Ако историята (каквато и да е тя) не е нищо друго освен реализация на идеята за свобода, то дали само чрез моята отдаденост на споменатата идея аз творя история (пак каквато и да е тя)? Но как да съм сигурен, че история и свобода си съответстват, че там, където се е разположила несвободата, там история не може да става, да има?
Съществуването ми придобива историчност когато аз свободно осъществявам себе си във времето, уверено владея своите възможности, постигнал съм власт над бъдещето си – така ли е това? Съществува ли зависимост между осъзнатост на ставащото и историчност? А между осъзнатост и освободеност?
Ако аз не съзнавам точно какво става с мен самия, то не се ли оказва, че съм загубил свободата си, че съм загубил възможността да влияя на бъдещето си? Как тогава едно такова съществуване може да се нарече исторично, каква “история” ще излезе от него? Впрочем, а животните имат ли история?
История ли е съществуването “в тъмнина”, “слепешком”, неосъзнатото живеене без ясна цел и посока? Мога ли, независимо че съм човек, да дегенерирам до нивото на подобно животинско съществуване? Как така, възможна ли е такава пълна лишеност от осъзнатост, от свобода – при един човек? Как си представям отказът от свобода, довел до “вживотнеността” на един човек?
Какво е станало с човечността на такъв човек, каква участ го очаква – щом самият той не участва в своето битие? Може ли той да се смята за човек? А какъв е светът на един такъв човек?
Няма коментари:
Публикуване на коментар