Днес и утре - 15 и 16 февруари - ще бъда в София, ще участвам в първата национална среща за свобода в образованието. Почвам да пиша този пост в ранната утрин още на автогарата в Пловдив, автобусът още не е тръгнал, след малко ще тръгне, а кога ще го допиша никой не знае, понеже в автобуса няма добро осветление, а може и съвсем да угасят осветлението като тръгнем. Отказах се да пътувам с влак поради това, че първият влак от Пловдив ще пристигне късно, няма да успея да дойда за началото на срещата. Ще видим де, а снощи не ми се пътуваше, бях капнал, реших да пътувам сутринта. А сега да кажа още няколко думи, че май скоро ще тръгваме.
Преди десетина минути от съседния сектор тръгна един автобус за Германия, за Дортмунд - и за други градове по пътя до Дортмунд. Колкото бяха пътуващите, два пъти повече бяха изпращачите. Хората безмълвно се прегръщаха, изпращайки своя човек за чужбина. Пътуващите бяха и млади, на студентска възраст, и по-зрели, около 40-те. Спомних си една песен навремето, която майка ми и нейната сестра, леля Стоименка (Бог да я прости!) кой знае защо ми пееха когато бях войник. Помня даже някои думи от тази песен, забили са се в паметта ми още: "Воз друм братя заминуват право за Германия...", а пък сестрите им, доколкото помня, ги изпращат; песента е сръбска, щото сърби тогава са пътували за Германия, ний тогава заникъде не пътувахме. Сега и ний веиче пътуваме. Автобусът в този чомент тръгва, загасят осветлението, мй ще трябва да спирам с писането, щото едва забелязвам буквите. Като се развидели може да продължа. 6 часа сутринта е, още е тъмно.
...
Току-що преминахме тунела преди Мирово, сиреч, сега съм много наблизо до моя роден крлай - Долна баня. Развиделява се леко, скоро съвсем ще се развидели. Може вече да се пише, забелязвам буквите на клавиатурата. Докато пътувахме се опитах да поспя, поунесох се, всички наоколо упорито още дремят: не се наспаха сънародниците ни! Привързани съм към спането и дремането, факт. Мислейки си за родния край, преди минута пък ми извъня телефонът: майка ми и брат ми се сетили за мен, рашили да ми звъннат. Какво нещо е усещането, как са ме усетили, че съм наблизо, не зная, но ето, факт, звъннаха ми! Интуиция ли е това, какво е, не знам; поговорихме си, пожелахме си хубав ден. Те често така ми звънят, пенсионери са, нямат кой знае какви грижи. Та аз продължавам пътя си за София, автобусът направо лети, ето, отминаваме в момента Ихтиман. Няма ги прочутите мъгли на тоя районе, времето днес ще е хубаво.
За конференцията, за срещата какво да кажа: ще ми е интересно да се срещна със съмишленици, с хора, дето имаме близки и родствени ценности, дето ратуваме за свобода в образованието. С някои от тях, примерно, с г-н Явор Ганчев, се познаваме от доста време, срещали сме се при нигово идване в Пловдив. И с други хора се познавам. Явор Джонев например, сигурно и той ще е на срещата. С Гаяне Минасян, преводачката на най-добри книги за свободното образование от западни автори. Та ми е интересно да чуя какво ще се говори, сам бих казал много неща, имам какво да кажа. Полезни са такива срещи. Човек да не си мисли че е сам, че сам се блъска всеки ден в стени. Солидарността е голямо нещо. Дава усещане за сила.
Съвсем се развидели. Може още много да пиша, но не това ми е идеята. Пък иска и да се отдам на съзерцание на пейзажа. Много обичам да се любевам на природата, дето е отвън, в леко заскреженото зимно утро на много фалшивата зима, която имахме тази година. Хайде чао, хубав ден, ще пиша отново. Бъдете здрави!
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар