Истината ни прави свободни

четвъртък, 5 юни 2014 г.

Разсъждение за "общото благо" и за начина, по който може да се облагороди човешката общност



От известно време ми се мержелее в съзнанието една идея, свързана с разнищването на конкретната жизнена ситуация, в която се намирам: тия дни, непосредствено преди празника 24 май директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст. Анастасова ме уволни по смехотворни "мотиви" от длъжността преподавател по философия и гражданско образование в училището, в което работих почти 14 години. Тая история обаче ме импулсира за търсения, които биха могли да породят смисъл, многократно надвишаващ оня, който предварително бих могъл да предполагам. Ще започна отдалеко. Ще ми се да успея да схвана нещата в тяхната същина, пълнота и цялост.

Аз много години съм работил като преподавател по философия и гражданско образование - и в университет, и в училище. Писал съм и съм издавал и доста книги в тази област, което иде да покаже, че много съм мислил и търсил - търсил съм ония истини, които са ни жизнено потребни. Същевременно във всичките тия години не съм бил някакъв откъснат от живота "кабинетен мислител", чиято душа се рее в чистите пространства на "духа сам по себе си" (не че не ми се искало да бъда такъв, то в това няма нищо лошо - стига човек да може да си го позволи!), та значи не съм бил такъв кабинетен мислител и изследовател, а е ставало така, че винаги съм бил ангажиран гражданин и човек, който не страни от реалните проблеми на общността, напротив, държи една активна позиция спрямо тях. Смятал съм и продължавам да съм убеден в това, че философията има и огромен практически смисъл, тя може и следва да помага за промяната на света към по-добро, а пък дълг на философа е да участва с всички сили в тия промени. Другояче казано, никога не съм бил аполитичен, напротив, много съм се интересувал от политика и според силите си съм участвал в политическите процеси - позицията на безпристрастен наблюдател на случващото ми е изцяло чужда. Накъде клоня ли? Ей-сега ще разберете.

Всяко нещо може да се разбира опростено, схематично, за всяко нещо можем да имаме бедна, неразвита, повърхностна представа - но не сме обречени да бъдем само такива; вярно, огромната част от хората се задоволяват да живеят, да се задоволяват предимно с такива представи. Но за философ не подобава да живее така, той по начало е длъжен да търси и да вниква в изчерпателния, в пълния, в цялостния и пределно богат смисъл на нещата. На всяко нещо. Всяко нещо трябва да го поставяме под въпрос, дето се казва - да го "проблематизираме". Да виждаме в него проблем. Нищо на този свят не е безпроблемно. зад всяко нещо, колкото и да ни изглежда окончателно, се крият какви ли не проблеми. Заспалите хора, хората със спящи съзнания изобщо, ама изобщо нямат усет към тия неща: да проблематизират всичко, до което се докоснат. На тия хора всичко, видите ли, им е ясно. Те всичко "си знаят". И нищо, което не съвпада с тяхната бедна представа, не приемат. Спорят до прегракване за да "опровергаят" оня, който не мисли като тях, който вижда нещата по различен начин. Не мирясват докато не го откажат от по-различното разбиране. Докато не потушат стремежа му към истината. Мнозина в крайна сметка, след като са подложени на такъв всекидневен натиск от страна на "правилно-мислещите" и на "здраво-мислещите", в крайна сметка стават като тях. Стават нещо като "човешки"... пънове. Да, пън е нещо, което е изсъхнало, от което нищо не расте, което само гние. Свеж филиз не израства от такива пънове. да, има и "човешки" пънове. Може би по тия причини такива ги наричат дървени "философи". В тях няма нищо философско де, те са резил за философията. Щото философията е коренно различно нещо. Тя е неуморно търсене на истината. Копнеж и страст по нея.

Е, явно след като сме така различни - и слава Богу че е така, представяте ли си какъв кошмар щеше да бъде ако бяхме еднакви! - то между нас постоянно ще възникват разгорещени разговори, спорове, дори конфликти; няма как да е иначе. Тия неща са най-естествени, няма по-естествено нещо от това да разговаряме, да обменяме мисли и идеи постоянно. Чудесно е да се разговаря свободно и спокойно, да се търси със съвместни усилия истината по проблемите, които ни вълнуват. Да, обаче ние умеем ли да разговаряме по подобаващия начин? Едва ли, наоколо е пълно с креслювци, които с пяна на устата крещят, у нас надделяват най-гласовитите и най-нахалните, а не най-умните, най-мислещите. напротив, гласът на най-мислещите у нас почти не се чува. За сметка на това плямпалата не мирясват, устите им трещят като мелници. Също така у нас е пълно с хора, които даже ги мързи да слушат такива разговори - не че те са много приятни за слушане де - при това надвикване и крещене. Нали сте гледали нашенски телевизионни дебати или дискусии. Всички крещят и никой никого не слуша. Водещите се виждат в чудо. Пълна какофония. Сеирища колкото щеш. Какво търсене на истината бе?! Та ний всичко си знаем и само трябва да надкрещим другите, та да ги "убедим" в нашата, в "най-единствената" истина. В "най-правилната" истина. Защо е правилна ли моята истина? Как така защо?! То е много ясно защо! Искаш ли да ти кажа защо? Ами просто е: защото тази истина е... моя! Я го гледай ти, ще ми се прави на интересен, ще ме пита защо моята истина била най-добрата?! Щом е моя, няма начин да не е най-добрата!!! Мискинин нееден! Няма мен да ме объркаш никогаш, ясно ли ти е, "дървени ми философе"?!

Цял живот съм водил - изглежда такава ми е прокобата, участта, съдбата?! - такива разговори с подобни нашенски кратуни или тикви. Да, нарочно употребявам тия "обидни" думи. (Ами ако се верни как тогава да са обидни?!) Нека да ме възприемат като грандоман и като нагъл. Те от това само разбират. Водил съм безплодни разговори - или съм прекарвал времето си в непразни усилия да предизвикам истински, пълноценни дебати или дискусии - същински празник, истинско пиршество за душата! Имал съм и постижения в тази област, примерно когато през далечната 1987 година в Пловдивския университет, като млад асистент по философия създадох Философски дискусионен клуб. Тогава в Клуба (дадохме му името "Аристотел" - щото в Перник вече бяха създали клуб, взел името и на нашия любимец Сократ!) ставаха чудесни дискусии! Ех, тогава беше знаменателно време! Хората бяха изжаднели за истината и я търсеха. Бяха се преситили от лъжи. И копнееха за истината. Сега обаче е друго време. Сега вече е пълно с дремлювци. със заспали хора. С хора със заспали духове.

Установих, че през годините все по-слабо хората се вълнуват от хубави дискусии. И сякаш потребността от хубави, човешки, вдъхновени разговори отслабва. Даже и сред младите хора, с които общувам постоянно. Много по-трудно напоследък се пораждат такива истински разговори, за които би следвало да е жадна всяка човешка душа. Преди години, спомням си, в моите часове по философия ставаха превъзходни дискусии. Имаше направо настървени за истината млади хора, които спореха неуморно; даже не можех да си тръгна след свършването на часа, продължаваха да спорят даже и в коридорите, изпровождаха ме до учителската стая увлеклите се в спорове младежи. Напоследък все по-вяли са дискусиите. Все по-трудно се поражда хубава дискусия. Не знам, може причината да е и в мен, това също е възможно. Но аз общо взето съм си все същия. Явно нещо друго се е променило. Какво ли?

Изглежда някакъв ужасен умствен мързел разяжда душите на всички. Пълна инертност. Мързи ни да си отворим устата. Не чувстваме потребност да разговаряме. За да се стигне дотам явно такива хора нямат какво да кажат. Изглежда им е кухо в главите. И по тази причина не чувстват потребност и да чуят нещичко. Да слушаме как говори друг човек пък масово не го обичаме. Такива хора се възприемат като най-дразнещи. Същинска прокоба е да си мислещ човек в нашенските тукашни и сегашни условия. То и преди си беше така, ама сега сякаш е още по-зле. Такива хора се възприемат като досадници и крайно дразнещи, непоносими даже. Мислещият обаче има какво да каже, ала не му дават възможността да се изкаже. Гледат да му запушат устата. Или пък го гледат с такова безразличие-презрение, че на него му се отщява да каже каквото и да било. Стигнали сме дотам, че остава, вместо да разговаряме, да почнем да мучим като говеда. Кой знае, може и дотам скоро да стигнем. Ако не сме стигнали вече, ама още да не сме го забелязали.

А сега да снизя "полета на мисълта", а сега да се конкретизирам, както се казва. Щото прозявките ви вече говорят, че едва ме издържате, нали познах? Е, мнозина отдавна са си изчерпали търпението и не са стигнали дотук. Я го виж ти, ще ни губи времето той с празни приказки, наглецът му с наглец?! Та за какъв се мислиш бе?! Ето, постойте още малко вие, дето не сте се отказали, искам да ви разкажа нещо по-интересно. Простете, че ви изтормозих толкова - да ме четете дотук. Ох, горките, как ви изтормозих с туй четене на моите невероятни философски нелепици?!

Та значи аз като философ, като преподавател и като ангажиран човек и гражданин не правя друго във своето всекидневие освен да търся начини и поводи да предизвиквам разговори, дебати, дискусии, спорове, да подклаждам "конфликти" и пр. И то не по какви да е теми, не разговори заради самите разговори, а разговори по най-важните, по съдбовно важните теми. Това именно са най-нежеланите разговори у Нашенско, не знам дали сте го забелязали. респективно, такива като мен натрапници са най-неприятните натрапници. То бива, бива, ама това вече не се търпи - не само че ни тормози да мислим, да слушаме и да разговаряме, ами и ни принуждава да мислим и да разговаряме по най-неприятните, по най-излишните, по най-безсмислените теми - да мислим и да разговаряме по неговите "най-важни теми". Леле, тоя вече не се търпи, я дай да напишем ний една жалба - един донос! - до там, "където трябва"! Ще види той как ще тормози народа тоя злодей, тоя зъл "народен враг" същински враг на народното добруване - а ний си добруваме най-добре когато си тъпеем и за нищичко не мислим! ще ни лишава той от неописуемата радост на пълното тъпеене, на пълното мълчание, на немисленето! Знайно е, че ний най-много от всичко друго мразим да мислим, нали така?

Ето че доведох таз пуста вода от десет дерета до желаното място. Прочее, още не съм я довел. Друга ми беше идеята, ама ето, малко сякаш се отклоних. Я да ви потормозя още малко, а, какво ще кажете? Имате ли сили да ме издържите още няколко минути? Я да пробваме, я да видим, то ще се разбере дали сте имали тия титанични сили да ме понесете още малко.

Ако смятате, има по-омразна дума от думата "политика" у Нашенско, аз ще се обзаложа дори и с риск да загубя баса. Думата "политик", чини ми се, пък е още по-омразна от думата "политика", но те всъщност са една и съща дума, едната е производна на другата. Мразят тази дума всеотдайно без да са положили и минимално усилие да схванат какво аджеба означава политиката - в истинския смисъл на тази дума. То този смисъл е и доста замъглен от старанията и на политици, и на политолози, и това трябва да имаме предвид, дотам е замъглен, че се е загубил даже. И хората мразят политиката, а всъщност мразят нещо друго, нямащо нищо общо с верния смисъл на тази така обругана дума. А политика има във всяко нещо, там, където група хора хора искат да постигнат с общи усилия някакви някакви значими за тях самите цели. Как тогава политиката да е нещо "вредно" и "излишно"?! Чувате ли се какво приказвате? Как е да излишно да знаем какво трябва да правим с оглед да можем да си обединим силите за да постигнем някакви важни за всички нас цели? Ами ако точно това нещо не го умеем, ще можем ли тогава нещо значимо изобщо да постигнем? Ще постигнем, ама друг път! Ако не го умеем, ще постигнем това, което сме постигнали вече: най-озлобени сме един спрямо друг, като общност изобщо не се разбираме и не умеем да се сработваме, пропиляваме си силите нахалост, пилеем постоянно безценен човешки и народен потенциал и капитал и ето, в крайна сметка сме най-бедни и най-унижени. Това се постига по този начин както сме я подкарали, щом това постигнахме, ала не искаме да се променяме. Нищо че сме толкоз хитри да мразим политиката, ето, прецакахме се здравата, нали така? Кой ни е виновен ли? Как кой, малоумнико, ти нима имаш дързостта да питаш кой ни е виновен, и то при положение, че всички знаят кой ни е виновен?! Политиците, естествено, са ни виновни, кой друг да ни е виновен за всичко?! (А сред политиците най ни е виновен... Иван Костов де, но това няма смисъл да го казваме, то си се знае по начало, съвсем е излишно да се казва!)

Та значи у нас не се разбира верния, точния, истинния смисъл на нещото, наречено политика. Затъмнява се този смисъл, изопачава се, крие се - вместо да се изявява и прояснява, вместо да се прави ясен и достъпен за всеки. Ще си позволя да кажа нещичко, което има пряко отношение към ядрото на този смисъл. Аз години наред съм преподавал тия неща, стремял съм се да ги обяснявам на млади хора, на бъдещи граждани, по-точно правел съм нужното те по свой път да прозрат този смисъл, та да остане завинаги в душите им, щото ако им го дадеш наготово този смисъл той няма да има това значение както ако го открият сами. Както и да е, исках да кажа, че това, предполагам, много ми е помогнало - и ето, сега ще се опитам да кажа нещо, имащо отношение към сърцевината, дето се казва, на проблема за това що е автентична, истинска политика, какъв е точния смисъл на тази дума, на това понятие. Защо отпраших чак до политиката ли? Имайте още малко търпение, ей-сега ще разберете всичко.

Ние най-напред сме индивиди, отделни човешки същества. И също така трябва да бъдем личности де, това е твърдият фундамент на всяка човешка общност. Първата такава общност е когато трайно се свържат два индивида, мъж и жена, и създадат семейство (в днешно време и мъж и мъж, и жена и жена могат да създават семейства, но да се абстрахираме засега от този прелюбопитен проблем). Семействата принадлежат на по-големи общности, примерно родове. Някаква общност е съвкупността от хора, които обитаваме една панелка. Един жилищен блок де, че тая дума е дразнеща. Още по-голямата общност е моето село, моят град. И накрая - моята страна, моята държава. Смятате ли още, че е "излишна" и "тъпа" работа това да узнаем как хората могат да се свързват в здрави, жизнеспособни общности, да се сработват, да обединяват силите си за постигане на взаимно-изгодни общи цели, та общностите, на които принадлежим, да просперират, да са добре уредени, да ни създават всички условия за нормално, за човешко общуване и в крайна сметка съществуване?!

Ето, с постигането на тия неща е свързана политиката. Тя е изкуство за хармонизиране на човешките интереси и цели. За обединяване на силите ни с оглед да постигнем нещо много по-добро отколкото ако почнем да се дърпаме, да се дърляме, всеки да тегли в своята посока, а пък в резултат нашата обща българска каруца да затъва все по-дълбоко в блатото, в тресавището. Политиката е неуморна работа за постигане на това, което наричаме "общо благо". Ето го точния и възвишен дори смисъл на тази дума. Малцина са ония, които се вдъхновяват от такова разбиране. У нас, както и подобава, всичко е изцяло изопачено, всичко е тъкмо наопаки. У нас се смята, че политикът бил оня, който работел не за общото благо, а за собственото си уреждане. Работел за да смуче благинки за себе си - и за родата си. Да краде от общото за себе си, да "присвоява". Това обаче не е политика и няма нищо общо с политиката. Това си е чисто и просто паразитиране. Паразитите не могат да бъдат автентични политици. Ако допускаме паразити да са ни политици, сме в дълбоко заблуждение. Политик е оня, който допринася за общността като се отказва от своя себичен интерес - в името на общия; да, иска се титанична воля за това, затова и истинските политици са същинска рядкост. Но ги има. И затова трябва да се научим да ги разпознаваме и да ги ценим. Да ги пазим като зеницата на окото. А не да ги мразим и да ги обругаваме. Няма да повтарям кой политик у нас е най-мразения. Вярвам, се сещате сами кой е той, тпфу!

Да спра дотук с въведението си. Мале, то стана много дълго туй въведение бе?! Аз май трябва да приключвам че леко взе да ми писва писането тази сутрин, а още въведението не съм си приключил. Дупе да ми е яко как ще издържа до края. Но какво ми пречи да бъда оттук-нататък пределно кратък? И да завърша с няколко изречения само. Кураж, читателю, не се отказвай, още малко остана. Казвам това, ала се питам: той изобщо някой читател дали стигна дотук? Май само аз си останах... карай, както и да е, аз да си кажа какво мисля, пък който иска да чете. Това не е моя грижа изобщо.

Ето сега и конкретната история, която обещах да дам за пример. От няколко години аз встъпих в остър конфликт с новоназначена (от правителството на ГЕРБ, от министър Сергей Игнатов) директорка на ПГЕЕ-Пловдив, името й е Стоянка Анастасова. С тази дама се оказа, че имаме пълна несъвместимост на представите комай за всичко. И моралът ни е коренно различен даже. Пълна ценностна несъвместимост. Е, не успяхме да се сработим с нея. Всичко, което аз предлагах, тя го приемаше на нож. Не положи никакви усилия да разбере аз какво мисля, какво искам, защо предлагам това и онова, не, тя всичко приемаше било с ледено мълчание, било на нож, било, което е още по-лошо, си позволи да направи крайно недопустими неща. Примерно да подеме кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател, да ме злепоставя пред учениците, да ми крои гадни номерца, да ме дебне за да ме насмита и наказва, с оглед в крайна сметка да ме изрита от училището, от нашата съвсем немалка училищна общност (училището е към 1000 човека, персонал, администрация и ученици). Аз пък направих всичко, което ми е по силите, за да й докажа, че не този е начинът и пътят, че в училището трябва да започне истински демократичен и свободен дебат по тежките проблеми, да й докажа, че както си е наумила няма да станат работите, че подходът и е сбъркан, че се налага да се коригира, щото иначе всичко ще отиде по дяволите.

Аз станах нещо като опозиция, като безжалостен критик на управляващата другарка, която, разбира се, се барикадира с верни матросовци, която превърна училището в своя крепост, обкръжи се с подлизурковци и блюдолизци, стигна се до ужасна деморализация на нравите, хората започна да ги е страх да кажат какво мислят, особено когато натискът на развилнялата се самодържица спрямо мен придоби най-уродливи форми. "Колективът", както е известно, в нашенските условия се нагажда спрямо силния, спрямо властника - това изглежда сме го наследили ако не от турско време, но от комунизма положително сме го наследили. А този комунизъм беше вчера, а аз смятам, че и днес си вилнее при подходящите условия. Този проклет комунизъм сякаш беше само временно сложен във фризера, но щом бъде изваден оттам се размърдва, оживява като динозавър. Е, аз бях оплют и обруган тотално, а най-накрая и уволнен. Да, това стана оня ден, предпразнично, на 19-ти май. Другарката директорка си позволи да се изгаври по най-достолепния, бих си позволил да кажа, начин: с великолепен шут! Предполагам удоволствието й е било невероятно. когато съобщила на "колектива", че най-сетне е отрязала главата на "злодея Грънчаров", най-бодрите подлизурковци, видите ли, започнали да ръкопляскат! Сюблимна картинка, нали, бива си я, какво ще кажете?! Кафка, Бекет, Оруел и Йонеско ряпа да ядат, да имат много здраве от мен, те такива неща не могат да измислят!

Завършвам. Аз казах главното. "Мотивите", по които ме уволни въпросната другарка (тя е от ГЕРБ, един вид е "дясна" другарка, ама пак си е другарка, то тия неща си се подразбират!), са прелюбопитно четиво за съдии и прокурори: тя обвини жетвата си, че била "абсолютно неспособен да изпълнява служебните си задължения", сякаш ме е овладяло някакво тотално умопомрачение, бил съм, видите ли, "пълен некадърник", бил съм също така "изцяло негоден за системата", в това последното има нещо вярно, аз за системата изобщо не ща да съм годен, ще се презра ако някой ме признае за годен за безчовечната система. Аз възприемам - ето тук е момента, към който съзнателно ви водех - това мое уволнение за политически мотивирано, възприемам, че съм уволнен по политически причини, че уволнението ми е политическа репресия, с оглед да ми бъде отмъстено за моята политическа позиция, но в този, в уточнения смисъл на понятието политика, а не в тесния, в елементарния му смисъл. И ще обоснова тезата си. Моите инициативи за усъвършенстване и демократизиране на отношенията в общността бяха израз на моя политическа позиция, реакцията на управляващата другарка срещу тях също е определена политическа позиция за запазване на гибелното статукво. Значи това по същество беше една политическа борба, в която се наложи да използвам и моята медия, моя блог, сиреч, да се възползвам от правото, наречено свободата на словото, щото на мен гласът ми беше запушен в органите за управление на това училище. Щом ставах да кажа нещо, най-верните подлизурки на управляващата началничка скачаха да ме прекъсват и да ме освиркват.

Е, щом е така, аз почнах да пиша в блога си. Те, разбира се, тихо беснееха и също почнаха на пишат. Писаха доноси, наречени "разгромни писма на възмутения колектив" срещу "народния враг" Грънчаров, пишеха, пък караха после народът да се подписва под тях, разбира се, с грозен психологически натиск върху всеки: а опитай да не се подпишеш, ще видиш тогава какво ще ти се стовари на главата! Тия неща също са политически по съществото си акции, типични за времето на комунизма, който евно изобщо не си е отишъл. Помня как навремето в университета пишеха и подписваха такова разгромно писмо срещу дисидента Петър Манолов; комай всички го подписаха, включително и ония, които след годинка само ще почнат да се изживяват като "демократи"; моя милост не го подписа и по този начин се афишира като "луд", като "увреден" човек; в онази система да слушаш съвестта си и да постъпваш според нейните повели, сиреч достойно, си беше наистина безумие. Ето, сега е същото. Та тия неща са все свързани с политиката. И аз затова смятам и ще обоснова пред съда, че уволнението ми е по политически причини. Това нещо за "пълната ми некадърност" е парлама за хвърляне на прах в очите. Истинската причина е съвсем друга. Ето, аз ще покажа коя е - и ще го обоснова.

Свърших, ей, оживя ли някой да дочете този текст? Леле, ако има такъв, той е същински герой, той за такъм подвиг е достоен да му връчим един орден, а? Е, и на мен ми писна да пиша, както на вас, разбира се, ви писна да четете. да се оттегляме тогава, а? Да почиваме тогава, няма да е зле, нали? Хайде тогава, хубав ден ви желая! Пак ще продължим този разговор, ама... "друг път"! Бъдете здрави! Щом издържахте да дочетете този текст, явно имате цветущо здраве - психическо най-вече! И нервите ви са наред. Все така да е при вас! От сърце ви го желая!

(Следва продължение)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ