На едно място във Фейсбук, където съобщих за уволнението си, се изказаха много хора, но ето че напоследък с г-жа Мария Василева започнахме дискусия по един много важен за мен въпрос: какво да правя оттук-нататък, как да постъпя? Та има добрината да ми каже много ценни за мен неща, съветва ме в общи линии да постъпя по християнски, без жажда за мъст и за реванш, което е много разумно и мъдро; това усили моите колебания. Но и засили в същото време увереността ми, че съм длъжен да се боря; ето какво си казахме в тази връзка до момента:Maria Vassileva каза: Ръкоплясканията (с които част от "колектива на ПГЕЕ-Пловдив" е посрещнала вестта за моето уволнение, бел. моя, А.Г.) освен за страх от отмъщение от страна на директорите, освен че е пригласяне на силните на деня с цел извличане ползи от ситуацията, говори за завист и за омраза към Вас, господин Грънчаров. ТЕЗИ ДРЕБНИ ЖАЛКИ ДУШИЦИ искат да бъдат начетени и свободни като Вас, знаят, че сте прав, но нямат куража да бъдат свободни хора, а умни няма никакъв шанс да станат - затова ги обзема гняв и злоба. Ръкопляскат! Ето вече няма кой да им напомня колко грешат, колко не са в крак с времето, колко трябва да се променят, колко незаслужено получават заплатите си, в какво унизително положение са на пълна зависимост от шефове те си, колко не са на висотата на положението си като учители, възпитатели и хора, мислещи със собствената си глава. Сега ще си вървят по указателните знаци, ще мързелуват ведно с учениците, ще се правят на велики. Вие сте нормален човек, г-н Грънчаров: защо искате да се върнете в тази отровена среда? Не можете да ги промените, нито да ги накажете в тази страна. Аз не бих им отмъщавала, не бих ги съдила. Не хвърляме бисери на свинете, не е наша грижа да се занимаваме с плявата. Или греша?
Ангел Грънчаров каза: Уважаема госпожо Василева, поставяте ме пред труден избор. Ще мисля по него много - понеже с думите си напипвате същината на проблема. Наистина, от тази гледна точка има ли смисъл да искам да се върна? Не трябва ли да махна с ръка и да се откажа да търся реванш, пък било и само морален? Ако се откажа обаче, това ще означава, че възприемам положението за безнадеждно, а аз не знам защо така съм устроен, но смятам, че надежда винаги има. Сигурно съм най-наивен идеалист или романтик? Но така смятам.
От друга страна не ми се ще да оставя това училище, което вече смятам за свое (15 години почти съм работил в него) на въпросната властваща особа, която, както е подкарала неща, скоро ще го съсипе съвсем. Щото няма някакви особени морални скрупули и си прави каквото й скимне. А така не може. Светът днес вече следва да е друг. Хората ще разберат, учениците също, вярно, не всички, но убеден съм, че мнозинството и сега разбира нещата - и независимо че глухо мълчат, тяхното мълчание е оглушително. Системата е безпощадна и безчовечна, е, аз смятам, че трябва да бъде разрушена и махната, веригите й трябва бъдат счупени; така повече не може да продължава. Каза го анализаторът Е.Дайнов: съществуването на нашата образователна система този си вид застрашава националната ни сигурност! Ето защо ако такива като мен дезертират от отговорността си, какво тогава ще стане с българското образование?!
Вярно, ако се върна, аз няма да издържа, ще рухна здравословно, цяло чудо е че при ужасните условия Бог ме запази цели 3 години при всекидневния терор и тормоз на самовластницата. Самодържицата. Аз съм демократично мислещ човек и трябва да се върна за да спомогна за промяната. Това училище не заслужава жалката участ, която му готви котерията около сегашната му директорка. Много хора, работили преди в училището, ме подкрепят с каквото могат, чувствам симпатията и на много хора, които и сега работят там. Да, обаче реална подкрепа почти не получих. Още двама-трима да имаше като мен, то тази директорка отдавна да си беше отишла; да, ама не. Знаете как е у нас, в Българско: сеирджии колкото щеш, достойните и немалодушни хора са кът. Това, за жалост, е положението.
Ще видим. Ще мисля по нравствената дилема, която ми поставихте. Заслужава си. Още не съм направил своя избор. Въпреки че днес бях при адвокат и му дадох поръчка да завежда дело. Изглежда, като познавам себе си, ще стане така: няма да се оттегля позорно, няма да дезертирам. Ще търся правдата до последно. При всички жертви. Истината и свободата са ценности, заради които си заслужава човек да жертва и живота си. Нека да звучи патетично и дразнещо, но аз така мисля. В това аз вярвам. Няма да живея унизено, няма да живея на колене. Няма да допусна самозванци да се разпореждат със съдбите ни. Няма да спомагам некадърници да ни управляват и да се гаврят с нас. Време е да се съпротивляваме по всички линии - за да се отървем от тази напаст, която съсипа България и още я мачка.
Maria Vassileva каза: Аз също не съм сигурна в правилността на това, което написах, затова завърших с въпроса "Греша ли?". Мисля по въпроса и не ми дава мира. Ако се върнете в училище, спечелил делото, сам казвате, ще рухнете здравословно. Вашето тяло е храм на Бога, се казва в един цитат на Библията. От това следва че трябва да го пазим, да не го излагаме на опасности. В друг цитат се казва да бъдем хитри като змиите. Защо като змиите? Може би защото те се изплъзват набързо когато ги дебне опасности - така съумяват да се съхранят. В едно от първите произведения на френската литература - "Песента на Ролан" - двама смели рицари приятели, Ролан и Оливие, имат различна съдба. Единият, Оливие, се хвърля безразсъдно смело в битките от вярност и любов към краля Шарлемань и така се обрича сам на смърт още в първата битка. Ролан е по-разумен и успява да доведе войната до победен край за Франция.
От друга страна мисля че трябва да оставим Бог да въздава справедливост и да съди, а ние трябва да се молим за враговете си и да обичаме неприятелите си, да прощаваме. Това е много трудно, но желанието за мъст май не е свойствено за християните. Такива мисли ме водиха когато написах че не бих завела дело. Аз, за разлика от Вас не мисля че хора като колегите Ви и директорите могат да се променят. Те така са възпитани от своите родители и ще си останат ненужна "плява", която Бог няма да употреби, а ще изгори. Не знам дали като им даваме уроци ще се осъзнаят. Силно се съмнявам. Иначе съм съгласна с Вас че не трябва да се унижаваме, да се примиряваме, да отстъпваме и всичко останало в интерес на човешките права и така скъпата свобода. Не ви съветвам нищо - защото аз самата не съм сигурна дали съм права; исках специално да уточня това. Дано някой читател на блога знае отговора и го напише тук.
Ангел Грънчаров каза: Да, напълно Ви разбирам, има много разумност и мъдрост в думите Ви. Вероятно много съм деформиран от Системата (все пак някак съм й служил повече от 30 години, това няма начин да не ми се е отразило!), щом в момента съм склонен да продължа борбата с оглед да постигна реванш (чрез съда). Минават ми мисли за въздаване на справедливост, за това, че не бива да позволяваме други, непричастни на истинския смисъл на образованието, да се разпореждат в българските училища сякаш са им бащиния - от което страдат и са ощетени учениците, нашите деца и внуци.
Да даде обаче човек нравствен или християнски пример чрез философията за непротивене на злото пак си има своя пребогат смисъл, вярно, такова едно поведение ще бъде посрещнато с презрителни усмивки от душителите на свободата, от нейните врагове, които сега тържествуват, а ако декларирам, че се отказвам от борба, че дезертирам (пък макар и по морални, по християнски подбуди) нищо чудна да вдигнат и банкет за отпразнуване на безразделното си вечно господство и тържество. Голяма работа че ще празнуват - ще си рече някой: на теб нали съвестта ти е чиста?! Да, обаче това означава, че ний, хората, дето сме причастни на един чист духовен свят, даваме тукашния, материалния, "реалния" свят под аренда, във владение на мерзавците, те изцяло да си разиграват коня тука, а пък ний ще емигрираме, ще избягаме, ще се скрием в другия, в духовния свят, който те смятат за илюзия, за израз на наивност, за крещяща глупост и пр. Как така да им отстъпим "действителния свят", вярно, той по начало си е техен, те за друг свят и не подозират, че съществува, камо ли пък да вярват, а пък ние да се опозорим с бягство, се дезертиране, с капитулация?! Та нали те ще се радват безкрайно на такова едно според тях изцяло глупаво и малодушно поведение.
Вярно, в крайна сметка духовният свят и истината ще надделеят, но аз се питам: как може да стане това, ако всички ние, дето сме негови пратеници и служители тук, в тукашния свят, не подкрепим с нещичко неговото налагане, ако проявим малодушие, ако избягаме с оглед да се съхраним?! Ето коварството на проблема, който обсъждаме. Затова съм така раздвоен след Вашите думи, в които има много мъдрост - и за които Ви благодаря! А решение ще трябва да взема съвсем скоро. Аз вече подех работата по завеждане на дело в съда. Ще ми се да доведа битката докрай. Има и такава възможност: да спечеля делото, да се върна за един ден, да произнеса едно слово и да напусна сам. Ще каже някой - това е глупаво.
Да, обаче аз зная, че в това училище има много достойни хора, въпреки че сега са поставени в крайно унизителна ситуация - учители, ученици, служители. Много от родителите също разбират ситуацията и аз всеки ден получавам знаци на подкрепа от тях. Авторитарната директорка след моето уволнение си осигури пълна хегемония. Качеството на образованието на младите е последната й грижа. Тя има една-единствена грижа: да угажда на висшестоящите, да брани Системата, та да векува в нея. Е, аз пък смятам, че няма тия права, че е сбъркала, дето се казва, епохата. Не трябва на такива да се позволява да се разгащват изцяло и да се гаврят с нас, водени от чувството за ненаказуемост. Кой ще им покаже, че така не може, ако не аз? Дето вече, тъй да се каже, съм се обрекъл и пожертвал - и както толкова повече мога да загубя?!
Може би това е моята задача в този момент, моята мисия, която Бог ми възлага, а аз да избягам позорно, да се скрия, да дезертирам?! Никога! Бягството някак си не отговаря на темперамента ми. Аз съм борец. Цял живот съм се борил, вярно, не постигнах кой знае какво, но поне си пазих честта. Не се опозорих като други. Не станах слуга никому. Не съм се унижавал. Не съм лазил на колене пред властелините. Не съм им целувал обущата...
Е, страдах, бях гонен, но то кой ли не е гонен? Нима Сократ не е гонен? Ами Христос не е ли могъл в най-решаващия момент да се скрие - за да избегне мъките и униженията? Защо отива докрай? Все пак ни е дал пример как в аналогични ситуации подобава да се държим ний, християните, ний, неговите ученици. И Сократ е могъл да избяга от смъртта, но не е избрал тази възможност. Това все нещо говори. Ако и тия, малцината, дето са призвани да се държат докрай не според изискванията на този свят, а на един друг, значително по-прекрасен, именно духовния, капитулират без борба, дали тогава всичко няма да се обезсмисли?
Та проблемът, вижда се, е голям и сложен. И е вечен. Аз като философ знам едно: когато умът се заплете в неразрешима антиномия, слушай сърцето, слушай съвестта; сърцето няма да те излъже. Е, сърцето ми казва да се боря докрай. Изглежда такава ми е била съдбата. Най-вероятно няма да дезертирам от борбата. Познавам себе си. Няма да изневеря на своята личност. Още немного ми остава да живея, нека поне да го направя по достойния начин; глупаво е съвсем накрая да се опозориш и орезилиш...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар