Из: Още повече тоталитаризъм и по-малко знание в държавната „образователна“ система, Автор Даниел Василев
... Образованието, по своята същност, е услуга и като такава най-ефективният начин за предоставянето му е в нерегулирана среда, при която институциите имат свободата да отговорят на нуждите и търсенето на потребителите; т.е. в система на напълно свободен пазар. Разбира се, това е валидно за предлагането на абсолютно всички стоки и услуги, които могат да съществуват. Сега действащият механизъм, който се управлява от неподвластното на ничии контрол и обслужващото само и единствено политически интереси Министерство на образованието и науката, отнема правото на избор на децата и родителите им (които са реалните потребители на образованието), чрез спускане на образователните програми и монополното право да определя кои организации могат да се нарекат „училища“. Но, за да не изпадаме в голословия и софизми, нека видим какви други икономическите аргументи могат да се издигнат против държавния образователен монопол и органът, който го налага.
Още в средата на XX в. професор Лудвиг фон Мизес описва защо централното планиране е невъзможно и неминуемо води до крах – защото е налице проблемът с икономическата калкулация. Накратко, макар чиновниците в министерството да знаят точно колко струва да се „произведе“ един дванадесетокласник, те нямат абсолютно никаква представа какво да произвеждат. В система на свободно образование ценовият механизъм показва предпочитанията на децата и техните родители във всеки един момент. По-високо търсене на компютърни специалисти на пазара, например, привлича повече хора към професията, защото заплатите в сектора се повишават. Това, от своя страна, увеличава търсенето на преподаватели по компютърни специалности, което ще увеличи и техните заплати и ще пренасочи повече хора натам, а не към специалности, за които търсенето е ниско.
По този начин пазарът отразява потребностите на хората и ще се пренасочват ресурси към задоволяването на най-належащите. Плановете на МОН не се влияят от ценови механизъм – те са плод на произволните хрумвания на бюрократи, които нямат никакъв мотив да действат ефективно, защото не са част от система на печалба и загуба и работата им винаги е гарантирана (за разлика от коя да е частна институция, която фалира, ако не задоволява ничии потребности). Затова образователната програма на министерството може да отговори на нуждите на някое дете само случайно, а вероятността учениците да са принудени да учат предмети, които не са им интересни и знанията от които няма никога да приложат на практика – огромна. Освен това министерството просто не е способно да разходва ресурси ефективно и неговата дейност в почти всички случаи е неефективна и вредна. На практика, международните класации за образование показват точно това – училищата тук са фабрики за функционално неграмотни бъдещи безработни...
... Обаче ако предложението за засилване на държавния монопол бъде прието, икономическата цена, която е невидима и неизчислима към настоящия момент, ще се отрази на бъдещия стопански растеж. Без структурна реформа, която е насочена към премахване на статуквото, системата и в бъдеще ще бълва функционално неграмотни индивиди, които няма да имат място на пазара на труда, защото учебните планове на министерството имат малко общо със заобикалящата ни икономическа и производствена действителност. Напротив – може да се очаква, че „притварянето на прозорците“ към света ще понижи нивото на образованието; т.е. все повече завършили хора ще трябва да търсят работа, за която не са учили (де факто по този начин обезсмисляйки образованието си въобще), ще имат трудности в натрупването на опит, ще бъдат принудени да останат при родителите си по-дълго, отколкото иначе биха оставали и ще са по-производителни, отколкото ако имаха възможността да учат предметите, които самите те желаят, на един конкурентен образователен пазар. С други думи – политическото желание за по-голям контрол върху системата днес обрича всички ни на по-неконкурентна и непроизводителна икономика, по-нисък икономически растеж и повече безработни, особено младежи, утре.
Срещу идеята на министъра не може да не се издигне още един философски аргумент. Нейният план за повече централизация и по-силен монопол, постигнати чрез въвеждането на един учебник за всички учащи (защото, по думите на министъра: „Ако сега дете се прехвърли от едно училище в друго, то трябва да сменя и учебниците, защото те са различни“), на практика означава засилване на уравниловката на децата. Това е пагубно за бъдещото им развитие и напълно пропуска смисъла от образованието. Децата не постъпват в училище, за да излязат еднакви. Всяко от тях е различен индивид с различни потребности и способности. Освен това, целта на образованието е да повиши квалификацията, респективно – производителността на индивида. Тоест, образованието е инвестиция в човешки капитал, а не обратното – приравняване на човешкия капитал към единен образователен стандарт. Навярно би имало голяма доза истинност в предположението, че и самата г-жа Клисарова не изпраща децата си на училище с думите: „Отиди да бъдеш като другите.“
Няма никакво основание не просто да се ограничава конкуренцията в предлагането на учебните помагала, а изобщо да съществува монополен орган, който има правото да определя какво и как да учат децата. Предложената от министър Клисарова промяна е изключително добър пример за това, че единствената роля на МОН е да обслужва абсолютистките фантазии на една малка (и антипродуктивна) клика хора, която очевидно копнее за пълния контрол над знанието, мнението и бъдещето на всички деца.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар