4. Разбирам ли… разбирането?

 Но дали има адекватен език на чувствата, чрез който душите прекрасно се разбират (без думи!)? Съществува ли език, който непосредствено изразява усещането за живот? Кой е този език, дали аз съм “вещ” и “умел” в неговата употреба? А какво би означавало аз самият съвсем да не разбирам езика на чувствата? Дали тук не става дума за “голи чувства” – т.е. чувствата такива, каквито са те непосредствено в сърцето и душата?
 Дали пък неразбиращият чувствата има основание да смята, че изобщо живее? Как мога да съм жив ако не умея чрез чувството да улавям пълнотата на живота? Нима непосредственото чувство на “живия живот” (преизпълващ моето тяло) не превъзхожда всичко останало? Какво са думите пред живота?
 Но кой все пак е този “магичен език”, който всичко разбира? Нима това не е музиката? Имам ли право да смятам, че тъкмо музиката изразява най-непосредствено както чувствата, така и самата жизненост, както тялото, така и самия живот, както волята, така и самата душа? Аз самият разбирам ли какво говори, какво е в състояние да каже музикалният тон и хармонията от звуци?
 Съществува ли друг език, съперничещ на музиката? Музиката ли най-ясно, непосредствено, “заразяващо”, въздействащо, силно, неподражаемо и пр. изразява естеството на волята за живот като същност на моето тяло? Нуждае ли се това разбиране от “обяснения” и “доказателства” – за ония, които разбират? Не е ли разбирането единствена предпоставка за… разбирането?
 Но как така музиката да изразява в “разголен вид” не само същината на моето тяло, но и същината на… целия свят? Това, че светът е “изпълненост с тела” достатъчно основание ли е да пренеса върху света същината, която открих в собственото тяло?
 Как така същност на “целия свят” да е волята за живот – явяваща се “най-вътрешна същина” на моето тяло? Нима светът (космосът, вселената) е живо тяло? Нима те могат да се уподобят на “голям човек”, притежаващ също и… душа? Има ли изобщо “световна душа” – щом като има “световно тяло”?
 Но дали “световното тяло” е същото по принцип като моето собствено? Дали и негова същност е волята за живот? А може би е вярно и това, че съществува… “космическа музика”, която небесните сфери излъчват при движението си? Не е ли тя най-непосредствен израз на волята за живот като “душа” и на необятния космос?
 Защо обаче аз не съм в състояние да чуя тази музика? В какво състояние трябва да бъда за да я доловя? А мога ли да усетя “музиката”, която волята за живот излъчва в “пространството около мен”? Защо е станало така, че моето ухо долавя само “шумове”, но пропуска музикалните звучения, изискващи по-изтънчен слух?
 От тази гледна точка какво означава да съм “не-музикален”? Ако волята за живот като сърцевина на душата и човека (на гениалния композитор особено!) не спира своите “трептения” и трепети, то работата не се ли свежда само до това те да бъдат изразени – за да бъдат “чути”? Не е ли тази задачата на композитора? Той само не “подсилва” ли онова, което трепти в тялото и владее душата му?
 Може ли поезията да съперничи на музиката по изразителност? Няма ли тя някакви предимства? Не ми ли се случи да се отдам тук на някакъв своеобразен “музикален идеализъм”? А нима изобразителното изкуство не е също така “приковано” към изразяване на същината на света и човека – сиреч на волята за живот? Не служат ли всички на истината на живота, доловима само интуитивно?
 Може ли казаното дотук да се смята за “истина на живота”? Не е ли това прекалено претенциозна суетност? Въпреки това не следва ли, че съд длъжен да съм внимателен към тялото си? Не съдържа ли то незаменима ценност на моето същество?
 Не ли добре просто да се наслаждавам на тялото си, на наслажденията, които то носи в себе си? Не съм ли длъжен да се преизпълвам със силата, която то носи в себе си? Какво означава да не ценя тялото си, да го подценявам и унижавам?
 Случвало ли ми се е някога да правя това? Ако се откажа от тялото си (или го пренебрегна несправедливо – и жестоко!), то от какво точно съм се отказал, какво точно съм пренебрегнал?