Из: Паметникът, Европа и помирението, автор: Тони Николов; Съветвам ви да прочетете цялата статия, заслужава си, ето един фрагмент от нея:
... Какво търси БСП непрекъснато там (при паметника на съветската армия, бел. моя, А.Г.) и какво иска да внуши на цялото българско общество? Някаква своя формула за Европа, тоест за Русия в Европа?
Всеки гражданин на обединена Европа знае, че Европейският съюз е „проект на помирението”. Отначало на френско-германското помирение – едно от най-болезнените ядра на конфликта в Стария континент, довело до две световни войни. Затова и центровете на европейските институции са по „границата на конфликта” – в Брюксел, Страсбург и Люксембург, независимо колко това утежнява европейския бюджет.
Бащите-основатели на Европа – Моне, Аденауер и де Гаспери – са смятали, че „мирът няма цена”. Така те са изнамерили формулата, която да позволи на Западна Европа да се съвземе от ужасите и престъпленията на нацизма и да се изправи на крака с помощта, идваща от другата страна на Атлантика. И най-важното - да съумее да оцелее и да се развива, въпреки заплахата на съветските танкове оттатък Берлинската стена, за да бъде „Европа на свободата”. Такива са нещата, погледнати от Западна Европа.
Ала има и друга гледна точка, тази на Източна Европа, която преди падането на Берлинската стена беше „Европа на несвободата”. „Източна не-Европа”, както я нарече в едно свое есе писателят Милан Кундера. И тук всякакви инкорпорирания на „съветската армия” в Деня на Европа отварят незараснали рани и отекват особено болезнено в Талин, Рига и Вилнюс, във Варшава, Будапеща и Прага. А нима не в Букурещ или София? Не е ли крайно време БСП да осъзнае това?
И когато Сергей Станишев или някой друг заяви пред Паметника на Съветската армия, че „без победата на Червената армия Европа нямаше да е същата”, изречението задължително трябва да бъде продължено.
Да, на 9 май 1945 г. едно голямо зло рухна на бунището на историята: Третият Райх капитулира, Холокостът и кървавите престъпления на националсоциализма бяха осъдени и заклеймени от цялата международна общност, защото разгромът на нацизма не бе дело само на Съветската армия, а и на милиони войници от армиите на свободния свят, за което не бива да забравяме.
Но – и тук изречението не свършва, а трябва да има запетая – след този 9 май половин Европа (нейната източна и централна част) попадна под ботуша на Червената армия и за милиони хора съветските войници (за разлика от западните съюзнически войски), станаха символ на робството. Символ на политически репресии, на лагерите - като тези в Белене, Ловеч или другаде, на отнетата свобода на словото, на телените мрежи по границите, на невъзможността свободно да решаваш живота си.
От четвърт век очакваме БСП да изрече втората част от това изречение. И защо не – тъкмо пред паметника на Съветската армия.
Въпросът не е само в „прочита на историята”. Въпросът е във „формулата на „помирението”, която е ядро на европейския проект.
Онова, за което милиони хора настояват в Източна Европа (и България няма как да е изключение), е, че престъпленията на комунизма трябва да бъдат мерени със същия аршин, както престъпленията на нацизма.
Известният френски историк Ален Безансон, десетилетия наред изучавал двата тоталитаризма (нацистки и съветски), пише следното:
„След като вече сме ги изучили, след като познаваме престъпните рекорди на нацизма по интензивност (газовите камери), рекордите на комунизма по екстензивност (над 60 млн. жертви), както и развращаването на душите и умовете, извършено от двете доктрини, смятам, че не би трябвало да се впускаме в дискусия, а следва да отговорим просто и твърдо: да, те са еднакво престъпни”.
Този категоричен отговор ни липсва, отвъд всякакви увъртания, че „намеренията били добри”, но „времето било такова”. А тъкмо в него се съдържа „формулата на помирението”.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар