Една история за това що е лаптоп и също за това има ли пряка връзка между лаптопите и компотите

Един човек ме попита за една стара история с лаптопите в ПГЕЕ-Пловдив, дадени за ползване от учителите; бил чул нещо, попита, та покрай това се сетих за онази многозначителна история, показваща нашенските народни и административни нрави, особено пък нравите в сферата на образованието. Ето какво отвърнах на този човек, мисля, че е добре този епизод да се разбере и от други хора, в името на истината и на будующата история на нашето време, която ще се наложи един ден да се пише; ето, такива податки може един ден да се окажат безценни:

... За лаптопите. Когато беше още стария директор той уреди отнякъде и се получиха 30-тина нови лаптопи; тогава той обяви, че който има нужда от лаптоп, да иде да си вземе. Много даскалици в онова време май изобщо не знаеха що е това лаптоп, то пустата дума звучи малко като "лапане", като "компот", навява такива асоциации или нещо такова; изглежда повечето са се сещали в онова време за лапане или за компот като са чували думата "лаптоп" - абе положително с лапането са свързвали тази дума ако не с друго. Та като чуха за някакви си "лаптопи" някои учителки си записаха думата за да проверят в речника що значи това чудо, да не говорим пък за това като са разбрали що е лаптоп да са знаели как и откъде се включва туй нещо лаптопа в контакта. Казвам това, щото тия дни стария директор на гимназията, с когото понякога се срещаме, пием чай или кафе, ми каза нещо много смешно: понеже той е назначавал всички почти учители, каза, че специалисти инженери, добри, и то по компютърните науки, трудно се намират или изобщо не се намират (щото парите за учител са срамно мизерни!), но все пак трябва да има някой, който да преподава по тия науки на децата, нали така, та ми каза тоя духовит човек следното за една дама, уж инженерка, дето я бил турил да преподава по компютри, та каза ми той дословно ето това:

- Абе тая (еди-коя си, името няма да кажа тук, това тук в скобите са мои думи, а старият директор, разбира се, й каза името, то е на една доста любима на новата директорка учителка, която при това е нейна приближена!) та значи тая не знаеше изобщо откъде се пуска компютъра, но няма начин, не мога да намеря човек да преподава по компютри, пък вече започваше учебната година, а аз нямам учител; е, от немай-къде, я назначих; голям резил, но постепенно учениците я научиха откъде се пуска компютъра, и така, почна да преподава; а днес вече е крайно горда, че вече почти понаучи що е това компютър!

Такива работи. Други хора пък казват, че самата нова директорка, заместила предишния знаменит директор, била пишела думата "жица" в официални доклади, не знам, аз това не съм го чувал, но е много възможно, той кой не вика жица на проводник; обаче ето, стана шеф на професионална гимназия; голям резил, ама у нас явно всичко е възможно, в това число и учителка по литература да стане директор на професионална гимназия. Отклоних се, та лаптопи тогава много учителки не пожелаха да си вземат, щото не знаеха какво е това чудо-невиждано, оказа се, че в един момент имаше в училището лаптопи в изобилие. Аз тогава си имах свой лаптоп, него си ползвах в училище, в един момент обаче, мина доста време, се усетих, попитах има ли още служебни лаптопи, дадоха ми на мен последния. И аз почнах да правя тогава вече много неща с него, в частност и видеозаписи на уроци; това е нещо ново, има смисъл, експериментирах как ли не, включително и прожектирах филми на учениците, щото уредих си и мултимедия.

Директорката като дойде на власт, повече от година знаеше че правя такива записи на уроци и други волности, но нищо не ми казваше, а едва когато се обтегнаха отношенията ни, почна да мрънка, ала пак не ми забраняваше; даже пред учителски съвет ми казваше, че не бивало да правя такива "авангардности", ама така го казваше, че си личеше, че сама не вижда нищо лошо в това; всичко това означаваше, че един вид тя, щом е допускала толкова дълго време да се правят записи и не ги е забранила, един вид също е поела отговорност за тях. Тъй че и себе си би следвало по-късно да упреква, а не само мен - и тя носеше част от вината. Както и да е.

Когато обаче се направиха курсове по компютри и вече почти всички учителки разбраха какво е това нещо "лаптопът", те като нямаха лаптоп, почнаха да мърморят и да искат и за тях такава джаджа. И почнаха да молят директорката да вземе от някой друг човек лаптопа, от такъв, който не й никакъв - и да й го даде на нея. Тогава почнаха да стават скандали, примерно, една от приближените на директорката беше хвърлила мерак на моя служебен лаптоп, измоли от директорката и тя нареди да й го давам и тя да го ползва; така била казала и на други, аз пък, пък и те, отвърнахме, че един лаптоп ако се ползва от много хора, ще отиде по дяволите - и не си дадохме лаптопите.

Тогава тя мисли дълго време и измисли ето какво: издаде заповед и прибра всички лаптопи в склада, после обаче ги раздаде на ония учителки, които са й по-приятни или по-близки, а ние, дето не сме й толкова мили, останахме без лаптопи... Интересно е, че моят служебен лаптоп се развали нещо, дадох го на техника, нов техник, назначен от нея, той така уж го поправи, че тоя лаптоп първо тръгна, а след това съвсем "изгоря"; аз имам чувството, че ми погодиха този номер, за да ме изкарат виновен, че съм го счупил аз; но както и да е, факт е, че аз съм от учителите, дето сме имали служебни лаптопи, а пък после вече сме нямали. А накрая аз за да не претендирам изобщо за каквото и да било, ме изрита въпросната директорка от училището, но това вече е друга история...

Такива ми ти работи. Хубав ден ви желая!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...