Моята събеседница, също е преподавател по философия в едно училище в другия край на България, с която от известно време водим редовна кореспонденция и обсъждаме вълнуващи ни въпроси (виж Допуснахме младите да са без духовни устои - или да са оставени на себе си в търсенето на някакви опори), ми е написала ново писмо; ето нейното писмо, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до нея:
Здравейте, г-н Грънчаров,
Признавам, че малко се сепнах като прочетох, че сте публикували нашия епистоларен диалог в блога си, но после реших, че в това едва ли има нещо толкова обезпокоително. Ние обсъждаме професионални, социални и философски проблеми, които могат без проблеми да получат някаква публичност. Попадала съм на списание ИДЕИ, разбира се, дори имах няколко броя преди време, но след това изгубих следите му. Как се разпространява не знам.
Всъщност, Вашата озадаченост относно безразличието и липсата на диалогичност в гилдията ни е съвсем основателна. Обяснението вероятно се крие в прословутата нашенска апатия - от грижата за насъщния сме изпаднали в някакво полусъзнателно или по-точно безсъзнателно състояние на рутинност, неудовлетвореност, притъпили сме усещанията и остротата на чувствата (ако изобщо някога сме ги имали) и гледаме да я караме без сътресения по течението. Самата аз се улавям, че се самоцензурирам ако трябва да споделя нещо относно системата на образование, стила на работа или манталитета на колегите или ръководството на гимназията, в която работя. От криворазбрано възпитание - да не би да обидя някого (не стреляйте по пианиста: той толкова си може!) или да не си усложня и без това нелекото ежедневие. Не смея да бъда откровена, честно казано, тъй като това би означавало да изгубя работата си най-вероятно.
Както Вие сте постъпил, имайки смелостта да следвате своите вътрешни убеждения относно начина на преподаване и смисъла на обучението по философия. От нас обаче явно не се иска това - на нас се гледа като на "предаватели на ДОИ" ("ДОИ" за несведущите означава "държавни образователни изисквания", това е "свещената крава" на тоталитарната образователна система на България, бел. моя, А .Г.), дори не като на преподаватели; просто предаватели на нечии чужди мисли, които ние сме длъжни да транслираме. Самата система на обучение ни вменява да бъдем ретроградни и скучни - да преподаваме по учебника и по седмичното разписание; да изпитваме и да поставяме оценки по същия папагалски начин, по който нас и нашите родители са били изпитвани и оценявани. Самите ученици и техните родители се отнасят с учителите като със слугини, които са длъжни да им осигурят отлични оценки за дипломите - за да кандидатстват във ВУЗ; и нищо повече. Положението е трагично, строго погледнато. Но малко хора си дават сметка за това. Бих могла да пиша с дни върху тези теми, но нека се огранича дотук.
Изказвам дълбоко съжаление за неприятните преживявания, които сте бил принуден да понесете в навечерието на 24-ти май. Наистина е жестоко и безчовечно, но системата не съдържа презумпцията за човечност - както добре знаем. Бъдете силен и усмирявайте сърдечния пулс - слушайте приятна музика, срещайте се с приятни хора, идете на концерт, изложба или в планината, все нещо, което Ви доставя приятни емоции. Ще си намерите друга работа - това е сигурно. За 500 лева месечно загубата не е толкова голяма - погледнато във финансово изражение.
Съкрушителен е обаче удара по достойнството и самоуважението, но така системата си отмъщава на онези, които я заплашват и застрашават нейното оцеляване. Да ги накажем с по един поклон - така се пееше в някаква песен. Разбира се, поклонът ще бъде само комичен реверанс и израз на нашето превъзходство над дребнавостите и условностите на битието. Поздрави и пишете!
Н.
Здравейте, Н.,
Благодаря Ви за великолепното писмо, което сте ми написала! То ми оказва невероятно силна духовна подкрепа в този момент, наистина съм трогнат. В блога и във Фейсбук от вчера насам получих много подобни сърдечни отзиви от хора, някои от които съвсем непознати за мен, от мой бивши и настоящи ученици, колеги, знайни и незнайни, от мои приятели, от какви ли не хора; всичкото това на мен ми говори, че не е била безсмислена моята борба, моите изпитания са генерирали известна позитивна или духовна енергия, а това за мен е най-главното. Радвам се, че имаме такова близко и родствено разбиране за ситуацията, в която се намира българското училище и образование. Това показва, че щом по различен, всеки по свой път сме достигнали до аналогични изводи, явно не се заблуждаваме, явно това е самата истина, пък макар и така тъжна.
Е, всички хора у нас не са борци. Разбираемо е, че мнозина си позволяват слабост и малодушие, това е човешко, не бива да имаме прекалено високи изисквания към всички. Отделно взетият човек малко може да постигне, но поне дава известен пример че може да се държим и иначе. Е, вярно, у нас такива обикновено не ги подкрепят, ний, българите, обичаме да гледаме сеир. Или шоу, напоследък сме в мнозинството си почитатели на произведенията на шоу-индустрията. Такива "отживелици" като морал често се възприемат като глупост и наивност; нашето прагматично време не позволява подобно душевно размекване. Ето по тия причини у нас сме довели работите докъдето сме ги довели. Затова сме и най-бедна и унизена нация. Търпеливи сме като говеда. А не бива да се живее по този начин. Да си човек е доста ангажиращо, изискванията не са малки или пренебрежими. Но Вие тия неща, бидейки философски мислещ човек, прекрасно ги разбирате, та ми е неудобно да ги повтарям като... като... "стар даскал" :-) И като развален грамофон. Май съм на път да се, дето се казва, "изпиша", безброй пъти казах и написах всичко онова, което мисля, но ефект особен няма. Или има? Ще видим. Времето ще покаже.
Аз наистина без работа няма как да остана, по простата причина, че аз постоянно работя, нямам и ден почивка. Имам си любими занимания, в които се отдавам всецяло. Примерно четенето, писането, работата около издаването на книги и на списание ИДЕИ. Дори и вестник издавам, с двуседмична периодичност, на базата на блога си, в който пиша всеки ден по най-различни, вълнуващи ме теми. Аз не зная какво е бездействие; дори когато нямам какво да правя аз... мисля, ето това е моето най-любимо занимание. Та как при това положение ще остана без работа след уволнението ми? Виж, да остана без доходи може, но без работа - никога!
Там е проблемът, но и това може да се преживее. Сократ пък да не е имал някакви доходи? Ами врабчетата нима орат и сеят - пък и за тях добрият Бог се грижи?! Нима мен ще ме остави да умра от глад? Пък и на човек му е нужно много малко за да живее. Коричка хляб. Шепа маслини. Така живеел Сократ. И една прокъсана дреха на гърба му. Но бил въпреки това най-богат човек. Аз не се плаша за бъдещето, щото се вдъхновявам от неговия пример. И неговият край да имам - пак ще се радвам на такава една разкошна съдба!
Многоуважаемата ми директорка често, в минути на душевно разслабване, ми казваше: "Знам те аз, ти идваш тук, в училището, да си починеш, иначе си много зает, денонощно пишеш, затова тук те мързи да си гледаш работата!". Тя явно сега ще каже, че от тази гледна точка е проявила състрадание към мен: разтоварила ме е малко от работа. Горките хора: те не знаят, че за мен общуването с моите ученици винаги е било най-приятно удоволствие! те няма как да разберат това защото не са го преживели. Да, и в най-тежки мигове в училище аз съм изпитвал неописуемо удоволствие - чувствайки, че съм полезен на младите, ето това е нещото, което винаги ме е крепило. Чувствал съм, че без мен те много ще загубят. Че само аз мога да им дам това, с което Бог ме е надарил. Аз имам едно нещо: моят дух. Нещо безценно, безценен дар на така великодушния Бог към мен, недостойния!
Ето за това съм работил цял живот. То е нещо като мия и като прокоба. От това няма отърване, докато съм жив, до последната си минута ще си нося ориста - и мисията. Това са духовни неща, които мнозина не разбират. Те нямат, предполагам, изискващия се за това усет. Затова тия неща не могат да им бъдат обяснени по никой начин. Такива хора за нищо не бива да бъдат упреквани. Но и на тях може много да се помогне: и техният дух може да бъде пробуден, аз вярвам в това! И за това работя. "Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд!" - твърди чародеецът Сократ.
Тази сутрин, събуждайки се, ме осени великолепна, според мен, идея. Не зная как Вие ще е възприемете, искам да Ви попитам за честното Ви мнение, в което не се съмнявам. Хрумна ми следното. Моля, каже ми дали наистина не съм превъртял.
Уволниха ме месец преди края на учебната година - и два-три дни преди 24 май, нашият празник. За да ми затворят устата и да ме пропъдят от възможността да общувам с учениците си. Е, те така си мислят, но аз не мисля така. И ми хрумна: какво ми пречи да продължа да общувам с учениците си - чрез интернет? Да, ще продължа да си водя своите уроци с тях, но този път вече онлайн, чрез блога си. Има системи, в които аз съм регистриран, и мога да общувам благодарение на тях с учениците си и в реално време, съвсем на живо! Аз преподавах на 10, 11 и на 12-ти клас. 12-ти клас вече завършиха. До края на учебната година обаче аз ще си изведа своите ученици като ще продължа да си водя уроците с тях благодарение на съвременните комуникации, е, от дистанция, но ще докажа, че устата ми трудно някой може да затвори. Ще призова и учениците ми да идват в тия мои "часове". Ще опитам де, ще видим какво ще се получи, но какво ми пречи да опитам? Това е вече съвсем иновативно, не мислите ли? С новите технологии ще сразим и ще победим окончателно стоглавата тоталитарна хидра, дето се е наместила в образователната система на България! Какво ни пречи да го сторим?! Нищо.
Аз ще представя идеята си скоро и по-детайлно. Ще поканя и Вас да присъствате на тия мои часове. Всеки ще призова да присъства и участва в тях. Аз имам 5000 приятели във Фейсбук. Блогът ми ежедневно се посещава от много стотици хора от различни точки на земното кълбо. Е, какво, от гледна точка на това, моля, кажете: не е ли същински безумец оня, който си мисли, че ще може да затвори устата на Ангел Грънчаров?
Това е. Трябва да привършвам и да тръгвам по работа. Налага ми се да ходя днес по адвокати, много приятели желаят среща с мен, днес съм претоварен със срещи, разговори, с какви ли не работи. Сърцето ми, като по чудо, след вчерашния шок, когато пулсът ми надмина 150 удара, се успокои като с магическа пръчка след като получих толкова знаци на човешка съпричастност от вчера насам. Дори кардиологът, който ме направи кардиограма, и с който се знаем от 20 години вече, се изненада от това в какъв хубав синусов ритъм биело сърцето ми вчера! А сега кажете, как да не вярва човек в чудеса?! А най-голямо изглежда е чудото на действената, на ефективната човечност. Та всичко лекува и всичко побеждава. А пък нашето сърце е неизчерпаемият резервоар на нашата човечност. Неслучайно великият Хайдегер - един сократ на нашето време - бил наредил на входната врата да издълбаят следното библейско изречение, което аз имах дързостта да сложа като посвещение на моята основна книга със заглавие ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия", това всъщност е нещо като моят лекционен курс по философия); та въпросното изречение е ето кое:
Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота!
Ето че с Вас пак си дойдохме до темата, с която започнахме нашата кореспонденция: за сърцето, за неговия ритъм, за биенето и за трепетите му. Аз лично смятам, че философията, която не пренебрегва поривите на сърцето, е философията, която е потребна на нашия съвременник - най-вече на младите хора. Е, заради това свое разбиране бях наказан, жигосан и прогонен от церберите на Системата. Но аз от него няма да се откажа за нищо на света. Безсърдечната философия и безсърдечното образование са ми изцяло чужди... нещо повече - аз ги презирам с цялото си сърце!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар