Примиряването с деморализацията и хаоса води до още по-страшна деморализация, до още по-страшен хаос

Налага се за трети път да пиша по своето "Обръщение"; предишната част е ето тук: Продължението на моето "Обръщение към училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив". Тъй като текстът, според коригирания замисъл, "набъбна", май отново се налага да променя формата, т.е. това, което се получава, е дългичко за "обръщение", ще се наложи отново да го преобразя в доклад; ще видим де, то ще се разбере най-накрая, като го завърша, какво се е получило. Просто искам да очертая цялата съвкупност от проблеми, пък формата, формалната страна, не е "болка за умиране", винаги може текстът да се преструктурира и организира по нов начин. Аз сега да продължа, пък тия въпроси ще ги реша когато вече всичко е написано, когато вече съм успял да изложа мислите си на хартия; ето сега продължението, да се надяваме, че днес ще успея все пак да завърша започнатото:

Още един момент от методологическо естество. В един момент ми се стори, че историческият подход, а именно да разкажа поредицата от случки, събития, инциденти е за предпочитане, но сега ми се струва, че е по-добре да разгледам нещата проблемно-аналитично, т.е. да анализирам проблемите в тяхната вътрешна, психологическа и нравствено-личностна връзка. Другояче и по-просто казано, ще разсъждавам за случилото се, ще "нищя" проблемите, с оглед вярното им осветяване - което е една предпоставка за търсене на разумен изход, на верните решения; целта е някак да бъде разплетен възелът, който се е получил. Нека да бъде така, именно така ще подходя, хайде лека-полека да почвам да осъществявам вече коригирания си замисъл.

Ще разгледам в последователност отделните компоненти или фактори, които участват в конституирането и протичането на нелеката ситуация, а също така и я определят: администрация, учители, ученици, родители, накрая факторът "публичност", или обществено мнение (граждански реакции и отзиви). Вече започнах с първия компонент, администрацията, ето сега ще продължа в тази посока. Ще се опитам да съчетая различните нива на анализ, описанието на конкретното с "взирането" в същината, в по-дълбокия пласт на смисъла.

Главната грешка на властовия, на ръководния фактор (въплъщаван от директорката на нашето училище) по моята преценка е: възприемането на един дълбоко сгрешен, неверен, несъвременен подход, на един стил на отношение към хората, който игнорира тъкмо човешката, личностната страна. Другояче казано, тук се залага на грубото администриране, на недиалогичността, на спускането на директиви (вместо педагогически съвети се провеждат предимно "оперативки", на които се четат заповеди за изпълнение), на залитането по посока на един макар и "кадифян" (в смисъл мек като кадифе), но все пак авторитаризъм, на органичното неприемане на демократичния и свободен дебат и на противоборството на различни гледни точки и позиции: ония, които не подкрепят "единствено-правилното становище на властта" биват възприемани като "деструктивни елементи", "рушещи единството" или направо като "врагове", врагове примерно на идилията на всеобщото съгласие, на единомислието (аз обаче предпочитам да използвам една друга дума: единонемислие). Игнорирането на обстоятелството, че "подчинените" са все пак човешки същества, при това именно мислещи и интелигентни (над средното ниво), принизяването им до нивото на прости изпълнители, преценката, че "добър" учител е оня, който изпълнява без да мърмори, а тия, дето задават неудобни въпроси или имат позиция, са крайно неприятни и дразнещи, са стълбовете, върху които се крепи такъв един подход, който в крайна сметка постоянно накърнява достойнството на учителите, които държат да са все пак суверенни личности, които не щат да се принизят до отредената им роля на прости и бездушни изпълнители. Тук имаме, следователно, рецидиви на неизживян или дори вампирясал авторитаризъм от тодорживково време, от времето на късния и на гниещия комунизъм (комунизмът, за разлика от "капитализма", като почна да гние ставаше не по-сладък, а все по-горчив и дори отровен!). Интересното е, че след като многоуважаемата г-жа директорка Анастасова показа, че умее да се разправя по безпощаден начин с неудобните (безцеремонното уволнение на инж. Калин Христов и още неколцина други учители; осъщественото по крайно обиден, нечовешки начин отстраняване на пенсионерите, примерно на знаменития г-н Жак Асса - и същевременно задържането на работа след пенсиониране на други, на приближени до "новата власт" и усърдно ласкаещи директорката персонажи!), наред с някои други, по-технически моменти в осъществяването на властта от директорката, доведе дотам, че в училищната общност и по-специално сред учителския персонал се появи, съвсем неочаквано за мен, отровна психологическа атмосфера на страх; появи се едно голямо, преобладаващо "мълчащо мнозинство", което, за чест на тия хора, се дистанцира по този начин от тежката в нравствено отношение ситуация, другояче казано, тия хора по този начин все пак имаха известен шанс да си запазят достойнството, суверенитета като личности.

Да акцентирам: вижда се, че било поради неумение за работа с хора, било поради робуване на стари, на ретроградни представи, било поради неопитност и пр. ръководството на училището в лицето на директорката се опита да възкреси психологическа атмосфера, която е характерна не за един демократичен, диалогичен, съвременен и личностно изявен стил на ръководство и отношение към персонала, а да насърчи пораждането атмосфера, която е характерна за тираничния, за диктаторския, за авторитарния стил на ръководство и действие. Това е характерно, по моите наблюдения, и за повечето училища в България, което е обяснимо с неразпространението на един същностно демократичен, либерален и човеколюбив манталитет. Ето че във връзка с току-що казаното излиза, че главният порок на подобно отношение към има нравствена природа, е от морално естество: така, по този начин, според повелите на традиционния човешки морал не подобава да се отнасят към нито едно човешко същество! Да поставиш много хора, цяла една общност в подобна отровена в нравствено и психологическо отношение атмосфера е риск, който един съвременен ръководител никога не би си го позволил. Щото то е равносилно на нещо като природна аномалия: повтарям, така не подобава да се отнасят със свободни, достойни, суверенни същества. Да се опитваш да превръщаш учителите в прости изпълнители на "винаги мъдрите" инструкции на "никога не грешащото" ръководство е признак на сбъркана в корена си нравствена "философия". Разбира се, има и нещо друго, което тук непременно трябва да се вземе предвид, щото аз описвам как в съвременни условия биде възкресена една организационна структура, характерна за отдавна отминали времена.

Ръководството се постара, за да омекоти съпротивата, да се отдаде на всички ония съблазни на тоталитаризма, които са ни добре известни от "време оно". Примерно: външно се демонстрираше една прекалено фалшива, илюзорна "топлота", "сърдечност", "мекота" в отношението към ония, на които се наложи да играят, побеждавайки нравствените си скрупули, една доста пошла игра на показно лицемерие, привидна "колегиалност", фамилиарничене, дори флиртуване с персонала, включително и с учениците. Г-жа Директорката си има свой ярко обагрен личностен подход, който обаче е доста уязвим тъкмо в нравствено отношение: все пак се иска известно ниво на чувствителност човек да усети, че всичко това е само една коварна игра, при това доста унизителна за ония, които се виждат принудени да я играят. Разбира се, всички чувстват фалша, но е опасно тази фалш да бъде изобличен, щото мигом ще станеш ненавистен: който наруши "правилата на играта", или на театъра (да не кажа: водевила), който се играе неуморно всеки ден, казахме, бива обявяван за враг, подлежащ на изгонване или на унищожаване; ще му стъжнят живота така, както не и сънувал никога. Моя милост има възможността да се наслади на "сладостите" и на "двете страни на медала": в първите няколко месеца от царуването на г-жа Директорката аз, по причини на сложили се отношения между мен и нея от времето, когато тя беше само учителка (от "ерата Паунов", това а фамилията на предишния знаменит и така колоритен като личност директор на нашето училище - казвам това за ония, които не знаят това), аз бях комай от най-тесния кръг на нейни приближени; щом обаче дръзнах да си позволя лукса да имам своя позиция по някои въпроси, мигом бях жигосан като враг и постепенно станах най-ненавистен, направо бях обявен за "вреден елемент". Тъй че познавам, дето се казва, "отвътре" нещата и не говоря наизуст, не теоретизирам, понеже всичко това съм го преживял, ох, как съм го преживял! И дори платих жестока цена за лукса да бъда личност: платих жестока цена със здравето си: трета година съм гонен от администрацията така, както навремето се казваше, именно бях гонен "като империалист" (младите не знаят този израз от епохата на така блажено-починалия комунизъм - "починал" ли казах - е, нека сега да го узнаят?!). Това е от една страна, която има чисто психологически и нравствен характер, има характера на доста сериозна нравствена деформация: така, повтарям, не подобава да се отнасят с човешки същества, със суверенни личности!

Г-жа Директорката, сякаш по книга, се опита да възкреси и онази казионна атмосфера, която помним от ония, от "блажените" времена на все този същия комунизъм: примерно, и двата синдиката бяха обезоръжени постепенно така, че да се превърнат било в мило умилкващи се в краката на всемогъщата директорка котета, било в смешно лаещи декоративни кученца със сладки езичета. Налага ми се, както виждате, да прибягвам до безобидни и умилителни метафори, щото, както е известно, бях даден под съд заради това, че по адрес на синдиката, в който членувам, си позволих да употребя израза, че се е превърнал в нещо като "синдикална патерица на всемогъщата директорка"; тия думи бяха възприети като "лично обидни", като накърняващи достойнството на въпросната синдикална лидерка на учителския синдикат към КТ "Подкрепа". Както и да е, факт е, че сега, след три години управление на директорката и двата синдиката не изпълняват ролята си; разбира се, другият синдикат, възглавяван от г-жа Копривленска, известно време сякаш се опитваше да бъде нещо като коректив и опозиция на симптомите на директорски произвол, имам това чувство, но ето, сега мълвата говори, че г-жа Директорката все пак в крайна сметка е успяла, кой знае как, и него да обезоръжи, да притъпи жилото му: сега и двата синдиката фактически са вече опора на така и така сложилото се и толкова неблагоприятно за бъдещето на самата институция статукво. Което е голяма отговорност: двата синдиката, подобно на крилата на грижовна квачка, осигуряват така потребния уют и комфорт за същите тия злоупотреби, анахронизми, чудати волунтаристични изцепки и прочие, на които сме свидетели в последните две години.

За да изследвам реакциите на директорското ръководство, както е известно, и водейки се предимно от изследователски интерес - възникналата в училището структура на отношения е крайно благодатна почва за изследвания, за търсене на истината и пр. - аз си позволих да поставя същото това ръководство в доста сложна ситуация: бомбардирах го с една поредица от остро-критични доклади, жалби, възвания, открити писма до какви ли не институции, до Министерството и пр., надявайки се, изобличавайки всекидневни грешки и злоупотреби на ръководството, да му дам шанса да осъзнае какво е дръзнало да прави - и да осъзнае най-вече, че така не може, щото сега времената са съвсем други. Много е интересна реакцията на самото ръководство: вместо още от самото начало на "конфликта" да влезе в диалог с мен, щото аз по този начин наистина му дадох златен шанс да осъзнае какво наистина прави, многоуважаемата госпожа Директорка ми обяви лична война и започна да осъществява със завидно упорство цяла една серия от нагласени "компромати", административни гаври, проверки в опит да ми намерят, както се казва, "цаката", налагаха ми наказания заради изсмукани от пръстите "нарушения", поде се безогледна кампания по дискредитирането ми като личност и преподавател, връх на която е наскорошното обявяване от страна на така милата и любезна директорка, че моя милост, видите ли, бил "често податлив на нервно-психични разстройства" индивид или "психично-болен човек", която така ласкава характеристика заслепената от ненавист администраторка дръзна да изпрати до трудова-експертна лекарска комисия (т.н. ТЕЛК) и ето, успя да ме прати да бъда инвалидизиран по заболяване, от което никога до този момент не съм имал оплаквания, никога до този момент не съм бил лекуван! Да благодаря на така милостивия Бог, че все пак ме запази в ужасната обстановка на безогледен административен терор, на който бях подложен в последните две години! Тук има нещо, на което аз също така искам да обърна внимание, тъй като изложението ми, както е известно, цели да покаже истинското нравствено лице на случващото се.

Нали знаете онази приказка, а именно - да бутнеш баба си по стълбището и тя като се затъркаля надолу, да почнеш да се смееш и да крещиш: "Стой ма, бабо, накъде така бързо се юрна да ходиш?!". Нещо подобно си позволи да направи с мен многоуважаемата госпожа директорка: първо ме подложи цели две години на безогледен психологически и нравствен тормоз, направи нужното да рухна психически, а пък след това има добрината да ме обяви собственоръчно за "психично болен" и да ме прати, вероятно в израз на чистосърдечната й загриженост за моето здраве (!) на... "специализиран ТЕЛК за психични заболявания"!!! Оставям на всеки сам да квалифицира в нравствено отношение този безпрецедентен случай, който, разбира се, е недопустим в нравствено отношение - особено пък за ръководител на едно възпитателно, образователно и личностно формиращо учреждение, каквото е нашето училище. Аз лично не ща да квалифицирам тия неща, понеже тяхната нравствена същина е очевидна, не се нуждае от кой знае какви изтънчени квалификации; всичко се разбира непосредствено от човека с неизвратен морал, от човека със здрави нравствени устои.

Не зная обаче давате ли си сметка как влияе един такъв подход към персонала на цялостните отношения в нашата училищна общност. Ще ви кажа как влияе: всички други отношения в училището са отровени благодарение на необезпокояваното господство на този в корена си сгрешен най-вече в психологическо и в нравствено отношение подход. казано с други думи, в нашата училищна общност тече усилен, ускорен процес на деморализация на отношенията, който е пагубен. Защото става дума за една, повтарям, възпитателна, образователна, личностно формираща институция или учреждение, където по принцип са недопустими подобни ексцесии, злоупотреби, порочни подходи, извращения самото понятие за човечност, за хуманност, за приемане на другия, за насърчаване на раз-личността, на личностния просперитет, за заякчаване на нравствените устои на младите и пр. Сега схващате ли защо отношенията в училището ни се влошават с всеки изминал ден, ексцесиите зачестяват, признаците на пълзящата анархия са налице и се задълбочават с всеки изминал ден? Това, че в нашето училище комай вече е всекидневие хулиганстващи ученици, водени от съзнанието за безнаказаност, да вилнеят, да обиждат учителите си, да псуват учителките си, да хвърлят пиратки и бомбички по време на част, да замерят учителите си с полупълни с вода "певеце бутилки" от кока-кола, с камъни, с яйца (!) и т.н. - сега ясно ли ви е защо са възможни такива ексцесии?! Явно възникналата среда ги благоприятства, явно липсват ефикасни спирачки на тези процеси. Щом като самата глава на институцията си позволява да се отнася по такъв грозен и неподобаващ начин към свои колеги, към учители, това нима не дава "карт бланш" на ученици с недотам здрави морални устои да си позволяват подобно грозно и неподобаващо отношение? Мисля, че тук имаме страхотен пример за това как възпитателите, като си позволяват лукса да се държат неподобаващо и си позволяват да демонстрират такъв един незавиден морал, то това неминуемо рефлектира върху съзнанията на възпитаваните - и има един крайно зловреден и деморализиращ ефект. Нещо, което възпитатели, които не искат да изменят на мисията си, никога не биха си го позволили. Възпитателят възпитава най-вече с примера си. Щом възпитатели си позволяват по екстравагантен начин да нарушават елементарни норми на човечността и морала, как тогава същите тия възпитатели могат да изискват от възпитаниците си да се държат прилично, морално, подобаващо? Възниква и коварният въпрос: а имат ли моралното право такива възпитатели да изискват от възпитаниците си едно възпитано, морално, подобаващо отношение - щом сами си позволяват да дават толкова лош пример? Въпросите, които възникват в тази връзка, са много и аз не мога да изброя всичките в един доклад; пък и целта не ми е такава. Искам просто да провокирам разговор за тия тежки проблеми от нравствено естество, които не чакат, не търпят отлагане - понеже ситуацията се влошава с всеки изминал момент. Често срещам учителки да излизат разплакани от час - така това повече не може да продължава. Нещо трябва да се промени - и то час по-скоро! Примиряването с деморализацията и хаоса води до още по-страшна деморализация, до още по-страшен хаос.

Та аз със своите проучвания на реакциите на ръководството (със серията от мои доклади, жалби и пр.) научих прелюбопитни неща, които съм изложил под формата на текст в цели три мои книги (!), имащи такава една емпирична, приложна и дори административно-дискурсивна форма; нещо чудно с тия мои книги да се роди един нов литературен, а защо не и философско-психологически жанр! Имам известни претенции в тази посока, но не това е главното. Та много и то безкрайно интересни неща научих в тия свои изследвания, за които искам най-чистосърдечно да изкажа благодарността си на нашето ръководство, и дори лично на госпожа Директорката: да, госпожо Директорка, Вие имате голям принос за написването на тия мои книги, за провеждането на тия мои експерименти, за достигането до истините, до които без Вашето административно усърдие аз никога не бих могъл да стигна! Ето как самата съдба се намеси, та ние двамата с Вас да допринесем за същностното реформиране на нашата образователна система, която е затънала в такова едно тресавище - тресавището на тоталния провал, на пълната катастрофа. Готов съм да Ви призная за съавтор на всичките свои книги от последните три години на Вашето управление, които бяха благодарение на Вас така плодотворни в моята некратка кариера на просветен и образователен деец. Наистина без Вас аз никога нямаше да разбера и да проумея това, което благодарение на Вас проумях и разбрах: най-искрено Ви благодаря, благодаря Ви без капчица ирония! Така, камък ми падна от плещите като направих туй признание. А сега аз тук бих си позволил да кажа още нещичко, което смятам за съществено, за да се очертае по-пълно картината.

Разбира се, вече ясно усещам, че няма как да осъществя в този текст замисъла си в пълния му обем: не мога тук да се разпростирам и върху описание на случващото се в сферите на останалите компоненти на цялостните отношения в училищната ни общност, именно учителите, учениците, родителите, гражданството; няма как да изпълня обещанието си, но това може да е предмет на следващ опус, живот и здраве да е само! Ще ми се наложи да завърша с един пример, в който обаче тия компоненти си взаимодействат, влизат в едно сложно и характерно отношение. Мисля, че с оглед на краткостта - щото замисълът ми, ако трябва да се осъществи в пълния си обем, би довел до написването на цяла една нова книга! - ще ми се наложи да завърша с един крайно показателен, пълен с богат смисъл пример или казус. Става дума за ситуацията в XI Д клас, за която съм писал и преди - и която е наистина чудесна, с оглед проумяването на ония вредни ефекти върху съзнанията на учениците, които има така и така сложилата се тежка психологическа и нравствена ситуация в нашето училище.

Този пример наистина е благодатен. Ако трябва да се "разчопли" и детайлно да се анализира този превъзходен нравствен казус ще може да се открие и изяви цяла една серия от грешки на училищното ръководство, които именно доведоха до симптомите на деморализация в този иначе чудесен клас, в този клас, съставен предимно от чудесни млади хора, умни, интелигентни, мислещи, добри и пр. Да, ала ето, подлагането им да толкова вредни влияния в резултат на цяла една серия от грешки на училищното ръководство доведе до тази наистина великолепна история, която, ако се анализира, ще може да влезе в аналите на българското просветно дело. В смисъл ще е поучителна за това какво не бива в никакъв случай да си позволява да прави едно училищно ръководство - ако изобщо е загрижено за възпитанието и за нравственото, за личностното израстване на младите хора, за растежа на тяхното съзнание за свобода.

- През април 2012 г., по време, в което моя милост е в отпуск по болест, този клас заедно с още три класа (!) пишат стандартни по съдържание "жалби", с които искат сменянето на преподавателя по психология; интересното е, че пишат въпросните "жалби" все паралелките, обозначавани като "Д", т.е. ползващите се със славата на най-добрите, това са паралелки от IX, X и XI класове, все, казах, "Д"-паралелки, плюс една "В", за разнообразие вероятно; текстът на тия жалби сякаш е писан под индиго, както и да е; тия "случайни съвпадения" всеки нека да си тълкува както иска; имало и жалба от родители, които силно се били възмутили от това, че преподавателят по психология Грънчаров бил прожектирал - дръжте се да не паднете! - "порнографски филм" на учениците от 9-ти клас, има се предвид филма АМАРКОРД на Фелини (!); учениците пък най-много се бунтували заради... крайно либералната система на изпитване на г-н Грънчаров, а също така и защото той си бил позволил да заснеме учебни часове и да ги сложи с образователна цел в интернет;

- Г-жа Анастасова, директорката, без изобщо да разговаря с преподавателя отнема тия 4 класа от негово преподаване и ги дава на външен лектор, който получава пълната симпатия на учениците щото пише предимно 6-ци отгоре-до долу, почти всички ученици ненадейно стават отличници по психология (респективно по етика и право, философия и пр.); г-н Грънчаров реагира остро, смятайки, че администрацията или директорката е допуснала груба грешка с дълготрайни последствия;

- Защото е възразил и си е потърсил правата г-жа Директорката започва беозгледна кампания по дискредитирането на преподавателя Грънчаров; лидерката на синдиката, в който членува въпросният г-н Грънчаров, която по съвместителство е и помощник-директорка, изцяло застава зад започващия административен тормоз на преподавателя; организират му на синдикално събрание нещо като "другарски съд" (или "народен съд" или "съдебен трибунал"), той пише за блога си за случилото се, след време същата тази лидерка на синдиката ще даде преподавателя Грънчаров под съд "за обида" защото си е позволил да я критикува;

- Изпускам много други знаменити случки, инциденти, "крамоли" и пр., тормозът от страна на администрацията над опърничавия субект Грънчаров не престава, организирани са му много "компромати", проверки, какво ли не още, всичко, което може да се сети една глава на администратор, наложено му е и дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", което обаче е отменено на две инстанции от съда, към който се обръща да защити правата си въпросният субект; междувременно от тормоза Грънчаров рухва здравословно, бива инвалидизиран с 60% нетрудоспособност заради усложняване на кардиологичното му заболяване; в такъв случай администраторите са длъжни да щадят "трудоустроения" преподавател, да, ама не, безогледният терор над него не само не отслабва, напротив, ескалира с всеки ден;

- Грънчаров един ден, бързайки за работа в ранната утрин, се подхлъзва, пада и си удря тежко главата; получава голям мозъчен (вътрешно-черепен) кръвоизлив, тъй като пие лекарства за разреждане на кръвта, пречещи на съсирването й, което поражда обилния кръвоизлив; след месец полученият хематом довежда дотам, че на Грънчаров е направена тежка операция по изваждане на хематома от главата; той отсъства цели 8 месеца за възстановяване от операцията; докато се възстановява администраторките от училището не престават с тормоза - чрез заведени от тях дело "за обида"; разбира се, изобщо не се вслушват в призивите му за повече човечност;

- Грънчаров в края на ноември 2013 г. се връща след 8-месечен отпуск по болест; устроено му е сюблимно посрещане; за два месеца се случват такива събития, каквито нито една фантазия не може да изобрети; най-главният момент е разбунтуването на оня същия XI Д клас, който преди две години е писал "жалба"; този "бунт" е нещо като "манна небесна" за администрацията, в която тя най-сетне вижда шанс окончателно да се разправи със субекта Грънчаров; вероятно целта е той да рухне психически; да, ама не, това не се случва, въпреки че, предполагам, е така желано; осъществява се класическо "бутане на бабата по стълбището", ученици, овладени от крайно негативни емоции, цели три месеца (!) пречат всеотдайно преподавателят да започне нормален учебен процес по философия, обвинявайки го в... "неспособност да преподава" този предмет; родители също са ангажирани та да се налее допълнително масло в огъня; администрацията не рачи да си изпълни задълженията и насърчава по пряк или косвен начин арогантното поведение на въпросната групичка ученици; целта е, предполагам, и тази: като се създадат толкова ужасни условия, или Грънчаров да не издържи и да стори нещо, което да даде шанс на администрацията да го уволни дисциплинарно, или пък да бъде принуден сам "да си вземе шапката" и да се махне от училището, с оглед да не бъде доубит; инвалидизираният преподавател изобщо не биде пощаден от не знаещата жалост администрация и изтърпя какви ли не унижения; да, обаче обстоятелството, че е психолог и философ му позволи да се съхрани, също така да запази борбения си дух;

– Администрацията в лицето на директорката не желае да си изпълни задължението, т.е. твърдо да заяви пред обструкционистки настроените ученици, че са длъжни просто да спазват правилника; това не може да се тълкува иначе освен като заставане зад вилнеещите, зад потъпкващите правилника ученици, насърчаването им да продължат все в този дух, а това означава, че директорката по този начин поема пълната отговорност за случващото се в този клас – щом фактически го санкционира като „полезно”, с оглед на някакви нейни субективни цели и настроения спрямо преподавателя по философия; стига се дотам, че на родителска среща директорката намира за уместно да заяви, че „въпреки желанието на родителите и на учениците и въпреки нейното собствено желание тя не може да уволни или да отстрани преподавателя по философия и учениците са принудени да го изтърпят”; разбира се, великодушно им обещава, че догодина, по предмета „Свят и личност”, тя тогава щяла да го замени с друг преподавател; тия необмислени и изцяло погрешни думи и действия на въпросната администраторка наливат „масло в огъня” и ето, вече трети месец в този клас не се води нормален учебен процес, за което, разбира се, носи пълна отговорност същото това ръководство;

– С оглед да „докаже”, че преподавателят Грънчаров „не става за преподавател” г-жа Директорката, игнорирайки 30-годишния му стаж и това, че той вече от 20 години има най-висшата преподавателска квалификация, именно т.н. „I-ви клас”, организира цяла една серия от проверки, включително и от страна на националния експерт по философия, също така и от регионалния инспектор по философия, самата тя редовно, без да го предупреди, какъвто е редът, спешно и внезапно го проверява, влиза в часовете му, след това пише дълги субективистки и абсурдистки „констативни протоколи”, много наподобяващи жанра на т.н. административни „доноси”, тя се увлича дори дотам, че почва да пише „протоколите” си в пряка реч, влагайки в устата на преподавателя думи, които той изобщо не си е и помислил да каже; целта е да се трупат „компромати”, за да могат да бъдат извадени в подходящия момент; този административен терор продължава вече три години;

- Това, че Грънчаров е активно пишещ блогър и с оглед да даде публичен израз на случващите се в училището крайно интересни, но също така и толкова обезпокоителни събития, а също и че благодарение на изследователската си позиция реши да алармира всички отговорни висшестоящи инстанции, крайно усложни ситуацията; администраторката не се посвени да въвлече и да използва за целите си и цялата учителска колегия: чрез шантажи принуди мнозинството от учителите да се подпишат под патетични словоизлияния, изпращани под формата на "открити писма на възмутения колектив" до висшестоящите институции; целта е в типичния стар стил "черната овца" да бъде изобличена и в крайна сметка отлъчена най-ефективно от "стадото";

- За всичките тия месеци и години вече ексцесии администрацията, вярваща в своята "непогрешимост", в нито един момент не се опита да встъпи в човечен диалог, в прост човешки разговор на нравствена основа с обявения за "враг" преподавател; жаждата за мъст сякаш беше водещият мотив, което е недопустимо за един ръководител, това е емоция, която е непозволена за мениджърите (да не кажа "меринджеите") дори и в нашенските съвременни условия; щото все пак има нещо като демокрация, има също така и медии (сега-засега само блогът на репресирания преподавател играе тази роля да даде публичен израз на случващите се ексцесии).

И така нататък. Изморих се вече да пиша. Спирам дотук. Дори и да е съвсем внезапно това спиране, нека текстът да остане така. Което именно и ще внуши, че подетият разговор непременно трябва да продължи. И трябва да се води колкото се може по-честно, на една съвсем човечна основа обаче. Нападки, оплюване на опонента тук съмсем не са разрешени. Мълчанието също не е изход или решение. Истината обаче следва да излезе наяве. Който е допуснал злоупотреба с власт или с влияние в ущърб на други личности с оглед задоволяване на свои лични и субективни капризи, ще трябва да има добрината да поеме пълната отговорност. Който е нанесъл невъзвратими щети от морално, здравно или друго естество на други личности, пак трябва да има добрината да си плати. Така не можеш да си правиш каквото ти скимне с една друга личност. Не можеш да тъпчеш безогледно една друга личност само защото така ти се е приискало. Или щото си си внушил, че за теб лично законите изобщо не важат. Щото си си внушил, че като си на власт, можеш да правиш каквото ти скимне. Да има много здраве от мен оня, който си мисли, че така може да се прави в съвременни условия. То може, не че не може, ала след това трябва да имаш добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сторил. Няма друг начин, така е: не само моралът, но и правото - законът, казват, бил "минимумът морал, без който не може" - забраняват да си правиш каквото ти скимне спрямо една друга и пре това изцяло суверенна личност: човешката личност е свята! Ето затова аз апелирам. За това се боря. Този и смисъл и призванието на философа - аз просто изпълнявам своя дълг на философ и учител, на възпитател на младежта, който не иска вместо да оздравява създанията на младите, да им нанася жестоки и незаздравяващи рани. Или поражения, които един ден ще опорочат съществуването им. Така е забранено да правят възпитателите, които съзнават своя дълг. И своята отговорност.

Нека да завърша с това. Благодаря на тия, които не само имаха търпението да прочетат този текст, но и, да се надяваме, да се замислят над неписаното. А пък тия, дето са ми се обидили заради добрината, която им сторих - да им посоча грешките без капчица лицемерие, изцяло открито и добросърдечно! - нека, ако щат, да ме съдят, нека, ако щат, да ме мразят, нека, ако щат, да правят каквото искат. Аз го направих с оглед да им помогна да осъзнаят какво правят, а пък те нека да възприемат този мой импулс както си искат. Проблемът се е обаче не само техен, той вече е и обществен. Той засяга не само тях, а много хора. Ето затова дръзнах отново не само да напиша този текст, ами и да му дам пределно публичен израз. Дали това е "морално" или не е нека съди всеки според съвестта си. Направих всичко заради доброто на всички, заради добруването на нашата общност.

Да, на нашата училищна, но и човешка общност. Трябва да се грижим за човечността на нашата училищна общност - ето нещото, което ме вдъхновява. Бъдете здрави! Бъдете здрави във всяко едно отношение, но най-вече в нравственото. Нравствено здраве е предпоставка за всяко друго. То може да надмогне всяка болест. Духът, нравственият дух на човека има субстанциално превъзходство и нищо не може да го съкруши; напразни са всички усилия в тази посока. "Всуе се морите, безумци!" - нали така пише класикът?

Хайде чао, че се унесох пак. Прощавайте за всичко: щото съзнавам, че подложих мнозина на крайно тежки душевни изпитания. Но то е за тяхното добро. В това съм дълбоко убеден. Дано намерят нравствената сила и великодушието да ми простят - нали все пак сме възпитатели и трябва взаимно да си прощаваме? С оглед да даваме добър пример на възпитаниците си. Но преди прошката е потребно разкаяние. Ето, за да се стигне до този етап на нравственото очистване на душите от "шлаките" на развалата, порока и разрухата - на деморализацията - аз написах този текст. Дано ми е простено че направих това...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.