5. А какво е животът?

 Наистина ли тялото олицетворява живота? “Докато тялото ми е живо – жив съм и аз!” – дали е точно така? Ако тялото ми силно обича живота, ако то е “котел, пълен с живот”, то дали мога да приема, че тялото ми е самата жизненост?
 Но ако жизнеността е “закотвена” в тялото, то кой тогава е нейният извор? Кой или какво подхранва живота на моето тяло – и на душата ми? Аз правя ли нещо за да подсилвам своята жизненост? По силите ми ли е сам да “създавам” живот у себе си?
 Или животът за мен е най-скъп дар? На кой дължа все пак живота си – мога ли да се запитам така? На родителите си? Но нали и те са хора като мен – дали е по силите им да “творят” живот? Животът не е ли и за тях един превъзходен дар? Тогава?
 А може би Бог ме е “извикал” към живота, може би Нему дължа този неизразимо скъп дар? Ако е така, то какво следва от него? Какво дължа на Бога за това, че ми е дал живота, че всеки ден ми дава живот, че ми е дал и… ето този ден? И дали, давайки ми душа и дух, Бог с това ми е дал и живот? Нима на душата си дължа жизнеността на своето тяло?
 В душата ли са изворите на отредения ми живот? А може би тези извори са (според древната библейска мъдрост) в сърцето? Мога ли из-общо да опиша този трепет, който чувството ми свързва с живота? Ако душата ми оживотворява моето тяло, ако тя е силата на живота, то какво става с нея при смъртта?
 Ако кажа, че животът за мен е спонтанно желание за живот, то дали няма да сбъркам? А дали животът ми не се представя като “стихия”, “устрем”, “искане”, “чувство”, “страст”, като “вътрешно горене”, “копнеж”, “топлина”, “огън” и пр.? В какъв смисъл да разбирам тези непълноценно намекващи за живота у мен думи?
 Към какво копнее жизнеността в моето преизпълнено с живот тяло? Какво иска и какво следва да дам на моето живо и жизнелюбиво тяло? Мога ли да приема, че животът обича най-много удоволствието (наслаждението, приятните емоции)? Не е ли също така ясно, че той мрази най-много болката, неудоволствието, страданието?
 Дали това не са най-ясните отговори, които следва да приема? Мога ли да съм сигурен, че тяхната простота е гаранция за това, че са верни? Нужна ли е честност и искреност – за да се “съглася” с това, което чувството категорично говори?
 Как се отнася съзнанието ми (умът!) към горните твърдения? Съгласно ли е да ги приеме безусловно? Дали не се съпротивлява? Защо е така? Ако чувството ми подсказва нещо, то защо съзнанието да не иска да го “признае”?
 Коя е причината за подобна несъвместимост? Мога ли да “приуча” съзнанието си да вярва на онова, което чувството неуморно говори? Как да “облека” с думи интуициите на сърцето?