Да сме човеци е causa sui - от тази отговорност никой не може да избяга: човекът е самоцел и самоценност

Работейки върху редакцията и доизкусуряването на документа, с който смятам да се обърна към Педагогическия съвет и училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив (скоро ще публикувам окончателния му вариант) - неговата публикация започна ето тук: Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество - установих, че се налага отново да променя концепцията си: първо го определих като "доклад" за нравственото състояние на училищната общност, след това ми се стори, че ще е по-подходящо да напиша "обръщение" към цялата училищна общност, с което да апелирам към вниманието й, предвид сериозността на проблема, сега обаче установявам, че чак толкова дълго (15-тина страници!) моето обръщение не бива да бъде, сиреч, пак скланям към връщане към първоначалното си разбиране, именно, да напиша доклад. Докладът може да бъде дълъг колкото трябва, докато обръщението следва да бъде кратичко: ето затова ми се налага днес да вложа есенцията (чистата същина) на доклада си в едно истинско обръщение, което да бъде кратко, синтезирано, въздействащо, експресивно даже. И ето, пак ми се налага да пиша, този път обръщение, няма как, ще трябва да го напиша, с оглед да си свърша работата както подобава. Ето какво излезе от това мое обръщение:

ОБРЪЩЕНИЕ ДО ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ

от Ангел Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаеми колеги, ученици, родители, дами и господа,

Реших да напиша един доклад, озаглавен "За състоянието на нравите в нашето училище", който да представя на вниманието на Педагогическия съвет; пишейки този свой доклад установих, че се налага да се обърна към цялата училищна общност, най-вече към учениците, но също така и към родителите, пък и към обществеността изобщо; тъй като проблемите са сериозни и тяхното разискване изисква участието на цялата общност. Няма как да потече един естествен процес на очистване, на освобождаване от неверните представи и стереотипи, а също така и на оздравяване на съзнанията ако в процеса не бъдат въвлечени всички участващи, независимо от позицията им; усилия трябва да бъдат приложени от всички, няма друг начин. И ето, написах аз своя доклад, той се оказа дълъг, около 15 страници, с оглед обаче на ангажирането на вниманието на всички участници в процеса сега ми се налага вкратце да се обърна към всички вас. Ето, правя го.

Погледнато по повърхността, в училището ни "всичко си е както трябва", всичко "си е нормално", основания за някакви особени безпокойства сякаш няма. Училището ни има славата да е елитно и знаменито, то се ползва с чудесна репутация в града и областта. Работите вървят, учениците в мнозинството си сякаш учат, е, понякога в класовете има и ексцесии, някои ученици си позволяват простотии, държат се неприлично, положението с дисциплината не е цветущо, но ний "работим за поправянето му", нали така се пише по бодряческите доклади (в които "черните нюанси" старателно са премахнати)? Но къде ли пък е по-добре, навсякъде, във всички училища положението е все същото, ако не е по-лошо? Ситуацията в цялата ни образователна система е тежка, тя отколе се намира в ужасна криза, но ний, както се казва, търпим - търпим и чакаме властта "отгоре" някога да благоволи да ни "спусне" ония така дългочакани "рецепти за нашето оправяне", които като с магическа пръчка всичко ще поставят на точното място; а до този вълшебен момент ще трябва да мълчим, да стискаме зъби, нали така?

Да, обаче зад фасадата нещата съвсем и изобщо не са така бляскави - както са в докладите на администраторите, които най-вече са загрижени нещо да не се чуе извън стените на институцията, да не би, не дай си Боже, за нещо лошо да се разшуми, да стигнат до медиите някакви сигнали за някаква изцепка и пр. Сакън, някой да не разбере каква е истината, щото това ще ни развали имиджа! Трябва да си траем, трябва да стискаме зъби, трябва да се пазим да не стигнем до челюстите на безпощадните медии, които ще ни разкостят - ако някой "неблагонадежден", ако някой "враг" ги алармира за тежките действителни проблеми. Трябва да признаем, пък макар и с половин уста, че проблеми има - щото съзнанието за някаква фалшива, илюзорна безпроблемност е израз на най-страшен проблем: който се заблуждава, че проблемите "ги няма" само защото не ти признаваме, има доста по-опасен проблем.

Вече четвърта година (цял един мандат!) училището има ново ръководство. Наблюдателите, пък и участниците, които могат да съпоставят положението преди и след идването на новото ръководство, стига да са безпристрастни, ще установят, че положението през последните години все повече се влошава - нищо че на повърхността, повтарям, сякаш "нищо особено не се случва". Онова, което лично мен най-много ме безпокои, е следното: крайно много се влоши психологическата и нравствената ситуация, "атмосферата" в училището. При предишния директор състоянието на нравите беше толкова стимулиращо, че всички, и учители, и ученици, биваха предразполагани да дадат най-доброто от себе си; аз съм писал, че атмосферата в училището до преди само някакви си там четири години беше направо "оксфордска", т.е. в училището витаеше дух на искрено свободолюбие и на творчески подем. По моето дълбоко убеждение свободата е първото условие за ефективно осъществяване на една такава фина духовна дейност - каквато е образованието, възпитанието, личностното формиране и заякчаването духа на младите. Липсва ли това условие всичко отива по дяволите: всичко се изражда, става "казионно", формално, принудително, отношенията започват да се обезчовечават, да губят така възвишения си нравствен характер. За жалост, новото ръководство има неблагоразумието да възкреси всички до един дефекти на една казионна, антидемократична, несвободолюбива, дори свободоненавистническа атмосфера - то направи нужното да убие оксфордския дух, с който се беше прославило нашето училище - и да върне рецидивите на една отдавна дискредитирана административно-командна, директивна, авторитарна, човеконасилническа система, изцяло анахронична, несъвременна, абсурдитска даже. Ще се опитам да се поясня - за да бъда напълно разбран.

Първото решение на новата директорка, което има пребогат символичен смисъл, подходящ за нашата цел, беше ето това: тя нареди да бъде заключена вратата откъм бул. Пещерско шосе - всички ученици трябвало било да минават през страничния вход, дето е входа за колите; причината: пияни граждани от съседните заведения били идвали да се облекчават по малка нужда в двора на училището! Веднага директорката беше предупредена, че такова едно решение е погрешно и дори опасно: тъй като оградата, пък и самата врата е ниска, учениците ще бъдат принудени просто да ги прескачат, а така някой може и да се пребие. Да, ама не: почти цяла година учениците масово прескачаха оградата и вратата - сякаш са кенгура или диви кози! Накрая директорката все пак осъзна, че така не може да продължава до безкрайност - и позволи врата да бъде отключена. Да, ама ето, сега имаме бляскав, дори направо метафоричен пример за новия подход на отношение на администрацията към всички нас, членовете на тази наша училищна общност.

Главното в този уж "нов" подход - слагам "нов" в кавички защото той всъщност възпроизвежда отношението към човека, каквото беше характерно у нас в паметната ера на социализмо-комунизма! - е хората да бъдат поставени в унизителни условия с оглед да станат послушни и изпълнителни. Който не възроптае спрямо униженията, който бъде пречупен овреме, в рамките на тази система ще вегетира успешно, ала който има развито съзнание за личност и достойнство и не допуска да бъде унижаван - такъв става "трън в очите", такъв неминуемо се превръща във "враг", подлежащ на незабавно премахване, дори на унищожаване. Така беше навремето, в ония славни времена, които сега директорката най-старателно възпроизвежда и насърчава. Мигновено, според горното, училищната общност бива структурирана или диференцирана в две основни групи: "лоши" и "добри", "непослушни" и "послушни", "особняци" и изпълнителни. Който държи на своето личностно достойнство става опасен за статуквото, на такъв животът следва да му бъде направен невъзможен. Послушните пък ще ги награждаваме, те ще се облагодетелстват от близостта си спрямо властта - заради послушността си. Общността се дели на "наши" и "ненаши", "чужди". Примерно, сред учениците има един тънък слой на т.н. "активисти", това са приближените до администрацията ученици, които изпълняват разни там задачи и на това основание са хем хвалени, хем награждавани (дори само с благоволението да са от "нашите"!). Всички останали са безинтересни, от тях се иска само да мълчат, да изпълняват, да са послушни - и тогава комфортът ще им е гарантиран. Който обаче не понася органически такава една атмосфера, такъв бива обявяван за "деструктивен елемент", подлежащ на отстраняване или премахване. По всякакви начини той следва да бъде премахнат - щото става заплаха за статуквото. Свободата в този ограничен душевен хоризонт се възприема като "ненужна лигавщина"; който държи на свободата и на достойнството си, казахме, е крайно неудобен и ненавистен. Той трябва да бъде елиминиран и пожертван - заради доброто на цялото. В тази мисловна конструкция действат добре известните цинични максими на Йосиф Сталин: "Есть человека, есть проблема!" ("Има ли човек - има и проблем!") и също така една друга: "Лес рубят — щепки летят!" ("Гора секат, трески хвърчат!"), треските са именно ония, неудобните, вредните индивиди.

Съобразно казаното администрацията в лицето на г-жа Анастасова, директорката, възприе един изцяло и в корена си сгрешен стил на ръководство и на отношение към персонала: ония, които са неудобни, които рушат стерилната атмосфера на всепослушанието, са лоши, те трябва да бъдат безпощадно изгонени. Трябва да бъдат пожертвани заради запазването на презряното статукво на обезличаването, деперсонализацията на отношенията и на нравите. Аз тук съзирам корена на един по същество деморализиращ ефект върху цялостните отношения в нашата училищна общност. Да се отнесеш обидно, бездушно, нечовешки към един човек, било той преподавател, било той ученик, е сърцевината на този игнориращ човещината административен стил и подход, който биде, за жалост, възприет от многоуважаемата госпожа Директорка. Съобразно това по един недопустимо обиден начин бяха уволнени и изгонени патриарсите, доайените на нашето училище, ония, които са го създали, които са завоювали славата му, които години и десетилетия наред са били неговата опора, нещо повече, са били темелите, на които то се е държало: изгонени бяха колоси като г-н Жак Асса, г-жа Вангелина Искрова, г-н Иван Блянтов, дори към самия бивш директор инж. Венелин Паунов, който е посветил живота си на това училище, директорката си позволи да се отнесе така, че той днес вече не влиза в училището, ала често може да бъде видян наоколо, защото това училище стои директно в сърцето му. Ще каже някой: но нали тия хора бяха просто пенсионирани, какво толкова се е случило - нали те не можеха да учителстват вечно? Така е, но тук става дума за нещо съвършено различно: става дума за начина, по който тия хора бяха отстранени: отстранени бяха по един унизителен начин. Ще илюстрирам мисълта си с един пример, с оглед да бъда напълно разбран.

Знаменитият г-н Жак Асса, всепризнат доайен на нашето училище и негов символ, негово въплъщение, негова емблема. Знаете ли как биде отстранен той? - нищо че той самият е живата история на нашето училище: щото е преподавал в него още от създаването му На други места такива заслужили люде ги изпращат с почести. А тук знаете ли как беше направено това? Ще ви кажа. Ето как.

В началото на септември 2010 година, месец-два след като директор вече е г-жа Анастасова, г-н Асса идва в училището след изтичане срока на отпуската му - за да проведе поправителен изпит. Учениците го чакат, той отива в канцеларията за да вземе протоколите, но там му казват, че го пенсионират и друг ще провежда изпита. Все едно че са му казали: "Иди си, ти веч тук не си нужен! Чао!". Нещо такова са му казали, не гарантирам за думите, неудобно ми е да го питам - въпреки че този човек ми е приятел. Срам ме е да го питам, неудобно е да бъркам в раната му. Зная обаче, че заради такова едно отношение този заслужил човек е обиден така, че заявява: кракът ми няма да стъпи в това училище докато се управлява по такъв начин! Това според мен е жестока обида – той не искаше да излиза в пенсия, а беше изгонен! Молил съм го безброй пъти да дойде да изнесе лекция в Дискусионния клуб, който заедно с него създадохме преди много години, но той не пожела.

Тоя пример показва всичко. Щом са си позволили да се отнесат така със знаменития Жак Асса, давате ли се сметка как тогава се отнасят към всеки друг - било учител, било ученик, било служител? Да разказвам ли още истории, които мълвата в изобилие повтаря? Знаете ли как биде уволнен Ангел огнярят? Не, не мога да описвам такива случаи, неудобно ми е, тези хора още са живи, можете да ги попитате сами. А нали знаете как през лятото на изминалата година беше уволнен инж. Калин Христов, любим учител на толкова много ученици? Ами другите с него, които бяха уволнени набързо, ей-така, като излишни? Да разказвам ли своята лична история - на какви грозни издевателства си позволи да ме подложи директорката: с оглед да ме пречупи, да ме унизи, да ме изгони, да ме уволни, да ме принуди да си тръгна сам или пък поне да ме разболее - само и само да ме няма пред очите й? Не няма да разказвам такива истории повече. Те са в изобилие. Законен съд на две инстанции отмени заповедта на директорката за мое дисциплинарно наказание и осуети намерението й да ме изгони от училището опозорен. Не стават така тия работи. Трябва да оказваме отпор на подобен волунтаристичен административен терор: все пак живеем в XXI-я век, в свободна и демократична, в Европейска България. Сега, за щастие, не са 50-те години на миналия, на страшния, на така безчовечния XX-ти век.

Разбира се както гони и преследва неудобните и "вредните", със същото усърдие г-жа Анастасова облагодетелства приближените си, ония, които са от кръга на "нашите". Има вече почетни пенсионери на "новата власт", които за заслуги са оставени да работят като учители, предполагам, пожизнено. За едни може, щот са наши. Това са срамни и аморални неща, драга госпожо Анастасова! Кога ще се спрете поне малко, а?

В така и така сложилата се ситуация се видях принуден да дам правдив израз на случилото се в нашето училище в серия публикации в блога си: счетох, че моят дълг на ангажиран гражданин, на страстен любител на свободата, демокрацията и човечността, на философ и психолог, на човек ме задължава да не мълча - и да не се примирявам. Да замълча и аз това означаваше да настъпи всеобщото мъртвило на пълната примиреност пред безобразията, пред произвола на един самовлюбен администратор и неговите усърдни ухажори (за чест на нашата училищна общност мога да кажа, че те са само неколцина, броят се на пръстите на едната ми ръка, останалите заеха позицията на "крещящото мълчание", мълчат, за да запазят поне някакви останки от достойнство; а мнозина просто ги е страх - и това е съвсем разбираемо, това е съвсем човешко!). Сметнах, че гласността, публичността при отсъствието на какъвто и да е демократичен дебат вътре в училищната общност е единственият, пък макар и отчаян инструмент някак да се повлияе на развитието на нещата, за промяна към добро на толкова тежката ситуация. Е, пиша вече втора година, почти всеки ден.

Благодарение на написания разнообразен материал - доклади, "писмени обяснения" по поръчка на директорката, жалби до висшестоящите органи и до институции, защищаващи човешките права и пр. - аз проведох една мащабно психологическо, социологическо, философско приложно изследване, което обобщих в няколко книги. Тази моя активна изследователска нагласа ми позволи да очертая по прецизен начин разгръщащата се пред очите ни крайно интересна за подобни изследвания нравствена и човешка ситуация. Подобни човешки ситуации са преизпълнени с огромен човешки смисъл: благодарение на техния анализ можем да открием ония истини - за нас самите и за неуредиците в нашето съществуване - без които не можем да живеем пълноценно и човешки. За да уредим живота си по подобаващия и достоен начин трябва най-внимателно да търсим истината за случващото се, а това можем да постигнем ако застанем в подходящата изследователска нагласа или позиция. Е, опитах се да направя точно това.

Разбира се, благодарност никаква от ръководството не получих. Напротив, бях санкциониран по най-недопустим начин. Примерно бях даден под съд "за обида" от страна на първата помощник-директорка. (Нещо сюблимно: тя също така е и моя синдикална лидерка, тя оглавява синдиката, който следва да ме защищава от административния терор на директорката, а не да участва в него!) С оглед да се откажа от своята свобода на словото беше използван даже българския съд, гарантът на нашите конституционни права, сред които правото на свободно изразяване стои на най-почетно място. Разбира се, всяко нещо в този наш живот си има своя цена - такава цена следва да бъде платена и за свободата ни. Ако искаш да бъдеш свободен човек и да живееш достойно, както подобава за човека - ще ти се налага да плащаш (в нашенските унизителни български условия и реалности). Е, аз платих своята цена. Платих я най-вече със здравето си: след две години безогледен тормоз вече съм пенсионер по инвалидност - с право на работа. Пенсиониран бях заради проблеми със сърцето. За да ми отмъсти окончателно директорката се реши на нещо крайно недопустимо, да не говорим пък за колегиално или човечно: в писмена характеристика до ТЕЛК (трудово-експертна лекарска комисия) тя ме обяви за... "луд", даде ми тежка психиатрична "диагноза": "податливост на чести нервно-психични разстройства"!!! При положение че никога не съм имал оплаквания в тази посока. Нещо повече, аз самият от 20 години вече съм консултант по психичното здраве: в рамките на моя Център за развитие на личността. Още Ботев неслучайно е написал: "А пък у нас свестните смятат за луди...", написал го е преди толкова години - нима и на сантим не сме се променили?! Добро няма да види оня народ, който прогонва в чужбина, тормози или дори убива ония представители на общността, които не допускат да бъдат разглеждани като бездушни твари.

Както и да е. Ще каже някой: защо пише този човек тия неща, защо ли ни занимава с тях? Явно иска някому за нещо да си отмъсти - нали така се "разсъждава" обикновено у нас? Нима той пък е толкова добър, за какъвто се представя? И той явно е мерзавец, нека да се джафкат - я аз да си се обърна на другата страна и да си продължа съня?!

Пиша тия неща за да апелирам към съвестта на всички: истината трябва да се знае и почита, без нея не можем да бъдем човеци. Лъжата е злотворна и пагубна, на нея не бива да залагаме. Истината обаче заслужава да бъде нашият ориентир. Няма да сгрешим да заложим на нея. Моралът, човешката нравственост също е един такъв твърд и безусловен ориентир. Истина и добро съвпадат, взаимно се допълват. Без благоговеенето пред тях всяка една личност се обезличава. Всичко отива по дяволите на тази основа. Аз ето за това искам да предупредя. Идва хаосът, в който всички погиват. Идват времена, в които наглеците тържествуват, а честните и достойни хора с в немилост. Ние, в нашата голяма българска общност, нима отдавна вече не сме достигнали този плачевен резултат? Достигнали сме го, как да не сме го достигнали още, и ето, сега осъзнаваме, че и в нашата училищна общност нещата не са бляскави - и че нещо трябва да се направи с оглед промяната към по-добро. Аз така мисля. Ако всички се примирим със ставащото, със случващото се - "всички заедно вкупом ще станем непотребни", както пише в Светото Писание. Дотам обаче не бива да се стига.

Какво следва да се направи ли? Не знам, ние всички трябва да обсъдим нещата и да подирим разумният изход. Трябва много да се мисли и да се обсъжда; не трябва повече да се мълчи. Трябва да отдадем нужното на онова, благодарение на което нашият живот изобщо има смисъл: традиционните морални ценности на добротата, човечността, приличието, благоразумието, добродетелността. Който прави зло, който си позволява недопустими неща, който си е втълпил, че за него моралът нищо не значи или не е "задължителен", на такъв трябва да помогнем да разбере, че така не може. Така не бива да се живее. Човечността изисква да помогнем на ония, които не разбират какво правят, да разберат - и да им дадем шанс да се поправят. Стига да искат де. То си е техен избор. Разбира се, на оня, които е съгрешил, който се е поддал на неразумни страсти, ако се покае, ако осъзнае греховете си, ако поиска прошка, може да му се прости. Ако обаче продължава да се смята за "непогрешим", подобно на римския папа, на такъв аз не зная как може да се помогне. Има едно такова средство обаче и то се нарича простичко: ОСТАВКА!

В наше време често може да се чуе по улиците и площадите на България този възглас на обезверени, но търсещи правдата хора. И ние можем да се присъединим към такъв един вопъл, идещ сякаш от дълбините на сърцата ни: не може вече да се търпят безобразията на самонадеяни властници, независимо на какъв пост се намират. Властта е огромна отговорност, която не на всички е по силите. Човек може да преживее достойно живота си е без да е бил властник. Властта не е Causa sui - причина на самата себе си. Тя не е самоцел. Виж, това да сме човеци е наистина Causa sui - и от тази отговорност никой не може да избяга. Човекът е самоцел - и самоценност. Да сме човеци е наш пръв дълг - и най-първа отговорност. Всичко следва и произлиза от това. Този е и прочутият категоричен императив на Имануел Кант - ето, нека да научите тази философска идея от мен: за да не излезе, че напразно сте чели този текст.

Това в общи линии исках да ви кажа. Е, още много може и трябва да се каже, но аз спирам дотук. Идеята ми в резюме е следната: деморализацията в една общност става заплашително-страшна след като общността няма механизми за действено и ефикасно противодействие - след като ония, дето са призвани да противодействат, сами са се оставили да бъдат деморализирани. Ето това е най-страшното, срещу което искам да предупредя. Ако някъде ученици си позволяват да се държат невъзпитано, арогантно, грубо, да обиждат преподаватели, да ги псуват и пр., как възпитателите при това положение им да им държат ефективно взискание - след като самите те са се примирили с къде-къде по-обезпокоителни симптоми на деморализацията?! Схващате ли ми мисълта? Става все по-тежко в такава една обстановка - щом като самата общност в лицето на самите ръководители и възпитатели е допуснала да направи такива невероятно тежки компромиси с морала.

Стига толкова, казаното е предостатъчно. Ако се вслушате в моя глас, добре, ако ме възприемете като досаден натрапник, дето се мисли за "много важен" - пак изборът си е ваш. И последиците са за вас самите. От нас зависи всичко - аз в това вярвам. В това вярват свободните хора, които искат да живеят достойно. И пълноценно. На това аз уча учениците (и студентите) си вече цели 30 години. Това е моето човешко и философско верую. Учениците, на които съм преподавал философия, вече превъзходно знаят, че тези две неща изцяло съвпадат. Да бъдем човеци - това е най-доброто, което ни е изцяло по силите. Тук е коренът на морала. Тук е неговият непресекващ извор. Тук извира нашата човечност. На която нямаме право да изневеряваме никога. Независимо от обстоятелствата. Да, от нас зависи всичко... от всеки един поотделно.

Ако някой иска да подкрепи моето обръщение и да се присъедини към него - да заповяда. Ако не - ще си остана сам и самотен. Не ми е за пръв път това. Това е обичайната за философите съдба. Някога Диоген киникът или Диоген Синопски, наречен Циникът, роден в град Синоп, в днешна Турция, да, оня същият, дето живеел в... бъчвата; та той, милият, ходел със своя запален посред бял ден фенер и блъскайки се в людското множеството все повтарял: "Търся човека! Не виждам човека! Къде е човекът?"; всички му се смеели, подигравали го и го наричали "луд"; "побъркал" се бил, горкият човек, а те самите, видите ли, били "нормалните". Та този същият Диоген нищо чудно наистина да е бил не съвсем наред с акъла си: когато великият завоевател и император Александър Велики (Македонски) дошъл в неговия град и решил да види знаменития философ, като го завели, навел се над чудатия човек и философ и го попитал какво иска; казал му да си поиска каквото пожелае; Диоген му рекъл само това: "Я се подмести малко - че ми засенчваш слънцето!"...

Написа: Ангел Грънчаров

2 февруари 2014 г., 7.20 минути сутринта

Пловдив

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)