Пред мен имам списъче с теми, по които ми се ще да напиша нещичко. Списъчето е доста дълго. Става думи за идеи за статии и есета по различни проблеми, от всякакво естество. Добавям и добавям нови и нови неща към него, а почти не съм започнал да изпълнявам една по една тия задачи. Тази сутрин го поглеждам и, няма как, решавам да започна да пиша по една от тия теми. Коя ли да е първа? Е, нека да бъде тази:
Аз доста писах през последните месеци по различни горещи теми и проблеми от училищния живот - и ситуацията в образователната ни система. Проблемите са много тежки, а най-лошото е че нищичко не се прави за решаването им - даже и няма намерение нещо сериозно да се направи. А ни занимават предимно с глупости. Примиреността обаче е най-лошото, което пречи на напредъка. Тази примиреност означава блокаж на енергията. Означава безнадеждност. Добро няма да видим докато сме толкова примирени. Докато продължаваме да търпим. И да вегетираме с илюзията, че може да се живее, стискайки зъби. И мълчейки пред изстъпленията на мерзавците, които вгорчават живота ни. Но това е голяма тема и не за нея искам да пиша сега. Това само е отправната ми точка. За друго искам да пиша.
В последните месеци много писах за историята около един 11-ти клас, който обяви бунт срещу преподавателя си по философия, сиреч срещу моя милост, поиска от директорката отстраняването ми, понеже, видите ли, съм бил имал "погрешен стил на преподаване" и прочие. Близо шест месеца продължи този бунт - осъществяващ се под благосклонния поглед на администрацията на училището, воглаве с директорката, която в тия месеци също работеше в тази същата посока: отстраняването на "тъй лошия преподавател" (поразително е единомислието на администрацията с бунтуващите се ученици!). Както и да е, конфликтът тлееше месеци наред, а администрацията, която трябва да има една-единствена грижа, именно качественото образование на учениците, не направи нужното проблемът да се реши в изгодна именно за същностните интереси на учениците посока. Примерно, нито веднъж администрацията не благоволи да призове активната групичка бунтуващи се, а всъщност просто държащи се непристойно ученици, да речем, да спазват правилника, т.е. да не пречат на преподавателя да си върши работа - щото техният бунт се изразяваше главно в това да се държат обструкционистки, сиреч, да не позволяват на преподавателя да каже и една дума; поведението на тия ученици в тази посока беше наистина скандално. Аз самият съм свободолюбив човек и бунтар, тъй че уважавам и подкрепям бунтуване, което е на чиста нравствена основа, но не мога да толерирам някакви по същество хулигански изцепки, които тази групичка си позволи, и то именно под милия и насърчителен поглед на администрацията, която, повтарям, не си мръдна и малкото пръстче да спре ексцесиите.
Разбира се, аз съм човек с изследователска настройка и много писах по тъй интересния казус: писах статии, есета, писах доклади, жалби, запознах по-висшестоящите органи с фрапантния случай, използван от една самонадеяна администрация в посока разчистване на сметките с "неудобен" преподавател. Работата, дето се казва, взе да става "дебела". Напоследък писах и доклади до органи на самоуправлението в училище, като Педагогически съвет (и две комисии към него), но е интересно, че администрацията ето вече повече от месец упорито мълчи, не е реагирала никак на моите искания за разглеждане на проблема от Педагогически съвет, опитва се да ги постави "под похлупак", което също много говори. Аз се старая да осмисля проблема в неговия цялостен и богат на смисъл контекст. Цяла една книга излезе от тия всичките текстове, нарекох я "Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище", който иска, може да я разлисти: там са "репортажите" ми около всичките тия случки и преживелици, които са документирани с оглед на това, че съдържат в себе си признаци на трудното и сложно време, в което живеем. Време, в което нашето образование и училище е в перманентна криза, за която обаче институциите нехаят изцяло.
Понеже направих нужното да придам публичен израз на фрапиращите събития - дълбоко съм убеден, че те носят в себе си сериозен, обществено значим, предимно нравствен, но и психологически, човешки смисъл - сега съм длъжен да представя и актуалното състояние, с оглед да не съгреша спрямо достоверността. Новото, което искам да съобщя, е, че в същия този клас в последните часове настъпи дългочаканата промяна: групичката, която така усърдно разваляше обстановката (държейки се обструкционистки, а често и направо хулиганствайки), по неизвестни за мен причини сякаш миряса, започна да се държи приемливо, което даде възможност в този клас да започнем да се занимаваме с работата си, именно, обсъждане на проблемите на философията. Моята позиция през цялото време на "бунта" беше: необходими са нормални условия за учебен процес, тия, дето развалят обстановката и атмосферата трябва да разберат, че така не може, да, ама администрацията не си мръдна, както казах, и малкото пръстче да въдвори ред, с което насърчи т.н. "бунт" (той в моето възприятие в същината си е нещо като "контрапротест", спретнат ми за отмъщение, щото аз самият по начало протестирам постоянно срещу разложението на системата, предприемам разни иновации, с оглед промяна към добро, но ето, съответните сили ми организираха "контрапротест", опитвайки се мен да изкарат виновен, да, ала успяха да си намерят "майстора", както го казва народът). Тия неща са въпрос на тълкуване, на гледни точки, на ценности, на морал и пр.
Битката, която водихме, всъщност е битка, имаща дълбок нравствен смисъл. Е, всяка от страните успя да покаже себе си в това отношение пределно красноречиво. Някои се изложиха страшно много, дали обаче го осъзнават е под въпрос. Но е факт, че напоследък сякаш настъпи неочаквана промяна към добро. Знам, че пишейки за това, в момента "дърпам дявола за опашката", нищо чудно този текст отново да запали "пламъка на бунта", да бъде възприет от някои фактори като "наливане на масълце в огъня", но аз съм правдолюбив човек и не мога да си кривя душа, сиреч, да крия, че промяна аз забелязвам, и то промяна към добро, което изцяло го приветствам. Ето, в последните часове, обсъждайки в спокойна обстановка някои теми, доста ученици се изявиха, получиха хубави оценки, аз зло не помня, писах на доста ученици най-високи оценки, щото ми хареса това, което показаха, най-вече ме впечатли положителната настройка към проблемите, към философията по принцип. Която настройка е главното условие за някакви постижения в дадената област. Тия постижения са именно в перспективата на бъдещето, но щом положителната настройка е налице, такива ученици няма как да не бъдат насърчени. Трябва да бъдат насърчени.
Проблемът обаче е този: все пак близо 6 месеца учебно време (веднъж седмично има час по философия) бяха загубени. Аз изисквам администрацията да реши казуса в полза на учениците. И да понесе отговорност оня, който не е направил нужното проблемът да бъде решен овреме. Смятам, че загубеното време по някакъв начин трябва да се компенсира, щото иначе ще бъдат нанесени поражения върху обучението на учениците, а компромиси в това отношение не може да има. Щото ще възникне опасен прецедент. Ако загубеното време не бъде компенсирано, това не само ще нанесе вреди на обучението на учениците, но и ще означава замазване на проблема, ще означава "замитане на боклука под килима" - както обикновено се прави в нашенските родни условия. Аз обаче съм принципен противник на такова едно замитане. Проблемите трябва да се решават кардинално, без никой да бъде ощетен. И без моралът да пострадва, щото този момент е най-важният. Позволим ли си да тъпчем морала, и то безнаказано, с това даваме доказателство, че предпочитаме да живеем в кочината на аморализма, а така не може, така не бива да се живее. В кочината на аморализма и на популизма не може да се живее. Такива свинщини не подобава да вършат същества, претендиращи да са човешки. Тъй че по моето възприятие тук не става дума за безобидни неща, напротив, става дума за изцяло съдбовни неща.
Разбира се, с интерес ще наблюдавам развоя на събитията и ще направя нужното те да се развиват в посока към добро. Много ме вълнува това как администрацията ще опита да излезе от конфузното положение, в което сама се натика. Очаквам тия дни след празника нови нейни подвизи в деструктивна посока, но знам ли, може пък да е настъпило вразумяване, но ще видим, ще го изпитаме всичко на гърба си. Аз в чудеса от такъв род ("пълна промяна" на манталитета на някои властни фактори), разбира се, не вярвам. Но че ми е интересно да разбера как тия властни фактори ще се държат оттук-нататък, признавам, интересно ми е. Времето ще покаже. Промяната към добро е за предпочитане. Разумният, свободен, конструктивен диалог и дебат трябва най-сетне да започне. Демокрацията не е просто куха дума, нищо че някои явно я възприемат точно така. Трудно се възпитава демократичен манталитет, водещ до разбирателство и зачитане на всички интереси, в това най-вече на коренните, но този е верният път. Аз в това вярвам.
Да, в кочината на аморализма и популизма не може да се живее: такива свинщини не бива да си позволяват същества, претендиращи да са човешки. Потребна ни е чистота. Чистота във всеки един смисъл. Съдбовно ни е необходима чистота. Навсякъде. В душите най-вече. Своя български дом ще подредим едва когато станем невероятни чистници. Когато почнем да изпитваме нетърпимост спрямо боклуците и мръсотиите от всякакъв род. Особено спрямо ония, които тровят душите ни - и оттам и живота ни. Едва тогава кочината, в която пребиваваме и се въргаляме, ще отиде в небитието - и в миналото ни...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар