3. Кога постъпвам истински свободно?

 Дали пък всяко мое действие не е “смес” от свобода и несвобода? В този смисъл съществува ли “изцяло” свободно поведение? Ако свободата е “не-зависимост” и “не-необходимост”, то значи ли това, че в “изцяло” свободното си поведение аз се държа “напълно независимо” – и без да съм подвластен на някаква необходимост?
 “Да бъда напълно независим” – това ли е свободата? Не е ли тя в този смисъл нещо “свръхчовешко” и Божествено? По силите ли е на човека? Възможно ли е свободата да не съдържа в себе си никаква необходимост?
 Ако е така, значи ли тогава, че постъпващият “съвсем свободно” всъщност постъпва случайно, т.е. следва само своя каприз? Или пък свободата съществува необходимост от друг род? Дали необходимото винаги е противоположно на свободното?
 В този смисъл нима чистата спонтанност не съдържа в себе си нищо необходимо? Или, напротив, нейната необходимост е “по-особена”, по някакъв начин изцяло вътрешна? В този смисъл автентично свободният не разглежда ли себе си като единствен източник и “извор”, основа на своето поведение?
 “Да признавам само себе си” – в какъв смисъл мога да се съглася с това? Или то е изцяло неприемливо? Нима свободният, следвайки най-вече своята вътрешна необходимост, е стигнал дотам “да не може иначе”? За такъв човек “иначе” не значи ли “тогава аз няма да съм аз самият”?
 Не се ли оказва тогава, че свободата е просто вярност на себе си? Как така? Ако “не мога иначе” – нима това е свобода? Ако “иначе няма да съм аз самият”, ако “иначе означава да изневеря на себе си”, то не излиза ли в такъв случай, че свободата е… “подвластност” на… себе си? Тази “подвластност” не е ли признак на власт спрямо своя живот?
 А може би тук се крие поне част от истината на свободата? “Зависим” само от себе си – този ли е свободният човек? Дава ли свободата такова усещане за власт? Без него какво е тя? Мога ли по някакъв начин да добия… независимост и от… себе си?
 Мога ли в свободата да съм свободен… и от себе си? Дали така ще постигна възможността да имам винаги алтернатива (“иначе”!), което пък ще подсили чувството ми за свобода? Ако “да бъда свободен” се свежда до… “обречеността да бъда винаги само себе си”, то не се ли оказва, че свободата ми се е “изпарила”?
 Не е ли по-вярно, че свободата във всеки миг ми дава възможността да бъда друг, “нов”, “различен”, “изненадващо променен” и пр.? А може би свободата е откритост (и чувството за откритост!) на много възможности, на всяко бъдеще?
 Мога ли да приема, че свободата е “безграничност на хоризонта” – най-вече на бъдещето? Но щом като съзнавам и чувствам във всеки миг, че мога да бъда и друг, но въпреки това сам избирам да бъда именно “този”, то не се ли свежда до това автентичната свобода?
 Дали само в този случай не се издигам над простата възможност да пазя “верността-обреченост на самия себе си” – именно като безалтернативна простота? Пред мен винаги са открити безкрайно много възможности, аз във всеки момент чувствам и зная това, и само на тази основа избирам само онова, което съкровено искам – в това ли се “състои” свободата?
 Как да разбирам това “да искам съкровено”, не е ли достатъчно просто да искам, да желая това, което мисля и правя? Дали пък именно в “съкровеността на спонтанния избор” не е “заключена” свободата? Как да се науча да искам съкровено? “Съкровеността” не се ли свежда до усет и откритост тъкмо към “жизнено необходимото”, към “дълбините на живота”?
 Как да се предпазя от това да попадна под властта на желания, които не са съкровени? Мога ли да се опазя от тяхната “тирания”? Има ли изобщо такива желания? Не е ли вярно това, че “което искаме е свято”? Възможно ли е нещо да бъде желано не от “цялата душа”, а само от “част от нея”? Това ли е “несъкровеното”? Дали то не издава някаква непълноценност?
 Така разбраната свобода не поражда ли непреодолимо чувство за неувереност, несигурност? Или безпокойството неотменно съпровожда човека, намиращ се по “пътищата на свободата”? Може ли свободният да бъде уверен, спокоен, сигурен? Увереният, спокойният, сигурният човек – в себе си и в това, което прави – свободен ли е всъщност?
 Кой е извора на подобна увереност, “необезпокоеност”, сигурност? Дали пък несвободата е онова, което премахва съмненията, поражда “пълната увереност”? Познава ли несвободата безпокойствата, които се свързват със свободата?
 Ако свободата е толкова “хлъзгава”, неустойчива, подобна на “подвижни пясъци”, несигурна, пораждаща вечни безпокойства и грижи, също и съмнения, то тогава защо ли е така желана? Или пък, напротив, заради това е така… нежелана? Тези, които не я желаят, какво всъщност правят, от какво точно са се отказали?
 Страх ли ме е от усещането за пълна неопределеност, което свободата буди в душата ми? Страшно ли става когато човек е оставен изцяло на себе си, когато съзнава, че пред него са открити всички хоризонти? Наистина, дали без свободата по-лесно се живее? Как оценявам “лесния живот”?
 “Животът в свобода” за човека не е ли “същинският живот”? “Истината на свободата” не съвпада ли с “истината на живота” ми? Не са ли тогава една и съща истина?