Текстът, който следва, ви го препоръчвам да го прочетете непременно; а ето с какви думи се обърнах към неговия автор във Фейсбук: Поздравления за чудесната статия! Няма и една дума и мисъл в нея, с която да не съм съгласен. Всичко е казано много ясно и убедително. Ще си позволя да препоръчам този текст в моя блог, та да стигне до колкото се може повече хора, в това число и ученици и учители. А сега го пречете и вие, няма да съжалявате, текстът наистина е превъзходен!
За обществения консенсус в образованието, Автор: Явор Ганчев
В последните няколко дни живея в раздвоение. Искам #оставка на Орешарски, но ако може Клисарова да остане министър на образованието колкото може по-дълго. По-полезен министър на образованието не е имало.
Нека да обобщя работата на Клисарова за последната една година. В продължение на една година тя основно се занимаваше с изявления пред медиите как новият закон за образованието ще е готов "най-късно до началото на другия месец, или до средата" - за да обяви най-сетне, че нов закон няма да има, докато не се постигне обществен консенсус по всички въпроси и затова стартира "обществено обсъждане".
По навик от времената на социализма българинът (ако ми позволите обобщението) е свикнал животът да му се случва, не той да твори живота си. Несвободният човек, не-гражданинът живее живот, който му е предопределен административно. Него го обучават, дават му работа и квартира, вдигат му заплатата и данъците, осигуряват му социални придобивки, безплатно образование, здравеопазване, телевизия и пенсия. Гледат му децата в ясли, детски градини, училища и университети, после той си ги доглежда до 40. Няма как чак да му дават и жена/мъж, но пък това става все по-маловажна част от живота му, важното е да е с презерватив. Естествено, във всички области на живота някои човеци вече от доста време с променлив успех преодоляват пасивността и активно определят живота си. Но в областта на образованието имаме най-малко такива. Защото докато в другите области се приема за нормално хората да определят собствения си живот, то, ако става дума за образованието, се приема за нормално съдържанието му да бъде определяно от държавата и процесите му - управлявани от нея. Тоест, в образованието, както при комунизма, "нищо не зависи от нас".
Всички говорят за реформа в образованието, но тя не се случва - значи има нещо, което пречи на реформата и това естествено не сме ние (нали от нас нищо не зависи) - това непременно е нещо външно. Затова и приказките за реформата се фокусират върху пречките за реформата - това са а) липсата на нов закон и б) липсата на обществен консенсус по важни въпроси на образованието. Сега, въпросът е, защо и министърът ги говори същите - тя пък от кого зависи, че да ѝ стане реформата? А, вярно, тя чака обществения консенсус; а пък обществото (това с консенсуса) чака нов закон, пък той няма как, щото, нали, няма консенсус. Римува се с нонсенс. Но тъкмо в това се състои новата инициатива на министерството – обществено обсъждане с цел постигане на консенсус: "Според ръководството на МОН само с консенсус може да бъде приет закон, който наистина ще е полезен, ще е работещ и ще ангажира всички по отношение на изпълнението му." (ТУК)
Позоваването на обществения консенсус като фактор за някакво действие, обаче, е много спорно. Първо, както вече стана видно, той е идеално оправдание за нищоправене, защото никога няма да има консенсус между групи с различни интереси. Второ, свободното общество прекрасно си живее и без непременно да има консенсус по всички въпроси; напротив, в свободното общество разнообразието и разногласията са двигател на развитието и е достатъчно всеки да си гледа своя интерес, без да вреди на чуждия. Консенсусът обаче е ценност за авторитарните системи, защото там той е необходимо условие и оправдание за функционирането им; а и обикновено не е нещо друго, ами евфемизъм за нечия идеология, наложена със сила. Което ни довежда до третото - системата на образованието в България не е точно свободно общество, да не кажем, че е тъкмо обратното. Там всички решения се взимат от Министъра и така системата живее в постоянен и пълен "консенсус", наложен отгоре. И затова тъкмо министърът да ти говори за "обществено обсъждане" в образованието е, меко казано, шизофренично. (Прочети ДО КРАЯ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар