Истината ни прави свободни

събота, 8 февруари 2014 г.

Нима у нас свободолюбието и свободомислието са забранени?



Ето че днес пак ми се налага да пиша в своя дневник за някои любопитни случки от моето всекидневие - в битието ми на преподавател по философия и гражданско образование в европейска България, и то случили се в година 14-та на новото, XXI-о столетие; защо се изразявам така високопарно ще се разбере след малко, съвсем скоро. Ще засегна един твърде съществен проблем, въпреки че поводът, макар и нищожен - ала за сметка на това грандиозно символичен, да, символиката, скрита в него, наистина е грандиозна! - все пак ми дава възможността да покажа как в малкото се пречупва истински голямото, същественото, нещо повече, дори съдбовното. Ще направя обобщения и изводи за състоянието на образователната ни система, които са безкрайно показателни - и обезпокоителни.

Вкратце за повода. А след това директно ще мина към изводите, към обобщението, към тълкуването и постигането на точния смисъл, скрит в тия иначе сякаш съвсем малозначителни случки и произшествия.

Вчера дойдоха двама представители на РИО-Пловдив, това е регионален орган на Министерството на образованието и науката - за тия, които не знаят какво значи това трибуквие. Двама инспектори дойдоха, единият, г-н Радев, отговаря за професионалното образование, а другата, г-жа Кръстанова, се води "Старши експерт по обществени науки и гражданско образование", както е обявено на сайта на РИО-Пловдив, иначе казано, тя курира (руска дума, превежда се така: ръководи, наблюдава, завежда) философията, предмета, който моя милост преподава. Донесоха ми за запознаване и подпис от моя страна т.н. "констативни протоколи" за посещението на два мои учебни часа наскоро, тогава ме посетиха г-н Коста Костов, национален експерт по философия и същата тази г-жа Кръстанова. Имах късмета да прочета един великолепен и твърде показателен документ, един шедьовър на бюрократичното творчество, в който наистина се крие огромен, твърде значим, направо потресаващ смисъл. Повтарям, годината, в която това се случва, е 2014-та, векът е XXI-и, хилядолетието от Раждането на Христос е вече третото. Невероятно е, че нещо такова се случва в този момент, ще се опитам да покажа защо така го възприех. Аз прочетох с трепет и вълнение този документ, предчувствайки, че съдбата ме дарява с чудесен шанс. Проведе се и интересно обсъждане на написаното в документа, обсъждане, което тук не мога да възпроизведа, въпреки че си заслужава. Не мога да го възпроизведа, понеже ще ми отнеме доста време и място. Ще се огранича, ще се задоволя с предаване на есенцията, чистата същина.

Интересното е, че в оня ден, когато се направи самата проверка на въпросните учебни часове, пак проверяващите, именно г-жа Кръстанова и г-н Костов, се изказаха относно това как са възприели случилото се по време на часовете, тогава изказванията им звучаха другояче; констатирах значимо, сериозно разминаване между казаното тогава от тях и написаното в документа, който именно е "констативен", т.е. би следвало да отрази ония техни констатации; да, ама не, разминаването е сериозно. Е, както си му е редът, тогава, в присъствието на г-н Костов, пак имаше известни забележки, но принципно съвсем другояче звучаха изказванията: сега протоколите обаче бяха направо разгромни! Аз се опитах да шмекерувам и поисках копие от тези документи, беше ми отказано от любезната моя директорка: понеже съм бил загубил доверието си, понеже не вярвала на обещанието ми, че няма да публикувам великолепния документ в блога си, този беше нейният чистосърдечно признат аргумент. Трябвало да поискам документа по официален път, позовавайки се на Закона за достъп до обществена информация (дано не бъркам наименованието му), пък ако благоволят разните началства, щели да ми го дадат. Опонирах, че предписанията, които ми се дават в този документ, няма как да ги изпълня, ако не ги зная, а нямам такава памет, че да мога да запомня наизуст документа от едно прочитане. Както и да е, г-н Радев се намеси и предложи да не се формализираме, да ми се даде едно ксерокопие, но това не биде направено. А документа много ме вълнува, щото наистина е шедьовър. И показва много. Сега, като нямам друг изход, ще се наложи вкратце да го анализирам по памет, според това, което си спомням.

Документът на уважаемите инспектори-проверяващи наистина е разгромен; обвинен съм, че са били, видите ли, допуснати от мен куп нарушения на законите, един вид, оказва се, моя милост била нещо като закононарушител, сиреч, "престъпник"; примерно, бил съм нарушил "свещената крава" на българското образование, именно т.н. "ДОИ" или "държавните образователни изисквания", сиреч, казионните, пуснатите отгоре задължителни програми и пр. И други закони съм бил нарушил, но сега не помня точно кои. Есенцията на другите обвинения е тази: г-н Грънчаров си позволява да преподава нестандартно, не-типово, бил изпуснал еди-какви си "задължителни понятия", бил ощетявал учениците откъм знания, не бил давал (тази е ключовата дума на преподавателския подход, който ми е изцяло чужд: стратегията на "даването" за мен наистина е изцяло неприемлива!) еди-какви си знания и пр. Интересното е, че двамата инспектори са си позволили да направят такива фундаментални, далеч отиващи изводи само от наблюдението на един-единствен учебен час (бяха ми посетени два учебни часа но в различни класове и по различни предмети; а констативните протоколи за двата часа бяха почти идентични, с нищожни отклонения, доколкото успях да запомня, но такова ми е впечатлението). Както и да е, те анализират и т.н. мое "разпределение", един документ, който се изисква от учителите, та да могат да бъдат контролирани - дали изпълняват стриктно предписаното от висшестоящите инстанции. У нас, ако не ви е известно, да ви кажа: на учителите Системата отрежда ролята на прости изпълнители, тя не допуска такава "буржоазна лигавщина" като творческата свобода, не, свободата в Системата е изцяло забранена (поради това Системата, господстваща в българското образование, така силно напомня оруеловия свят!). Тук цари девизът: "Истинската свобода е робство!" (при Оруел е: СВОБОДАТА Е РОБСТВО!), а оня, които не ще да бъде роб, следва да бъде тормозен. Забележете, става дума за преподаване на философия, която е нещо като автентичен дом на свободолюбието! Да, на философията е отредена мисията да пази свободата, а също и истината, която именно ни прави свободни, по думите на Спасителя. Не зная дали вече предусещате абсурдите, които съдържа този иначе великолепен, направо чудесен, знаменателен документ, който очите ми имаха щастието да прочетат вчера. На ония, които нямат необходимата за долавянето на този смисъл култура, ми се налага да им помогна да се доберат до него; ще го сторя ето как.

Да бъде натикан един философ в калъпа на "стандартния изпълнителен преподавател", който е така драг на Системата, означава да бъде ликвидиран като философ, означава да бъде принуден да капитулира спрямо своята основна задача и мисия: да помага на младите хора да почнат да мислят самостоятелно, със собствените си умове. Системата предписва младите да бъдат тормозени да "поназнайват" това-онова ЗА философията, т.е. тя да бъде усвоявана външно, сиреч иска от тях да станат дилетанти, но да се проникнат от духа на свободолюбието, да се упражняват да дирят истината сами, да разчитат на своя собствен интелектуален ресурс, на творческия си полет, на въображението си, да бъдат активирани всички техни духовни сили и пр., та да се осъществи тайнството или свещенодействието, наречено мислене (или: философстване), именно тайнството на живата и търсещата истината философия, тия неща, според Системата, са именно "лигавщини", те именно са и строго забранени! Системата изисква от младите да бъде произвеждан един типов продукт на единонемислието, изисква, другояче казано, младите да бъдат обезличавани - с оглед да бъдат натикани в калъпа на дезиндивидуалирания, деперсонализиран, обезличен масов продукт на изпълнителя, на немислещото "социално животно", което има една-единствена задача: да затъпява колкото се може по-ефективно! Да, точно тази е интимната, съкровената задача на Системата, с която тя се справя, трябва да признаем, доста успешно: резултатите у нас са налице, десетилетия системата бълва подобни "масови продукти", поради което човешкият потенциал (някой го наричат "човешки матр`ьял") у нас, по всеобщото признание, е доста негоден, некачествен. Само онова, което по някакъв чудодеен начин е успяло да се изкопчи от жестоките клещи на Системата, е станало някаква що-годе пълноценна личност; всичко останало, дето се е поддало на Системата и нейните цербери, е стигнало до наличното мизерно (в личностен план) състояние, в което се намира днешният "масов българин".

Е, моя милост съзнателно не ще да изпълнява подобна мисия на инквизитор и унищожител на индивидуалността на младите, ерго, затова съм обявен не без основание за "враг" на Системата. Тя с кисела физиономия ме понасяше през всичките тия 31 години вече, през които преподавам философия, било на студенти, било на ученици, но ето сега, както излиза - и в това е именно абсурдът! - Системата, в лицето на своите жандарми, явно е решила окончателно да ме разтерзае, да ме пречупи, да ме ликвидира. Това е главното. Системата вече е безпощадна. Това именно се случва в днешна, в съвременна и европейска България. Тук именно е абсурдът. Съветското в българското образование и култура взема надмощие и се опитва да постигне реванш над европейското, над свободолюбивото: щото Европа, духовната Европа, означава това: свободолюбие. И респект пред самостойната, суверенна индивидуалност или личност. Аз така разбирам Европа. У нас обаче силите на миналото вече не могат да понасят това "временно заиграване" с разните му там "буржоазни лигавщини" като свобода, личност, достойнство и пр.; всичко трябвало да бъде обезличено, лишено от живец, скопено и пр. Всичко що е личност у нас следва да бъде смазано. Или да бъде принудено да обезумее. Или да бъде прогонено. Или да стане пишман, че се е родило в България.

Мога още много да пиша в този дух и тепърва още ще пиша. Много съм писал, но още много ще пиша - да е живот и здраве само. Но мисля че тук все пак казах главното. За да не стане дълъг този текст, ще се ориентирам към приключване. Излишно е да се пише много. Който разбра - разбра. Който не ще да разбере и до утре да му обясняваш пак нищо няма да разбере.

Ще дам един пример от дискусията ни с г-жа Кръстанова, с нея поспорих най-вече; г-н Радев слуша много внимателно дискусията ни и се изказа доста уместно на няколко места, което ме изненада, понеже той е специалист в съвсем друга област. Но ето един показателен момент от спора ни с г-жа Кръстанова (ние с нея доста сме спорили, това е чудесно, но никой никого не е успял до този момент да убеди другия в нещо; аз обаче разбирам, че статуса й на държавен чиновник не й позволява да измени на по същество церберската си мисия, отредена й от Системата). Та тя на няколко пъти ми каза, че било трябвало по време на обсъжданията с учениците ми аз съм да ги бил подтиквал към "верните заключения", това, че съм се бил дистанцирал не било правилно, това, че съм ги бил оставял да се лутат сами в "джунглата на философията" без да им дам "ориентировъчен фар", било голяма грешка от моя страна. Младите се били стремели към определеност, учителят трябвало да им дава "окончателните обяснения", щото иначе всичко се обезсмисляло, те не били знаели в какво да вярват. Сиреч, призракът на "единствено-правилното разбиране" витае зад тия думи на г-жа инспекторката.

Аз пък за разлика от нея смятам, че във философията е безценна именно атмосферата на загадъчност, на неопределеност, на необяснимост: тайнството не бива да бъде убивано щото иначе всичко отива по дяволите. Всичко се обезсмисля. А философията живее, бидейки вкоренена в почвата на това тайнство. Има необясними и неизразими с думи неща, дръзкият опит всичко да обясниш, всичко да натикаш в плоските обяснителни схеми на самонадеяния разсъдък в сферата на философията е дълбоко порочен: тя философията точно затова съществува, именно да чупи схемите, да разклаща окончателните обяснения, да поставя под въпрос "общопонятните истини", близките до ума заключения, илюзиите на немислещите, на вярващите на всичко, най-вече на изтърканите общодостъпни истини на разсъдъка-тиранин и пр. Та ето, виждате, излиза, че от мен се иска да изменя на своите принципни разбирания и да стана нещо като "полицейски разпоредител" на някакво илюзорно "единствено-правилно типово мислене"; а пък на училището у нас, по съветски тертип, според това казармено разбиране е отредена ролята на орган на вездесъщата "Полиция на мисълта" към оруеловото Министерство на истината! С две думи казано, вчера бях официално обявен за "престъпник на мисълта", за "вреден човек", който дръзва да помага на младите да мислят самостоятелно, пък макар и неуверено, докато държавата, полицията (милицията по-скоро и по-точно казано) на мисълта и самото Министерство на истината от мен били искали да насочвам младите към "най-правилното мислене", което, видите ли, щяло да им помогне да си вземат... матурата по философия! Такива работи се случват у Нашенско тия дни. Годината, повтарям, е 2014-та, векът - XXI-ви, хилядолетието от Христос - третото!

Имах добрината да кажа на г-жа Инспекторката и на г-н Инспектора (многоуважаемата г-жа Директорка също, разбира се, присъстваше на този опит за екзекуция на един преподавател от повереното й училище) следното, което ще кажа и на вас - и с това ще завърша.

Аз за първи път станах учител по философия в далечната 1983-та година. Сиреч, в ерата на "тоталитаризма", на комунизма, да, на най-върлия и гнусен български комунизъм, който е един от най-отвратителните - след съветския и китайския. Тогава имаше една-единствена "правилна философия", тя била, видите ли, правилна, щото била... "научна". Всички други идеи, учения, философии и пр. бяха тогава обявени за "неправилни", за "вредни"; тогава беше забранено изобщо да се мисли - щото който почне да мисли, да не говорим пък да говори каквото мисли, ще си има работа с... милицията: а в милицията (и в Министерството на истината, именно в прословутата Държавна Сигурност, ДС) чупеха кокалите на ония, които не мислеха... "правилно". През 1985 г. моя милост стана асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски", там именно попаднах в "гнездото на осите" - в катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" - "най-правилната философия", "единствено допустимата" беше, разбира се, маркс-ленинската, комунистическата. Тогава много ни дебнеха кой какво мисли и какво дръзва да говори и моя милост тогава, разбира се, си имаше доста проблеми; но към 1986-87 г., когато Горбачов в СССР махна цензурата, това отприщи свободомислието, а пък комунизмът, пръв враг на свободата, закономерно тръгна да си ходи, да отива по дяволите. Тогава именно моя милост основа студентски Дискусионен клуб в ПУ, едно място за свободолюбие, нещо като приют на свободолюбието, Клуб, който беше доста популярен в ония времена. Тогава заради Клуба си имах доста главоболия и в катедрата, и в Университета: идеологическите цербери и тогава бяха доста зли. Да, но ето, сега, в 2014 година аз констатирам, че никога, да, повтарям съвсем отговорно, никога преди, дори и в онова най-проклето време на комунизма у нас преди 1989 г. моя милост не е била подлагана на такъв по същество идеологически и политически тормоз от самонадеяната всевластна и арогантна образователна бюрокрация - както сега, както се случва това в последните две-три години! Никога преди, потретям, не ми се е случвало това, което ми се случва сега - във времето на свободна, демократична, европейска България - България, дето е член на Европейския съюз и дори на НАТО в добавка!

Сами си правете изводите от тази печална констатация, съдържаща непредставим абсурд. Е, навремето все пак идеологическите цербери успяха да постигнат реванш над моето свободолюбие и свободомислие, над моя горделив и затова така дразнещ философски дух (свободолюбив манталитет): в 1992 година другарите-цербери с един добре обмислен бюрократичен ход успяха да ме изритат от Пловдивския университет. Бях уволнен. Без право на обжалване. Даже по оня тогавашен закон нямах право да се обърна и към съда за да се защитя: щото бях уволнен "демократично", чрез гласуване от факултетен съвет, а такива решения по оня закон тогава не можеха да се обжалват пред съда. Три месеца след изгонването ми правителственото мнозинство на СДС отмени авторитарния "демократичен" закон, но аз вече не можех да обжалвам изгонването си пред съда: защото законите не важат със задна дата. Заедно с мен обаче изгониха от университета и философията, милата. И аз тръгнах с нея по училищата, по гимназиите, гдето тя се приюти: министърът на образованието и науката на онова правителство на СДС проф. Николай Василев, философ, въведе философията като учебен предмет в средните училища.

И ето, просъществувах в един бурен живот до този момент когато обаче държавно-партийната бюрокрация започна последна безогледна атака срещу мен: за да ме накара да се прекърша - или, ако това не стане, поне да бъда убит. Репресиите, на които съм подложен в тия последните две години са безпрецедентни. Никога преди това в живота ми, дори и в ерата на първосортния комунизъм, повтарям за кой ли път, такова нещо не ми се е случвало. Тормозът над мен в последните години е идеологически, ценностно обусловен, дори бих казал политически. Много ги дразни някои другари моята свобода на словото: говоря и пиша това, което мисля. Станал съм крайно опасен за Системата човек. И тя реши да се разправи с мен. Търпението й пресекна, изчерпа се. "Като не щеш мира - на ти секира!" - така аз усещам това, което напоследък ме "сърби" около врата. Това говори много - за тия, които разбират. И искат да разберат.

Чао, бъдете здрави - и хубав ден! Пак ще се чуем и четем - живот и здраве да е само. Но се съмнявам. Едва ли ще издържа много. Силите ми са на изчерпване. А може би и това е желаната цел на целия тормоз - и на всичките гонения? Колко му е да бъде убит един човек? "Какво там значи някаква си личност?!" - това "мъдро изказване" на комунистическия поет Вапцаров нали ви е известно? Е, така е у Нашенско...

Дали идеологическите цербери на войнстващия късен посткомунизъм у нас ще постигнат най-сетне реванш над моето свободолюбие и свободомислие, над моя горделив и затова така дразнещ философски дух? - ето този е въпросът, който искам да поставя най-накрая. Да стои тук, ей-така, да го има все пак. Поне да дразни, ако не за друго. Ето и още един въпрос: нима у нас свободолюбието и свободомислието са забранени? Как така да са "престъпници" ония, които си го позволяват? Нима немисленето да е за предпочитане?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

1 коментар:

Анонимен каза...

Да. Целта в образованието ни е да не се мисли. Времето на свободата все още не е дошло. Нещо повече,то изглежда доста далече в бъдещето. България се отдалечава от свободомислеща Европа все повече.За обичащите свободата няма въздух в България. Не си заслужава да се живее в тази прокълната страна.
На г-жа, Кръстанова ли беше и на нейния начин на мислене- да има много здраве от свободна Швейцария, където съм и където, благодарение на такива като нея, не само не допускат, но мразят българите. Да се надяваме скоро всички Кръстанови да не могат да разпъват на кръст хората, носители на истината, а да бъдат разпнати те самите!!
Изцяло споделям и одобрявам написаното от Ангел Грънчаров.
мария василева

Абонамент за списание ИДЕИ