Истината ни прави свободни

четвъртък, 5 юни 2014 г.

За верния подход във възпитанието и образованието



Gayane Minassian е написала във Фейсбук една мисъл, която ми даде повод да я коментирам; ето в последователност както нейната мисъл, така и моят коментар:

Самочувствието, увереността на децата не се повишават от похвали и награди - така се повишава зависимостта им от одобрението на другите. Детето, както и всеки човек, печели самоуважението и увереността си когато осъществи някоя цел, която само си е поставило.

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Ние, възпитателите - а такива сме всички ние, независимо дали сме родители или учители, или пък и двете едновременно - постоянно правим какви ли не грешки, голяма част от които изобщо не съзнаваме. Най-трудно е човек да открие, да осъзнае грешките си. А с тия грешки нанасяме поражения, рани в душите на възпитаниците си - на своите деца, на младите. Как да мога да поема такава огромна отговорност - да се меся в чуждия живот и да се опитвам да го насочвам по "верните пътища", за които сам не съм сигурен, че са верни?! (Само най-ограничените, безнадеждно тъпите хора не се съмняват в нищо.)

Изходът е един: нека всеки сам да разполага с живота си, нека всеки да бъде свободен, нека всеки да привиква от най-ранна възраст със свободата, с отговорността за собствения живот. Този е верният подход. Нека всеки сам да сътворява бъдещето си. Нека всеки да поема пълната отговорност за това, което му се случва. Нека избира, нека да плаща за грешките си, нека да се радва на постиженията си. Докато не се научим да уважаваме другата личност, особено пък крехката личност на младия човек, докато не заложим безрезервно на свободата, докато не престанем да се плашим от нейните рискове, дотогава няма да започнем да просперираме и като личности, и като общност.

Защото ще продължим да се самолишаваме от всички плодове на свободата, включително и от горчивите, които обаче са не по-малко ценни. Докато не скъсаме с тази наша коварна и проклета привързаност към несвободното и безотговорно съществуване в деморализиращата и деперсонализиращата личността комуна, дотогава добро няма да видим, а ще продължим да страдаме и да се самоизмъчваме. И ще продължим да бъдем най-бедни и най-унизени. Ще продължим да бъдем нация, съставена предимно от бездейни, вечно недоволни от всичко мърморковци.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ