Истината ни прави свободни

четвъртък, 15 май 2014 г.

Без автентична свобода българското образование е осъдено на нескончаема агония, на пълна катастрофа



В ранната утрин на тази сряда, в която нощният дъжд продължава да вали и капките ритмично тропат по ламарината под прозореца, сядам да пиша по важна тема, по която ми се ще да кажа този път най-главното. Преди малко, преди да стана, вече буден в леглото, обмислях по формалната страна, именно как да оформя идеята си, колебая се още дали да е под формата на статия, която да предложа за печат в някоя медия (вестник, примерно), или пък да пиша отново нещо като Отворено писмо, в което да апелирам към висшестоящи институции, или чисто и просто да напиша служебен доклад, в който да предложа практически мерки за излизането от тежкото състояние. Иде, наближава 24 май, тия дни всички изведнъж ще се сетят, че и у нас има такива неща като училища, учители, образование и пр., ще потекат по медиите фалшиви, натруфени, лицемерни словеса за училището и за "тоя мученик и страдалец, българският учител", но истината и същината в тях недейте да търсите: в тях всичко се свежда до замазване на проблемите с "голямата баданарка", както се казва. Леле, как се лъже на 24 май, забелязали ле сте как се лъже на този ден?! А на мен ми се ще да напиша нещо съвършено друго, дето да се съдържа самата горчива и жестока истина. Та разкъсван още от тия различни варианти, ето, започвам да пиша, в последния момент решавам да направя компромис: да напиша все пак статия, която обаче да изпратя и до съответните институции, да, така ще направя, да видим какво ще се получи; ето какво се получи:

Наближава 24 май, празникът на духовността, просветата, културата. Иде, наближава денят, в който у нас по традиция най-много и то съвсем демонстративно се мисли за тия неща, произнасят се такива прочувствени речи, че някои от умиление ронят даже сълзи, а пък като отмине празникът, всички забравят за тях - до следващата година. Е, има хора, които работят в тия сфери и всеки ден се сблъскват с какви ли не проблеми, кой от кой по-сложни, по-тревожни, драматично тежки даже. Отдавна не е тайна, че има нещо сбъркано, и то именно във фундамента на образованието, че работите не вървят, отдавна се говори, че ни е потребна коренна промяна, а пък думата "реформа", по този повод, се изтърка дотам, че вече всички избягват дори да я използват. Появиха се и намръщени хора, които призовават за същинска революция в образователната сфера, те се възприемат като "екстремисти", щото говорят непонятни приказки за свобода, за демократично училище и прочие "екстравагантности". Образователната ни система, по моето възприятие, може да се сравни с работеща по инерция огромна, ала повредена машина, която произвежда само брак; тя трака, бумти, трансмисиите се въртят, вярно, със засечки, олелията около нея е голяма, всички са недоволни, нещо крещят, но всичко това се възприема като "доказателство", че работите, видите ли, все пак вървят: "Е, какво толкова, нали нещо се прави, не стоим в мъртва точка, движение нали има?!". Бумтенето, хлопането на разнебитената машина се възприема като имитация на движение, на живот: кипи безсмислен труд, какво повече искате?! Друга моя любима метафора, макар и звучаща злокобно, е следната: образователната ни система преживява агония, тя може да бъде уподобена на намиращ се в дълбока кома труп, вече никой не знае дали тежката агония дава основание да смятаме, чу трупът е още жив, или той отдавна е мъртъв, разлага се, наоколо се носи зловоние, ала няма кой да погребе трупа; други пък си въобразяват, че той може да бъде тепърва оживен, реанимиран. И затова се занимават с гримирането му, ако не е жив, поне да изглежда на жив, което, както и да го погледнем - нека да си признаем! - е крайно тъпа работа.

Ще ми се да опитам да представя един най-възлов момент, който, по моя преценка, съвсем не се съзнава. Защото сме в плен на една коварна, отживяла времето си традиция, под властта сме на стереотипи, които блокират способността за трезво възприятие. Господстват анахронични и ретроградни тенденции, които отдавна е трябвало да бъдат пресечени, защото са вредни, защото нанасят непоправими вреди на развитието на младите. Защото тикат това развитие в задънени улици или лабиринти, от които излизането е много трудно - или направо няма излизане. Ето за какво всъщност става дума. Всичко изглежда е в корена си сгрешено и порочно. Ефектът на предприеманите "мероприятия" винаги е обратен на желания, е бумерангов, но това не се съзнава - и всичко се замазва в отчетите, с оглед провалът да не бъде признат. Живеем в друго, съвършено различно, променено и много динамично време, а в образованието се опираме на остарели подходи, методики и техники, останали неизменни ако не от векове, то поне от десетилетия (аз лично смятам, че порочните подходи господстват вече няколко века; въпреки анахроничността си в наше време продължават да се прилагат масово). Ето за какво става дума, ще се опитам да очертая тъжната картина пределно лаконично.

Масово прилаганият и смятан за традиционен подход към учениците в същината си е авторитарен и дори тоталитарен: личностната индивидуалност не се признава, а спрямо различните - личността е раз-личност! - учителите се отнасят "генерализиращо", сиреч, по един и същ порочен и обезличаващ начин. Индивидуализацията на отношението учител-ученик изисква да бъде призната свободата и на двете страни, които да влязат в принципно различни, гъвкави, съвременни - а аз бих си позволил дори да кажа и човечни! - отношения. Да, обаче това е трудно, това дори се възприема като опасно: дай свобода на учителите и на учениците - и всичко щяло да пропадне, светът щял да отиде по дяволите. Та нали всичко трябва да бъде контролирано от непогрешимата и всезнаеща образователна администрация, която формира задължителни за изпълнение предписания, които трябва да бъдат изпълнявани безропотно от всички. Който мръдне встрани от правия път се възприема като "нарушител" и като "престъпник", такъв системата го смачква, подъвква в своята огромна паст, а след това го изплюва омаломощен и бездиханен. Всички трябва да бъдат пречупени, всички трябва да бъдат покорни. Личността в тази система не значи нищо. "Общественият интерес" изисквал образованието да бълва безличия, всички трябва да бъдат натикани в калъпа, щото, видите ли, човеците били нещо като "строителен матр`ьял", нещо като "тухли" и изграждането на светлата сграда на бъдещето; е, построихме това бъдеще вече де: най-бедни сме в Европейския съюз! Няма ли да се поне малко постреснем като постигнахме точно този резултат?!

Насилието, принудата спрямо личността е нещото, около което всички се върти в тази порочна, в тази в корена си сбъркана система. Да, насилие, принуда, натиск, терор, шантажи, тормоз, система от гаври - тези са средствата всички да бъдат държани в подчинение. В тази система най-висша добродетел е покорството, изпълнителността. Който безропотно изпълнява и даже не мърмори, който е пречупен да се откаже от себе си, такъв системата го оценява като "добър", като "примерен", като "образцов". Който не се оставя да бъде прекършен и държи на личността и свободата си, такъв се възприема като "престъпник", като "много опасен", като "враг", подлежащ на унищожение. Най-ненавистното нещо в рамките на тази система от представи е свободната, критично настроена, смелата, достойната личност, която недопуска гаврите, която се съпротивлява на натиска, която брани свободата и уникалността си, правото си да бъдеш себе си, да бъдеш различен, едно свещено и фундаментално човешко право, впрочем. Насилието обаче поражда насилие, агресията поражда агресия, на злото се отвръща със зло: в рамките на днешната полуразложена система от години тече война на всеки срещу всички: учителите всекидневно воюват с "пощръклелите" сякаш ученици, чието вироглавство не знае предел; учениците пък подлагат на перфиден тормоз... учителите, те си отмъщават, нали знаете поговорката "Каквото повикало, такова отговорило!"? Администрацията пък тероризира всички и бди някой да не наруши правилата на тази абсурдна игра, на това всекидневно взаимно прецакване. Е, надмощие взема оня, у когото е грубата физическа, но най-вече психическа сила; властта обаче принадлежи на директорите, демокрацията в рамките на тази система е мираж. Сега, от гледна точка на казаното, някой досеща ли се защо училищната агресия в цялата й многоликост е така повсеместна? А някой може ли, от гледна точка на казаното, да продължава да се чуди защо учениците масово са отвратени от ученето, вече масово не щат да учат и наистина не учат, изглежда защото изпитват пълно отвращение от ученето по този начин? "Насила хубост не става", народът отдавна го е казал. Така работите не вървят и няма да провървят. Необходима е промяна. Нима на България не са нужни добре развити, самостоятелно мислещи, възпитани, взаимно уважаващи се, съзнаващи силата и интереса си, свободни, устремени към своя успех личности? А нима някой може да дръзне да твърди, че точно такъв е "продуктът", който системата всяка година фабрикува и бълва, изплюва из своята паст?

Училището във вида, в който съществува, е нещо като месомелачка, която не търпи различията, камо ли пък личността, нейната свобода и достойнство, а всичко смачква, всичко унифицира, всичко обезличава. Който държи на личността си в рамките на тази система и не е склонен да се поддаде на натиска, ще си има много главоболия. Различните у нас не ги приемаме, ако нямат благоразумието да се пречупят, ще бъдат смазани. На никой няма да бъде позволено да бъде себе си. Най-ощетени от тази безумна система са тъкмо младите, "бъдещето на нацията" - представяте ли си какво бъдеще очаква една нация, която си позволява по този грозен начин да се отнася с младите си хора? Опропастяваме най-ценния си капитал - човешкия капитал на нацията. Такова образование, както се изрази един изследовател (Евгений Дайнов), е същинска заплаха за националната сигурност на България.

Господстващата от десетилетия система е доказано провалена, неефективна, опасна, несъстоятелна. Защо обаче институциите, пък и обществеността, гражданите, не са обезпокоени? Как можем изобщо да спим спокойно щом нещата в тази сфера са тъй плачевни? Според мен причината за такова едно непростимо безхаберие са съвсем прозрачни, са близко до ума. Главната причина са в корена сгрешените ни представи за нещата от живота. Ето за какво става дума.

Всички общо взето си мислят ето как. Ние, видите ли, сме били имали "бляскаво образование" до 1989 г., ала дошла "ужасната демокрация и свобода", която, видите ли, всичко била съсипала. За днешното ужасно състояние, ерго, била виновна свободата и демокрацията, това как ви звучи - нали ви звучи "съвсем приемливо"? Признайте си де! У нас свободата и демокрацията се асоциират с анархия, със произвол, с разпад, с прословутата "свободия"; тия, които не разбират свободата, да не говорим пък за нейните врагове, виждат в нея опасно нещо, от което трябва да се пазим - щото то всичко щяло да съсипе. Ред може да има само ако "здравата ръка" ни хване за врата, само ако стиска жестоко и не пуща. "Охлаби" ли се натиска, край, всичко отива на кино, всичко отива по дяволите. Бай ви Вучков затова плямпа за "читала", дето трябвало да стои на врата ни; нямало друг изход, у нас свободата нямало да проработи, тя, видите ли, била даже вредна. Други народи могат да си бъдат колкото искат свободни, но нашата "национална специфика" искала да сме нация от роби, нация от малодушници, нация от страхливци. Нация от презрени слуги и лакеи. Нация от аморални типове, които взаимно се прецакват. Виждате ли как у нас всичко е изопачено, всичко е тъкмо наопаки?

У нас образованието е в състояние на агония не заради "прекалената свобода", която училището, учителите и учениците били получили след 1989-та година, това са пълни глупости, никаква свобода те не са получили, напротив, авторитарната, командна, директивна и тоталитарна система в образованието от преди 1989 г. си стои непокътната. Всичко се решава от свръхумния мозъчен център на министерските всезнайковци; те изобретяват непостижимо умните си директиви, а от останалите се иска просто да изпълняват. Нима някой учител може да си изработи свой авторски учебен план, нима някой ще му позволи тази волност? Глупости, та това е забранено, ще го разкъсат ако си позволи да "своеволничи"! Е, сега чудите ли се още защо нещата съвсем не вървят? Не свободата е причината за разпада, а нейното отсъствие, нейното тотално игнориране и отричане. А без свобода в тази тъй деликатна, фина, интимна сфера на духовни въздействия нищо смислено не може да бъде постигнато. Без свобода всичко се изражда и обезсмисля. Ще дам един пример и с това ще завърша. Щото подетата тема е безкрайна, аз много съм писал по всичките тия въпроси, книги съм писал и издавал, но кой ли ти чете такива книги, та ние всичко и без да четем си го знаем?!

Преподавам философия и гражданско образование в едно елитно пловдивско училище. Никога не сам живял със самочувствието, че мога да бъда "образцов" или "типов" учител; това, признавам си, не ми е по силите. Бидейки философ, по необходимост е трябвало да бъда различен - и доста "странен". Ний, философите, за ваше сведение, силно сме пристрастени към свободата. И на такава една чиста любов към свободата - и към безценните й дарове - трябва да научим учениците си. Трябва да ги подтикнем към това да заобичат свободата и те. Без свобода по човешки начин не може да се живее. Ако нещо човек сам не го е избрал, водейки се от ясно съзнание, ако нещо не е негов избор, ако за него той не е положил само самостоятелни усилия, ако на човека отнемеш възможността да се изявява творчески, то с това му отрязваш шансовете да постигне нещо изцяло свое, нещо изстрадано, нещо истинско, нещо, имащо значение за него. Само онова, което сами сме постигнали, само то ще сложи своя отпечатък върху личността ни. Примерно, дълбоко порочно е на учениците учителят-всезнайко да им дява наготово всички знания, сиреч, да тъпче главите им с чужди мисли. Цялата работа в това несъмнено творческо изкуство на учителя е как да бъдат създадени всички условия в главите на учениците да почнат да се раждат техни собствени мисли. Е, аз това правя, всекидневно това правя, всичките ми усилия са насочени в тази посока. Това, по моето разбиране, ми е работата. Преподавам, повтарям, философия, психология, етика, гражданско образование.

Е, нали се досещате докъде съм стигнал в тия свои начинания? Не се сещате ли? Леле, как е възможно това?! Е, ще ви кажа, макар че изобщо не ми е приятно. налага се да ви кажа, макар че читателите на моя блог отдавна знаят за какво става дума.

Винаги, няма как, съм си имал проблеми с администраторите за "волнодумството" си, за "неподобаващото" си поведение, но това, което ми се случи в последните години надминава по абсурдността си дори онова, което може да си представи и най-развинтената фантазия. Дойде нова администраторка-директорка, която реши да ме "натика в коловоза", а като усети, че не се поддавам, ми обяви война по всички фронтове. То не бяха проверки, то не бяха какви ли не административни гадории, то не бяха наказания, то не бяха издевателства по каква ли не линия: аз бях обявен за "народен враг", подлежащ на немедлено (незабавно) унищожение. Нали знаете сталинската мъдрост: "Есть человека, есть проблема, нет человека - нет проблем!!" ("Има човек - има проблем; няма го човека - няма го и проблема!", да преведа тази безсмъртна мисъл на незабравимия Йосиф Сталин, щото младите в България вече не знаят руски). Е, бях обявен за враг, за "престъпник", за мен тия неща не са новост, но в чак такава екстравагантна форма и на такъв разгулен натиск и терор досега, признавам си, не съм бил подлаган дори и в отминалите уж отдавна комунистически времена.

Е, аз не се оставих, аз съм стар боец, реагирах както би следвало да реагира оня, за когото достойнството не е празна дума. Обърнах се към висшестоящите нива на образователната институция, включително и към Министъра. У нас обаче, знайно е, в тази сфера действа изпитаното правило "Гарван гарвану око не вади!", е, не получих никаква - да, повтарям, никаква! - подкрепа от висшата администрация, която по закон би следвало да парира всеки опит за административен произвол от страна на директорите. Обърнах се към съда, съдът отмени неправомерно наложена заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", явяващо се прелюдия към тъй копняното от усърдната администраторка мое уволнение. Която не се спря пред нищо: мен, дето съм доказан специалист, с най-висшия, т.н. "първи клас" учителска квалификация, дето съм автор на много учебни помагала и книги, тя се опита да ме изкара "неспособен" и "некадърен", чудеса от подвизи тя извърши в тази посока, като не успя да постигне кой знае какво, най-накрая ме обяви за... "луд", написа в официален документ до ТЕЛК своя лична "диагноза", именно, че съм бил податлив на "чести нервно-психически разстройства", да, представяте ли си, и дотук стигнахме - както е известно, във времената на "либерала Брежнев" вече "хуманизиращия" се комунистически режим вместо да убива враговете си, т.е. другояче мислещите се е задоволявал с това да ги тика в психиатрии! Туй нещо многоуважаемата г-жа директорка се опита да го приложи и спрямо мен, без да й пука, че България вече е в Европейския съюз, че уж трябва да сме свободна и демократична страна. Е, не постигна нищо, компетентните органи отхвърлиха аматьорската й "психиатрична диагноза" и сега вече тя ще има възможността да я докаже пред законен съд. комисията по защита от дискриминация също заведе по мой сигнал свое дело. Ще видим какво ще стане. Аз съм човек с изследователски наклонности и и много се вълнувам от изследвания в тази благодатна област.

Като куриоз и за разведряване на обстановката - да, знам, че не ви е приятно да четете такива неща, ето, излиза, тоя мърморко се жалва, оправдава и пр., да, знам, такива сме, дразни ни когато друга личност разказва злочестини, които ние самите не сме преживели! - та значи за да ви развеселя ще завърша със следното. Аз съм синдикален член на организацията към синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа", и то не от вчера, а от 1990 г. Когато администраторката ми обяви война, се опитах да получа някаква подкрепа от... "Подкрепа"; за куриоз синдикалната лидерка на "Подкрепа" в училището, която е също така... "помощник-директор" в него, ми оказа своеобразна "подкрепа": даде ме под съд за "обида", щото, видите ли, в блога си, а също и в своя философска книга за образованието съм бил писал за нейно неподобаващи за синдикалист изяви. Делото беше заведено, съдията се хвана за главата като разбра за какво съм даден под съд: синдикален шеф съди член на синдиката заради това, че е възроптал, че синдикатът не го е защитил! Да, аз съм първият такъв случай в историята на световното синдикално движение! В един момент, с изследователска цел реших да склоня на исканото от синдикалната ми лидерка парично обезщетение, стана ми интересно как тя ще се държи по-нататък. Тия дни пък, понеже написах писмо до д-р Тренчев, в което описах своята гледна точка спрямо тази история, възмутената синдикална-лидерка-и-помощник-директорка ми организира театрално изключване от... Комсомо... пардон - от синдиката! Да, на събрание аз бях, видите ли, изключен от този синдикат! Какво да стори човек освен да не се посмее от душа на такива екстравагантни водевилни изпълнения!

Щом работите в едно училище в рамките на тази абсурдна система са стигнали до такива абсурдистки оперетни изпълнения, на които ще завидят и Кафка, и Бекет, и Йонеско, и Оруел дори, то това все нещо говори. Това означава, че явно вече всичко е възможно, т.е. че произволът е пълен. Аз съм духовит и жизнерадостен човек, който се старае да гледа на всичко философски, но издевателствата над личността ми доведоха дотам, че здравето ми рухна, мое заболяване на сърцето се усложни дотам, че вече съм инвалид, инвалидизиран бях в последните две години със 62% инвалидност. Преживях и тежка животоспасяваща операция по изваждане на хематом, получен от мозъчен кръвоизлив в резултат на падане и удряне на главата. Въпреки тия мои здравословни проблеми натискът от страна на администрацията не спира. Сега, доколкото зная, тече процедура по искане на разрешение за уволнението ми - Инспекцията по труда е сезирана от усърдната директорка, която продължава да работи по реализацията на заветната си цел. Човек, следейки перипетиите на тази абсурдистка история, ще си рече: нима някои си мислят, че ако Ангел Грънчаров бъде изваден от системата на образованието, то едва тогава ще цъфне и ще започне да просперира?! Виждате докъде водят обаче абсурдите на отживялата си времето система?!

Необходима е коренна промяна, същностна революция, революция в съзнанията, в представите, а на тази основа по-нататък и в живота ни. Всичко в крайна сметка зависи от образованието, от неговото качество, от подготовката на прословутия човешки фактор на живота за самия живот. Едно образование за да е адекватно на потребностите на живота, трябва да е натаманено според изискванията на самия живот, сиреч, трябва да е жизнеспособно и жизнено, в него трябва да има живот. А какво за човека е животът без свобода? Ето защо без автентична свобода българското образование е осъдено на нескончаема агония, на пълна катастрофа. Тя, катастрофата, вече дойде, нима не я усещате още? Тя, катастрофата, е още по-страшна кошмарна, щото мнозина даже не я усещат, камо ли да я съзнават или да я признаят. Ето това вече е истински страшното. А според вече казаното, нещата стоят точно така.

Какво пък ли се прави на интересен тоя Грънчаров бе, какво иска, а какви бляскави училища имаме, я какви напети учителки имаме, я какви ученици имаме, дето ни носят толкова медали, я го виж ти, това не било така, онова не било онака, като не ти харесва училището що не се омиташ оттам бре? Нам пък всичко си ни харесва, ний промени не щем! Я го виж, на важен ще ни се прави той, мизерникът му с мизерник? Ето такива като теб са петно върху българското училище - щото на такива вечно недоволни никой и нищо не може да ви угоди. Айсиктир!

Точка. Бъдете здрави! Помислете ако искате върху казаното. Дано по тоя необичаен и на места досаден начин успях поне малко да ви внуша известна загриженост. Много трябва да се говори и пише за проблемите, те не трябва да се премълчават, а трябва да бъдат изваждани наяве. Безкрайно ни е необходим демократичен дебат, потребни са ни очистителни за душите и съзнанията дискусии, дори и най-горещи, пределно откровени, без капчица фалш, без трохичка лицемерие. Истината ни е съдбовно потребна и за достигането й трябва да сме способни на всичко. Да живеем в лъжи и илюзии относно съществуването си, относно самите себе си - видяхте ли докъде я докарахме? По този начин, да лъжем себе си, да се заблуждаваме, че всичко ни било наред, нищо добро не ни чака... чака ни пълната деградация и развала. Чака ни ужасно и мизерно бъдеще, в което ще се самоизяждаме като обезумели и подивели хищници. Така не бива.

Това не бива да бъде допускано. Трябва да направим нужното да заживеем най-сетне като достойни човешки същества. Крайно време е да победим недоумението си пред свободата - и да й се отдадем изцяло! Там е спасението. Този е пътят. Доказано верният, правият път...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ