Истината ни прави свободни

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Голямата същностна промяна трябва да започне от образователната, от възпитателната, от личностно формиращата сфера на живота ни


Всяка сутрин преди ставане - а аз се събуждам винаги в 5.00 часа - размишлявам за кратко за какво да пиша в блога си. За какво се налага да пиша. За какво ми се пише най-много. Трябва да избирам между тези възможности. Разбира се, най-много ми се пише и работи по моите проекти за книги - тази за жизнените стратегии и другата, за любовта (те са започнати от преди доста време, но стоят незавършени). Да, обаче за да пише човек по такива теми се иска спокойствие - за всецяло отдаване. Аз такова спокойствие нямам, същевременно има много неща от всекидневието ми, за които се налага да се пише, за които не мога да си позволя да мълча. Има, разбира се, и проблеми на общия ни български живот, наричат ги политически проблеми, по които също се налага да пиша - в качеството ми на ангажиран гражданин. Понеже издавам вестник ГРАЖДАНИНЪ на базата на публикациите си в блога - а той не може да излиза с празни страници. И ето, обикновено изборът ми се свежда между това: за политика ли да пиша или за главоболията си от своето битие на учител?

Напоследък нямам време дори да пиша своите политически коментари. Всеки ден в моето така динамично ежедневие на учител по философия и гражданско образование се случва нещо, което е достойно да бъде представено в блога. Та така и тази сутрин. Край, нямам и днес възможност да пиша по любимите си теми от същинската философия. Ще пиша за неща, които са ми крайно неприятни, но в контекста на ситуацията в образованието - превърнала се в моя основна тема в последните две години най-вече - ще трябва да пиша пак за разните му там случки и преживелици в едно българско училище - моето.

Вчера денят също беше ярък, запомнящ се. Първо г-жа директорката дойде в учителската стая и ме покани на среща с представители на... Комисия за защита на детето, орган, който тя, предполагам, е сезирала за мои хипотетични "нарушения" в тази сфера. С изключително милите млади дами от тази комисия си поговорих доста време, повече от час. Те ми задаваха въпроси, аз отговарях. Постарах се да очертая и пред тях цялостния контекст на случващото се в училището. Имам чувството, че двете представителки на тази комисия с безкрайно любопитство, а на места и с потрес слушаха разказа ми. Наистина някои разказани от мен неща звучат съвсем невероятно пред човек, който е встрани от бурния живот в едно българско училище. Сега няма да описвам какво точно съм казал на представителките на тази комисия, но се постарах да им очертая цялостната картина. Проблемите са крайно тежки и... "комплексни". Питаха ме какъв е изходът. Казах им какво мисля и по този въпрос. Моята идея е: изходът от тежките проблеми може да бъде намерен само чрез свободен, открит, откровен демократичен дебат. В който да участват всички заинтересовани страни: учители, ученици, родители, бюрократи. Тази последните знаем от какво най-вече са заинтересовани: да запазят привилегированото си положение, дори всевластието си. Това е нещото, което тях най-вече ги вдъхновява. Отдавна повтарям, че главната пречка пред реформирането и демократизацията на отношенията в тази сфера на обществен и духовен живот е всевластната образователна бюрокрация. Която дирижира положението. И която доведе до плачевните резултати, до раждането на отровните плодове, които сега сме принудени да ядем. Но която трябва да има добрината да поеме и пълната отговорност за провала си. Тази е моята теория, изложена вкратце. Да, знам, тя е неприятна за мнозина. Административният модел на българското образование, която отдавна е неадекватен на нуждите на съвременността и живота, банкрутира и катастрофира тотално. По всички линии. За жалост, няма политическа воля за да бъде признат този факт - и да се потърси изход от сложилата се тежка ситуация. Ситуация на агония, която обаче не може да продължава безкрайно. Така аз виждам нещата.

След като разговарях с дамите от Комисията за защита на детето бях поканен от самата г-жа Директорка за да бъда запознат с нейните "констативни протоколи" от проверките, които тя ми направи заедно с инспекторката по философия в РИО-Пловдив и с главния експерт по философия от Министерството, г-н К.Костов. Прочетох тези "констативни протоколи" с интерес. Те съдържаха няколко части: първата част нещо като "стенографски протокол", в който във формата на пряка реч е направен опит да бъде представено какво казва учителят и какво отвръщат учениците. Разбира се, не е стенографски този "протокол", а е "пряка реч под формата на преразказ"; долових, че на места съм представен като идиот, който задава твърде тъпи въпроси, но както и да е, така го е възприела многоуважаемата г-жа Директорка. По-нататък има нещо като анализ или коментар на видяното. Открих, че по единия час тя е имала добрината да напише 40 (да, четиридесет, пиша го и словом) грешки, дефекти, кусури, пропуски, недъзи и пр. на моя стил на преподаване, а по другият час - 30 и не знам си колко също такива грешки, дефекти, кусури, пропуски, недъзи и пр. Интересното е, че тя продължава да възприема нещата превратно, но сякаш не може да си обясни, че тази несъвместимост между моя стил и "общоприемливия" или типов стил на преподаване, който тя приема за "единствено допустим" и дори за "меродавен", е съвсем естествена, е неизбежна. Но самата възможност за съществуване на алтернативни подходи и стилове в преподаването й се вижда, както разбирам, съвсем недопустима. В краткото, но съдържателно обсъждане пак констатирахме пълното разминаване на разбиранията ни. Заявих й, че просто са безнадеждна работа тия непреставащи опити да бъда натикан в калъпа на "приемливия преподавател", който, видите ли, трябвало било да "дава" знания и пр.; заявих й, че тия типични представи на масово разпространения стереотип на преподаване са ми първо органически чужди, второ, смятам ги за изцяло погрешни и дори за вредни, а пък що се касае до преподаването на философски предмети тия масови и типични представи са направо противопоказни, са изцяло абсурдни и т.н., щото тук същината на работата е съвсем различна в сравнение с това как си представя нещата типичния бюрократ или администратор, който иска да въплъщава абсурдистките догми на Системата. Та такива работи, поговорихме си в този стил, констатирахме пълно разминаване, помолих само за известна доза толерантност към моята раз-личност, което явно изглежда в очите на администраторката ми като една съвсем "незаконна" и при това, предполагам, доста нагла претенция.

Стана дума и за прословутото ми изпращане от г-жа Директорката на специализиран... психиатричен ТЕЛК - за първи път отворихме дума за този проблем. До този момент за това съвсем не бяхме разговаряли на живо. Тя била направила това, представяте ли си, от прекалена загриженост за моето... здраве, сиреч, по напълно хуманни причини! Поблагодарих за такъв един "хуманизъм", който е съвсем неуместен, предвид това, че заболяванията ми са от съвсем различно естество. Да, ама тя била забелязала, че съм имал и други проблеми, та затова, от добро сърце ме била пратила в... психиатрията! Както и да е, тезата й е, че не трябвало било толкова "драматично" да приемам този факт, нищо кой знае какво не било станало. Моята позиция обаче е друга. Известно е каква е моята позиция. Вкратце я изложих пред г-жа Директорката. Казах й, че тя няма право да поставя медицински и психиатрични диагнози, аз, дето съм специалист по психология, отбягвам такова едно диагностициране, щото не съм медицинско лице. Предложено ми беше, като акт на великодушие към моите страдания, директорката да оттегли своята характеристика със спорния пасаж с диагнозата "податливост към чести нервно-психични разстройства"; да сме били отишли в ТЕЛК-а и да изискаме този документ, та да го подменим с друг. Казах, че това вече е късно, белята вече е направена.

В тази връзка имам опасението документът да не бъде все пак подменен по друг, недотам законен начин. Всичко е възможно в нашенските родни условия, колко му е да "изчезне" един такъв документ? Както и да е. Това, че благодарение на блога съдържанието му получи публичност и гласност е все пак някаква гаранция, че това не може да се случи вече. Разбира се, ми беше намекнато, че ако аз подиря правата си по съдебен ред, аз самият съм щял бил да бъда даден под съд от самата Директорка; е, щом е така, рекох, явно остатъка от живота ни ще премине в съдебни дела. Съдът е съвсем нормален начин за регулиране на такива разминавания и конфликти. Нека да бъда съден за това, че в качеството си на ангажиран гражданин (блогър) съм се възползвал от конституционното си право на свободно изразяване и на критика на поведението и подходите на отговорни длъжностни лица; нека да стане и това; аз от нито една написана от мен дума не се отказвам; писал съм правдиво, изразил съм честно позицията си; ако това е престъпление, нека да бъда съден, нека да бъда осъден.

Пред съда обаче следва всичко да се доказва. За мен истината е свята. Заради нея, в качеството си на философ, приех тия неудобства да стана най-ненавистен. Да бъда обявен за нещо като "най-злостен враг". "Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели", нали си спомняте тази древно-римска мъдрост? Е, за установяването и разпространението на така съдбовно необходимия ни демократичен манталитет и съзнание в свидното ни Отечество се налага явно някои като мен да платят не само със здравето си, а дори и с живота си. Няма как да е иначе, щом винаги точно така е ставало в историята. Така явно ще бъде е сега. Потребни са жертви. Като трябва, ще се пожертвам. Нима мога да си позволя да приема недостоен, унизителен живот само с оглед да продължа едно презряно, презирано от мен самия съществуване?


В късната вечер имах часове с два класа. Ситуацията в училище е толкова тежка, че ето, и в двата класа, дори и в единия от тях, в който досега не съм имал никакви проблеми, се явиха двама-трима ученика, които се държаха безобразно, грозно, позволиха си да пречат на нормалния учебен процес. Казах им да излязат, заявиха ми, че няма да изпълнят нареждането ми. В другия клас пък една групичка от четири-пет човека сториха всичко, което им е по силите за да провалят часа. В този клас има все още ненаказани ученици за тежки нарушения, за които аз съм алармирал самия Педагогически съвет; но нищо не произлезе от това. Допускат се груби, непростими грешки в това отношение от ръководството, които ескалират напрежението и дори анархията. Така нещата повече не могат да продължават. Щото - аз съм писал за това и преди - една "коалиция" на хулиганстващите, на буйстващите ученици с администрацията (!), насочена срещу учителите, които искат да останат верни на своя дълг на възпитатели, е недопустима, е абсурд, който човешки ум не може да го проумее. Но така се оказва на дело, на практика - нищо че мнозина не щат да го признаят. Като един ученик, сторил ужасно или фрапантно нарушение на правилника и на него администрацията не му наложи никакво наказание, това означава, че тя по същество превръща този тип поведение в нещо като "норма" - благодарение на санкцията си.

Ненаказаният прецедент поражда именно "правото" или "нормата" на пълзящата анархия. Анархията именно по този начин става "норма", превръща се в "нормално състояние". Това означава, че този тип недопустимо поведение бива насърчавано от администрацията - с неизвестно каква цел. Да бъдат тормозени дадени учители - заради това ли? Това ли е целта? Да, но такива неща не са позволени от закона и от правилниците. Липсата на обмислена и разумна стратегия и политика за решаването на тия проблеми - което, при наличие на единна воля, е лесно, е нещо като детска играчка! - води до ескалация на напрежението, до стимулиране на анархията. От което са жертва или потърпевши ония ученици, ония млади хора, които искат да учат, които знаят за какво ходят в училище.

У нас все така става: заради едно самонадеяно арогантно малцинство страдат всички останали, цялата общност. В голямата общност всички страдаме заради безобразията на "елита", състоящ се от аморални, безскрупулни "политици", сиреч, от овластени мутри, бандити, ченгета, мафиоти и пр. В малките общности, примерно училищните, същият принцип действа непроменен: едно малцинство, от което нищо чудно един ден да произлязат нашите бъдещи мутри, бандити, мафиоти и пр., тренира и загрява, за да се включи един ден в голямата игра. И да бъде бодра и достойна смяна на тия, които сега тероризират, крада, мамят и тормозят цялата нация.

Така аз виждам нещата. Малките общности са нещо като огледало, в които се оглежда грозното, уродливото лице на господстващия манталитет, на господстващите нрави в големите общности, в държавата, в страната. Като в една отделна капка се съдържа всичко, което го има и в цялото море, така е и тук, принципът и тук е същият. Но промяната трябва все от някъде да почне. Аз смятам, че сферата, от която може и трябва да почне същностната промяна, е образователната, е възпитателната също сфера. Ако тук нищо не се промени, агонията на цялата общност няма да бъде спряна, а ще продължи, ще ескалира. А за да започне промяната в образователната сфера се иска да се раздвижи по някакъв начин блатото - това може да стане дори и чрез "хвърлянето на камъни".

Гласността също е едно мощно оръжие, което не бива да бъде подценявано. Словото е също едно такова оръжие, дадено ни от самия Бог. И трябва да го използваме. Нищо че на моменти тия, дето го използваме, приличаме на... Дон Кихотовци. Дон Кихот, за ваше сведение, също е бил "луд" като... мен! :-) "Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава!". Това нали знаете чии думи са? На Стефчо Стамболов, милият, негови са! Този същият, приятелят на Ботев, дето го посекоха с ятаган насред бял ден в центъра на София! Същият, дето умря за свободна и независима, за достойна България; умря за европейска България; а беше посечен великият Стамболов от същата тази пълзяща руско-имперска-азиатщина, дето и сега продължава да трови живота ни...

Да, голямата, истинската, същностната промяна трябва да започне от образователната, от възпитателната, от личностно формиращата сфера на живота ни - аз така мисля. Аз в това вярвам. Аз за това работя. Нека да ме съдят за това. Нека, ако трябва, да ме убият заради това. Простете за патетизма, но понякога има неща, за които си струва човек да се пожертва. Това е част от прокобата да си човек в истинския смисъл на тази дума. Достойните хора, личностите, така правят. А останалите нека да решават сами с кои ще бъдат, какво ще подкрепят. И за какво ще работят. Всеки тук сам избира. Според съзнанието и според ценностите си...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ