понасят това, които са прекалено чувствителни, които много страдат когато някой дръзне да ги критикува, хората с прекалено чувствителни сърца обикновено не се нагърбват с такива ръководни длъжности. Неслучайно народът така мъдро е заявил ту нещо в поговорката: "Който се страхува от мечки, да не иде в гората!"; е, "мечките" за длъжностите и управляващите лица в случая като безкомпромисни критици като мен, които в името да общия интерес са готови да си развалят рахатя и да критикуват. Като съответно си плащат съответната за това цена. Всичко се заплаща в този живот: в това число и лукса да бъдеш свободен - и смело и гласно да заявиш какво мислиш. Ето, аз платих своята жестока цена: здравето е цената, която платих, да, здравето, което загубих, бе цената, която платих за лукса да бъда свободен, да бъда личност с достойнство. Така стават тия неща у Нашенско.

Като си говорехме по този начин в съвсем кажи-речи приятелска обстановка ний с г-жа помощник-директорката, едно лице, което принадлежи към най-тесния кръг от приближени на г-жа директорката, стоеше наоколо и с интерес слушаше какво си говорим, а в един момент не издържа и само се намеси в разговора ни; за куриоз ще си позволя да кажа нещичко какво дръзна да каже туй лице; то каза нещо такова:

"Как не те е срам бе, Грънчаров, да критикуваш толкова добра ръководителка, каквато никога досега не сме имали, нашата любима г-жа директорка?! Как не те е срам на бялото да викаш черно! Тя направи толкова много добрини на това училище, ето, аз, примерно, сега мога да ида да си измия ръцете в тоалетната, там вече, откакто г-жа А. е директор, имаме вече нещо невиждано преди, именно, имаме сапун! А ти и това не виждаш, и това не признаваш! А колко много други работи имаме?! Толкова талантлива ръководителка никога не сме имали, но ето, само ти се намери да си "най-умен" и "най-честен" и да я критикуваш така злобно, така грозно, че думи нямам вече!" и т.н., все в този дух се изказа въпросната г-жа. Аз влязох в кратка, но съдържателна дискусия с нея, казах й нещо за морала, в смисъл, че е грозно така човек да се подмазва на шефа, и прочие, бях нападнат, естествено, че съм някакъв си там, който се мисли за незнамсикакъв, ала всъщност е никакъв, книгите ми, видите ли, били "просташки" (!!!), да, та смеела да заяви това, нищо че не ги била чела, нямали и намерение да ги чете, защото неизвестно откъде знаела, че са просташки, като попитах откъде го знае, тя каза нещо гениално; ето какво:

- Ами да не би някой от инспектората да ти е признал и узаконил книгите? Няма такова нещо! А ето, нас инспекторатът ни признава, имаме постижения, заради които се гордеем, а теб и твоите книги никой от началството не ти ги е признал, което означава, че и ти, и книгите ти не струвате!

Това беше най-сюблимният момент в импровизираната ни дискусийка, мен тоя аргумент, именно, че книгите ми били негодни щото нямали били санкция от Инспектората, така ме втрещи, че за малко да загубя ума и дума, пък и, в интерес на истината, ме напуши смях. Както и да е, с това ще приключа тоя кратък текст, щото имам други, по-важни работи. Та в крайна сметка имам сега срок "за размисъл", да видя дали ще приема изискванията на началството да бъде изведено от критика, ако не размисля и не ги приема, т.е. ако не се откажа от свободата си, то имало било вероятност да се срещнем отново в съда. Е, ще се срещаме и там, щом трябва, лошо няма...

А за парите от обезщетението г-жата все пак каза, че щяла била да ги даде на бедните (след като отчисли хонорара на адвоката си!), ала не била длъжна да ми доказва, че го о сторила, щото това си били нейните пари, справедливо заслужени заради тежките морални щети, които била понесла - заради това, че съм писал за нея в една своя книга. Аз ето това не мога да разбера: други хора си мечтаят да бъдат увековечени в някоя книга, а ето тази скромна и мила госпожа това не го ще, напротив, брани се с всичка сила да не влиза в историята! Виждате колко скромни и честни хора имало около нас, това е основание за гордост! Тъй че аз наистина трябва да преосмисля мнението си за нравствената ситуация, в която живеем. Явно в тази ситуация има и обнадеждителни симптоми за промяна към по-добро. което е така радостно! Хубав ден ви желая! Радвайте се на живота и на доброто, което ни се случва в него!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ