Истината ни прави свободни

сряда, 28 май 2014 г.

Тогава именно почувствах каква празнина зейна в училището, в неговата душа: училището ни направо осиротя!


Да напиша и днес нещичко в своето дневниче: не искам в него да има празнини. Ще ми се да бъда най-прилежен хроникьор на всичко значимо, което ми се случва в тези забележителни дни - когато за първи път в живота ми бях най-официално обявен за... "пълен некадърник" и "изцяло негоден за системата", има се предвид системата на българското образование; в това поле моя милост се подвизава вече 30 години, ала ето, едва сега се разбра и "доказа" от тъй проницателната директорка на ПГЕЕ-Пловдив, че "абсолютно не ставам" за тази работа, което, погледнато по същество, е най-големия комплимент и най-голямото признание, което съм получавал в цялата си кариера досега! Та във връзка с тия феноменални открия и постижения на въпросната администраторка аз съм силно заинтригуван най-вече в изследователски план, знаете, за мен изясняването на истината за случващото се в българското образование напоследък е моя главна задача. А за добиване на тъй потребната пълнота на наблюденията и анализите се иска да не се пропуска нито един щрих, щото сме свидетели на наистина феноменални ексцентричности, които по моето възприятие носят в себе си безценен смисъл. Та ето някои такива безценни находки, които успях да добия във вчерашния ден.

Сутринта моя милост, след като си свърших най-належащата работа в блога - за мен най-плодотворното писане е сутрин, всеки ден ставам точно в 5 часа и пиша докато имам време и сили - аз, както вече съобщих, се отправих към ПГЕЕ-Пловдив на Пещерско шосе, училището, от което бях уволнен преди седмица. За да свърша някои работи около уреждането на формалностите около този тъй героичен акт на директорката, която най-сетне събра целия си потенциал за да съчини напълно нелепата си мотивация за моето уволнение! Прочее, да изпреваря малко събитията: когато по-късно през деня представих заповедта за моето уволнение пред чиновничката от НОИ ("Национален осигурителен институт") тя още от пръв поглед сякаш се втрещи и ми каза:

- Какво е това нещо?! Каква е тази толкова дълга заповед за уволнение? :-) Аз съм виждала какви ли не идиотщини, но май такова чудо май не бях виждала до днес!

Моя милост е диалогичен човек и веднага отвърнах:

- Нашата директорка е литераторка, има "дар слово" и "дар перо" едновременно и затова обича да пише такива литературни шедьоври! Ний се гордеем с нея: нищо че сме професионална гимназия си имаме за директорка изтъкната писателка-литераторка, която ни пише най-литературните и вдъхновяващи заповеди, инструкции и прочие, същински бестселъри са нейните писания!

- Да де, тя нека да си е литераторка и писателка, но такива работи не се пишат в заповед за уволнение! Откъде ги измисли пък тия щуротии?! Това да не е доклад за партийно събрание, на такова нещо ми мяза?! - тихо добави тъй проницателната чиновничка, щото на работното място е забранено да се говори за политика.

- Е, тя просто иска да "докаже", че не ставам за учител, че не мога да преподавам, че съм пълен некадърник и от десет дерета вода докарва за да "обоснове" изцяло нелепата си теза. Щото по този начин влиза в пълно противоречие с много неща, примерно: а как така толкова перфектната ни система е допуснала такъв "вредител" като мен да се подвизава в нея цели 30 години?! По нейната "логика" излиза, че на мен явно и дипломата ми е един вид "невалидна", тя даже отрича и дипломата ми, нито че е от престижен университет със световна слава (завърших в университета на Санкт Петербург). А пък тукашният Институт за усъвършенстване на учителите ми призна още преди повече от 20 години най-висшата квалификация за учител, именно т.н. "Първи клас-квалификация". Както и да е де, това са подробности, които на тъй усърдната директорка ще й се наложи да обосновава в съда. ще й дам тази възможност.

- Господине, още отсега мога да Ви кажа: тази куриозна заповед непременно ще бъде обезсилена от съда, не се бавете и обжалвайте пред съда. Грехота е да не обжалвате. въпросната директорка е сторила всичко необходимо да спечелите делото без никакъв проблем. Барем да се беше консултирала с юрист тази дама та да й каже как се пишат такива заповеди...

И така нататък, с любезната и словоохотлива чиновничка си поговорихме доста време, докато аз попълвах някакви формуляри, а тя се наслаждаваше да чете литературния шедьовър, сътворен от нашата директорка, която е и голяма майсторица на писаното слово. После пак ще се върна на някои моменти от нашия разговор (ако не забравя де), а сега да продължа с описанието на случилото ми се в школото.

Аз вече писах, че ми беше някак чоглаво като тръгнах за училището, в което съм работил близо 14 години, а ето сега бях изхвърлен сякаш съм нещо като "мръсно коте". Най-вече не ми се искаше да срещам директорката и нейната първа помощница, тия две особи никак не са ми приятни; интересно е, че преди години, когато "ТЕТ-Ленин" имаше друг директор, знаменитият инж. Паунов, не само аз, а и други хора са ми споделяли, ходехме с невероятно хубаво настроение на работа, такава невероятно приятна и човечна обстановка умееше да създава оня директор-чародеец; но сега и други учители са ми казвали, че всичко се промени сякаш с магическа пръчка и вече ходят на работа със свити сърца; обстановката в училището е изцяло отровена; това няма начин да не влияе и на учениците, щото ний, учителите, друго не правим освен да общуваме с тях, а настроението ни няма начин да не оказва влияние. Даже наскоро една учителка, няма да кажа коя, като ме срещна в коридора (ден-два преди да ме уволнят) сподели с мен чистосърдечно, разбира се, на четири очи, оглеждайки се уплашено:

- Ангеле, здрасти! Как си? Абе знаеш ли, току-що минах покрай заведението, дето е на входа. Срещнах шефа, Паунов де, пиеше си там кафето, нали го знаеш, че отвреме-навреме обича да прави това. Поздравих го, разбира се. И знаеш ли: стана ми някак много приятно! Обля ме едно чудесно настроение, като едно време, като по негово време. Та той попита за теб, ако искаш, иди да го видиш. Знаеш, че той вече не ще да влиза в училището, иди ти там при него. Ех, какво време беше някога, а сега какво е, пълна отврат!

Както и да е, та мислейки си тия неща, аз напрегнат наближавах входа на училището. И в един момент на маса в онова същото заведение забелязвам не стария директор, милият, а... самата госпожа Анастасова, сегашната директорка, мило усмихната, седеше с помощницата си, а срещу тях на масата седяха... не, няма да повярвате кои седяха... ами срещу нея седяха на масата моите "приятели" от КТ "Подкрепа", именно националния лидер на синдикат "Образование" Юлиян Петров, а също и местният шеф на същата синдикална организация Цило Нейчев, да, тия двамата същите, които две-три години не пожелаха и малкия си пръст да си мръднат с нещичко да ме защитят от ужасния терор, на който ме подложи директорката, независимо от това, че съм член на "Подкрепа" от повече от 20 години! Да, с широко усмихнати усти тия двамата гледаха директорката право в очите й, явно ги беше омаяла със своя чар, знам ли защо я гледаха така ухилени, амаси беше факт, че я гледаха извънредно ухилени. Може би им разказваше за последните си подвизи, именно как умно е успяла да уволни "оня същия злодей Грънчаров", "народния враг", с когото тя воюва така упорито цели три години, ала ето, накрая успя да го порази! Синдикалистите явно бяха упоени от нейния дар слово и я гледаха не само с ухилени усти, но и с кой знае защо блеснали очи! Такова ми е впечатлението де, но е факт, че се бяха ухилили извънредно, а като ме забелязаха, се ухилиха още по-силно - директорката беше с гръб към мен, а те с лице, явно затова така ме поразиха ухилените им физиономии (за малко да кажа "мутри", но се въздържам, щото съм възпитан човек). Госпожата директорка не можа да ме огледа, щото е неудобно да се обръща, но явно я информираха, че нейният "пръв враг" случайно минава: "Абе за вълка говорим, а той пък ето минава таман сега!". Както и да е, отминах, макар да ми хрумна да извадя таблета и да снимам мило гугукащата си синдикално-административна компания в кафенето. Е, не го сторих, отминах, я зад гърба си чух дружния смях на представителите на тази толкова сърдечна компания. Описвам тия подробности ей-така, за психологическа и нравствена достоверност и пълнота на описанието си, т.е. по изследователски подбуди.

Какво стана в училището ли? Ами нищо особено, свърших си работата и си тръгнах. Вярно, наложи ми се до почакам 1 час докато ми приготвят документите, е, един час постоях в едно кафене, но в друго кафене, не при онова дето седеше тъй милата синдикално-директорска компания. Влязох и в учителската стая дето една възрастна учителка си закусваше, ала като ме видя, от изненада щеше за малко да се задави, добре че приятелката й се намеси да я спаси от задавяне - спаси я като се притече на помощ да й потупка по гърба. Излязох набързо за да не предизвикам някой друг инцидент. Пред вратата на помощник-директорката я чакаше опашка от активни ученици, ония същите, дето бяха тъй активни в обструкциите спрямо моите часове, е, те се престориха че не ме забелязват; други ученици обаче, дето не са толкова активни, ме поздравяваха като ме срещнат. Един даже се осмели да ме запита дали не съм се върнал. Казах му: ще се върна, ама малко ще си почина. Тая година няма да е очевидно. Младежът си тръгна разочарован от нещо, не знам точно от какво.

Абе училището вече не е същото. Да, без мен това училище не е вече същото. Не става дума за това, че се смятам за какъв ли не, но училището, като човешка общност, така или иначе много губи когато някоя личност бъде изтръгната от общността. Това едва ли някой може да го осъзнае ако не го е преживял. Аз затова навремето писал когато директорката изгони по недопустимо грозен начин доайените на гимназията, именно господата Жак Асса, Венелин Паунов, Иван Блянтов, още неколцина, също така инж. Вангелина Искрова беше изгонена; е, аз тогава още на другия ден след като почувствах каква празнина зейна в училището, в неговата душа, писах в блога си статия за това, че училището ни осиротя. Директорката тогава, нищо че минавах все още за "неин човек", силно се засегна от тази моя квалификация и даже се опита да ме накара да махна публикацията; не я махнах, казах й, че така мисля, така пиша, тия неща според мен са важни. А първата й работа като директорка беше да изгони тия великани, без тях нещо най-значимо се прекърши в душата на нашето така знаменито училище и то вече решително повече не беше същото. Нещичко от душата на училището вероятно си е отишла и с моето изгонване тия дни. Не знам, аз съм чувствителен човек, така чувствам нещата, така ги представям. Други хора с друга чувствителност явно ги чувстват инак. Знайно е, на свинете много им харесва да се въргалят в калните локви, нали така?


Ех, времена, времена! Животът се мени, но би следвало да се мени към добро, иначе за какво сме работили и живели?! Аз затова съм против дегенерирането, против връщането на отживели времето си стереотипи, против възкръсването съм на нрави и на психология, характерни за едни ужасни времена, за които наивно си мислехме, че били отминали безвъзвратно. Е, не е така. Оказа се, че при дадени условия нравите е манталитетът на комунизма не само може да възкръсне в цялата си "прелест", но и подобно на вампирите може да прегризе гърлото на всичко, що не му харесва. А комунизмът гризе гърлата на личностите, чии други гърла да гризе комунизмът?!

Още много мога да пиша за тия любопитни психологически закономерности, но си признавам, че леко взе да ми писва. Почнах да се изморявам. Ще гледам да приключа. Какво друго ме впечатли вчера при тази моя визита в училището? Май няма друго, а? Учениците са си все същите, горките ученици, кой ли пък ще ги тормози сега да учат философия?! Представям си какво ще се случи с този област, където аз исках да правя нещо ново, нещо невиждано, е, бях посечен, сега и тя ще бъде натикана в омъртвяващата всичко дидактична схема. Е, аз пък каквото мога ще направя това да не се случи. Директорката обаче не е още обявила ованкантеното ми място, явно смята да даде часовете на някоя своя приближена особа без нужния ценз. Ще видим ний тази работа. Аз вече като свободен гражданин имам още повече права да бъда придирчив спрямо това какво става в училището, което се издържа от моите данъци...

Ще завърша с това. Когато час по-късно разговарях с тъй любезната чиновничка от НОИ, стана така, че друга чиновничка от съседно бюро ми каза ето какво, което, колкото и нескромно да изглежда, ще го напиша, щото, признавам си, ме трогна силно; та каза тази дама ето какво:

- Господин Грънчаров, моят син е учил в ТЕТ-а, Вие сте му преподавал философия. Преди време. Той е набор 90-та година. Още тогава имаше много добри отзиви за Вас. Силно беше впечатлен от Вас, казваше, че сте се отнасял много човечно с учениците. Най-приятни му бяха часовете при Вас. Казвам Ви го това нещо в тежък за Вас момент, защото е истина, просто споделям с Вас. И Ви моля: изобщо не обръщайте внимание на писанията на тази директорка. Не си струва. Повярвайте ми!

Аз видимо се развълнувах като слушах тия думи и се опитах да се пошегувам, казвайки:

- Благодаря за добрите думи, госпожо! Трогнат съм. Ето, сега ме уволняват най-официално заради "некадърност", страх ме е да не раздвои съзнанието ми, на кого по-напред да вярвам, на Вас - или на "професионалната експертиза" на директорката?! :-) Но Ви благодаря много, в този момент Вашата подкрепа за мен е особено ценна.

Е, не мога да възпроизведа целия разговор в тази канцелария, интересно, за първи път в живота си аз се срещам, признавам си, с толкова любезни и човечни чиновнички. До този момент все съм попадал на едни изчадия, че не ми се говори направо, а този път... странна работа?! Както и да е. Да спирам, че току-виж кажа нещо излишно. Хайде чао, хубав ден Ви желая. След малко се отправям за Инспектората, имам официална среща с г-жа А.Пакова, началничката. Да, открито казвам с кого ще се срещам, не крия, интересно ми е как тя ще реагира на случилото се. Ще й занеса резултатите от едни анкети с ученици, влизащи в остро противоречие с констатациите от заповедта на многоуважаемата и тъй войнствена директорка на ПГЕЕ-Пловдив. Интересно ми е как ще реагира г-жа Пакова, с която до този момент не съм се срещал, но на която съм писал много писма, жалби и какво ли не. Днес ще я видя лице в лице. Аз по начало избягвам да ида лично да се разправям, щото разчитам на силата на писаното слово. Та каквото се случи днес в Инспектората, най-надлежно ще Ви информирам, разбира се.

Г-жо Анастасова, давайте, бързайте да стигнете преди мен в Инспектората - нали Вие така обикновено правите? А да видим кой ще успее да стигне пръв! Палете служебния автомобил и форсирайте скоростта да ме изпреварите и да подготвите г-жа Пакова за срещата с мен! Или направо звънете тя да отмени срещата си, чувам, че имате големи връзки в Инспектората, я да видим дали ще успеете да отмените срещата ми? Успех Ви желая! Вие сте същински герой!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ