4.Какъв искам да бъда?

 Не се ли оказва, че началото на свободата е тук? От отговора на този въпрос не зависи ли “останалото”? За да бъда “нещо” или “някой”, аз най-напред трябва да съм наясно какво искам – нима може да бъде другояче? Ако си отговоря на този въпрос, то това не значи ли, че аз вече имам проект за себе си, който съм длъжен да реализирам в своето бъдеще?
 Нима от моето да бъда (ще бъда!) зависи бъдещето ми? Мога ли да “прозра”, да погледна в бъдещето си? Мога ли да поставя бъдещето си под личен контрол, в зависимост само от мен? Изборът на бъдеще не е ли всъщност избор на себе си? Тук ли е смисъла на свободата, това ли е решението на нейната загадка?
 Аз ще бъда онова, което силно искам, моето бъдеще е онова, което сам си направя – дали не е тъкмо така? Въпросът за бъдещето – това ли е главното във въпроса за свободата? На мен не ми е все едно какво ще бъде моето бъдеще – не е ли тук извора на моята свобода? Бъдещето ми може да бъде “всякакво”, но какво точно ще бъде зависи само от мен – дали това мое убеждение не ме тласка към свободата?
 Аз винаги имам много възможности за своето бъдеще, но от тях трябва да избера само една – оттук ли идат коварствата на свободата? Как да се откажа от “всичко друго” и сам да се огранича до… това бъдеще – нима това не е най-трудния избор? Откъде да взема решителност да подчиня живота си точно на “това” бъдеще?
 Или всичко е по-просто: мое бъдеще ще бъде онова, което най-силно искам – и зная защо го искам? Не следва ли оттук, че трябва да живея “по план”? Може ли да се “планира” тъкмо бъдещето – и живота? Не значи ли, че така аз ще убия живото у мен, своята жизненост?
 “Проект” и “план” едно и също ли са? Как да направя така, че проектът на моя живот да “надрасне” обикновения план? Кое е онова, което прави проекта “нещо повече” от плановете на моя разсъдък и ум? Планът не е ли “разсъдлива схема” на едно ощетено бъдеще? От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го виждам изключително “умно”?
 Дали най-вече не разсъдъка, а чувството и интуицията не трябва да ме водят по пътищата на свободата? Дали тъкмо те не са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия? Те могат ли да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми и потребна?
 Или пък трябва да комбинирам в своите проекти както съветите на ума, така и “зова на сърцето”? Какво става с живота на ония, които слушат било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят в единия и в другия случай?
 Не следва ли оттук, че моят жизнен проект трябва да е постигнат “спонтанно-разсъдливо”, т.е. еднакво както по съветите на ума, така и по повелите на сърцето? Възможно ли е изобщо това? Могат ли да се съвместят “поуките” на ума с изискванията на сърцето? Те не ми ли дават винаги несъвместими изисквания? Какво да правя тогава?
 На коя страна следва да “наклонявам везните”? От това ли ще зависи бъдещето ми? А дали тук не се намира извора на нерешителността, която така често ме обзема? Този ли е източника на моите безпокойства?
 Избирайки себе си, аз с това не избирам ли и съществуването, което ще ме доведе до мен самия? Или нещата стоят другояче: избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук не следва ли, че “това, което ще бъда” (желаната същност) зависи и се определя от съществуването, което съм избрал?
 Но аз не съм ли нещо повече от една само желана, възможна и “проективна” (нестанала) същност? Ако не съм, то не следва ли, че в ситуацията на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”? Или пък винаги съм “нереализирала се същност”, винаги съм на път към себе си, винаги съм неудовлетворен от себе си?
 Това не е ли абсурдно – твоето “съм” да е нищо, от което може да стане “всичко”, но ще стане “само това” (и нищо друго!)? А тогава моят избор от какво се определя? Дали той не се определя от моята изнесеност в бъдещето, макар че сега съм само… “претенциозно нищо”?
 Това не предопределя ли един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ във въздуха” избор? Не се ли оказвам тогава във властта на обикновения каприз? “Аз мога да бъда всичко”, но… “ще стана само това, което ще стана” – подобна непреодолима ситуация не е ли най-голям абсурд?
 Такава свобода не е ли отказ от свободата? Това не е ли предоставяне на себе си и на своя живот във властта на безжалостната съдба? Какво следва от тази възможност? Не излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и нищо друго?
 Не поставя ли и това под въпрос моята свобода? А всъщност свободата ми не е ли винаги “подвъпросна”? Тя не се ли свежда до самата “подвъпросност”? Не значи ли това, че свободата винаги е проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и пълноценно? А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази проблематичност на свободата за човека? Свобода ли е “безвъпросната свобода”?