ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:
(1)”Величествено и божествено е онова, дето нашият Бог рекъл на слугата си: “Аз съм Съществуващият” и “Кажи на синовете Израилеви: Съществуващият ме прати при вас” (Изх., 3: 14). Той наистина съществува, защото е непроменлив. Защото промяната прави несъществуващото съществуващо. Значи той, който е непроменлив, наистина съществува; а сътворените от него неща приемат – всяко според мярата си – своето битие от него. Следователно нему, на безусловно съществуващия, противоположно може да бъде единствено несъществуващото; затова от него е всяко благо и пак от него е всяко естествено съществуване: защото всяко естествено съществуване е благо. И тъй, всяка природа е добра и всякое благо е от Бога: следователно всяка природа е от Бога… Всички неща, които не са родени из Бога, са сътворени от него чрез Словото му не от нещо вече съществуващо, а от абсолютно несъществуващото, сиреч от нищо… Речено е: “Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо.” (ІІ Мак., 7: 28). А в псалома: “Той каза – и се създадоха” (Пс., 148: 5). От всичко това е ясно, че не из себе си го е родил, ами в словото и със заповед го е сътворил. А щом не из себе си – значи непременно от нищо. Защото няма друго, от което да го е сътворил; и затова апостолът казва съвършено определено: “Всичко е от Него, чрез Него и у Него” (Рим., 11: 36).”
(Свети Августин Блажени)
(2)”Ала какво означава за християнина “да бъде”? Разбира се, като християнин аз не мога да съм в собствения смисъл на думата, защото друг е този, който действително е. Абсолютната битийна самотъждественост характеризира съществуването на оня, чиято същност имплицира неговото “да бъде” и който сам възвестява на Мойсея: “Аз съм Съществуващият, Ego sum, qui sum (Изх., 3: 14). Всяка битийност, следователно, пряко произлиза от онова висше битие, чието съществуване съвпада с неговата същност.
За човека – като творение – “да бъде” ще означава да бъде от, чрез и в Бога. Самият живот на човека е богопознание, вяра и любов към оня, който е “Бог не на мъртви, а на живи” (Мат., 22: 32). Животът извира от Словото Божие (Йоан, 1: 4) и затова единственото условие за пребъдване в живота е причастността към Христа. Господ е “крепост на моя живот”; застанал “от дясната ми страна”, той е гарантът на непоклатимостта на моето съществуване (Пс., 15: 8), вечната подкрепа, милост и памет за мене. Бог е този, който след всички беди ме оживява и извежда от земните бездни (Пс., 70: 20), той е основанието за моята идентичност. Затова праведникът Йов е несмутим в своята вяра, че “Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят”(Йов, 19: 25-27).
Смъртта е съществуване без Бога. Затова себеотричането от Бога е безумие, наказано с не-живот. Библейският текст е още по-категоричен. Не само споменатата метафизическа резигнация, но дори и обикновеното съмнение изважда човека от битийното равновесие, нарушава самоидентичността на неговия живот и го прави подобен на “морска вълна, издигана и размятана от вятъра” (Иак., 1: 6)…
“Аз съм” следователно означава: аз съм от Бога, от оня, който единствен може да каже “аз съм”. И аз съм единствено докато съм причастен на Божието Битие, доколкото – като Божие творение – имам в себе си неотменно искрата от това вечно самотъждествено ego sum, qui sum. Разбира се, аз съм тварно същество и поради това съм способен на всевъзможни девиации от върховното метафизическо тъждество. Строго погледнато, всеки мой индивидуален акт, самият акт на моето физическо раждане е отклонение от абсолютността на “аз съм”. Защото аз се раждам за живот, ала и за смърт, за блаженство, ала и за страдание, за радост, ала и за печал, за вяра, ала и за разочарование, за слово, ала и за безмълвие. В този смисъл аз съм пресечната точка на битието и небитието, на живота и смъртта, на “съществувам” и на “не съществувам”. И животът на християнина собствено не е нищо друго освен балансиране между битийните и небитийните модалности на собственото му съществуване. Крайната форма на небитийността е грехът. Ала какво друго е грехът, освен заблуждение – непризнаване или пренебрегване на Бога, отстъпване от богоустановения онтологически порядък. Грехът е отклоняване от истината на битието и това отклоняване не е епистемологично, а съвършено метафизично – то е “из-биване” от собственото ни място, разрушаване на финото равновесие между нашето съществуване и несъществуване, на онова равновесие, което именно гарантира живота ни като Божии твари.
Заблуждението (а аз мога да се заблуждавам единствено в греха, защото праведността ме удържа в истината, в правдата) е агресия на небитието в човешката екзистенция. В заблуждението аз губя не просто познавателните си ориентири в света, но и метафизическата си опора, самото основание на моя живот. Когато безумецът изрече в сърцето си “Няма Бог”, той не просто изказва едно невярно твърдение, а извършва един акт на метафизическо самоубийство. Защото “няма Бог” ще рече: няма метафизически самотъждествено битие, няма никой, който собствено да е, а следователно няма откъде и аз самият да съм. Когато се заблуждавам, аз не съм; когато се заблуждавам, аз съм надмогнат от мрака на небитието; когато се заблуждавам, аз пропадам в страшната бездна на нищото. Si fallor е равнозначно на si non existo.
Но даже и когато не съществувам (когато съгрешавам в похотта на плътта, в похотта на гордостта и в похотта на очите си), аз все пак съм. Защото никога в земния си живот аз не преставам да бъда Божи. Аз съм вечно надвесен над бездната, ала и вечно Божията десница ме удържа над нея. Дори и в най-тежкото, в най-греховното заблуждение (че не съществувам, а значи – че не Бог ме е сътворил), в мен все пак се запазва “коефициент” на битийност, изразяващ моето съществуване. И аз мога да отстъпя от себе си (от Бога в себе си!) – все едно: доколкото Бог ме е сътворил и доколкото моето поведение се ръководи не само от собствената ми воля, а и от Божието провидение, аз съм.
Тъкмо поради това самоубийството е недопустимо. Убивайки себе си, самоубиецът извършва човекоубийство, което и означава – посяга на неотменния коефициент битие в човека. Никое нещастие, никое прегрешение (дори прелюбодеянието) не може да оправдае посегателството срещу самото “съм”. Защото дори и ако съгрешавам, аз все пак съм. Да се опитам да елиминирам това “съм” означава да въстана срещу самия божествен порядък и в крайна сметка – срещу самия Бог, който именно съставлява собственото ми “съм”. Аз съм длъжен да съхранявам битието в мен, защото в грешността на моето живеене няма друга опора, от която да се оттласна, за да надмогна греха и да се върна към Бога… Значението на неотнимаемото “съм” има място единствено там, където е налице свободна воля, а значи – възможност за “продуциране” на грях, т.е. на небитие.”
(Цочо Бояджиев)

(3) “Човекът не е способен да се уповава на себе си и да се вслушва в собствения си глас. Той трябва да се отдаде на безмълвие, за да чуе един по-висш и по-истинен глас: “Какво ще стане тогава с теб, човече! Ти, който се стремиш да разбереш своето истинско състояние чрез своя обикновен разум?… Знай, тогава, надменно същество, какъв парадокс си ти за себе си. Унижи себе си, безплоден разум; замълчи, слабоумна природо; знай, че човек безкрайно надвишава човека, и чуй от своя господар своето истинско положение, което си неспособен да разбереш сам. Чуй своя Бог.”
(Блез Паскал)
(4) “Нека с помощта на своя разум той ми даде да разбера върху какви основания почиват ония големи преимущества, които смята, че има пред другите същества. Кой го е убедил, че онова удивително движение на вселената, ония вечна светлина на въртящите се над главата му светила, ония ужасяващи вълнения на безбрежното море са създадени и съществуват толкова векове само за негово удобство и в негова услуга? Можем ли да си представим нещо по-смешно от това, че това нищожно създание, което не само че не е господар на себе си, но е изложено на опасностите на всички случайности, се смята за господар и повелител на вселената, от която не може да познае дори най-малката частица, камо ли да я управлява?”
(Мишел дьо Монтен)
(5)”В никой друг период от историята на човешкото познание човекът не е бил по-проблематичен за самия себе си, отколкото в наши дни. Ние имаме научна, философска и теологическа антропология, които не знаят нищо една за друга. Следователно ние повече не разполагаме с каквато и да било ясна и последователна идея за човека. Постоянно нарастващото множество от отделни науки, които се включват в изучаването на човека, много повече обърка и хвърли в мрак, отколкото просветли нашата концепция за човека.”
(Макс Шелер)

КАЗУС:
(1)“Страхът открива нищото.
Ние “витаем” в страх. Казано по-ясно, страхът ни оставя да витаем, защото е изместил изцяло съществуващото. Тук е причината, че ние самите – съществуващите хора – се изплъзваме един на друг тъкмо в съществуващото. Затова е страшно: нещо не ми е страшно на мен или на теб, а “някак”. Останала е само чистата наличност на разтърсващото витаене, в което човек няма на какво да се опре.
Страхът заглушава думите ни. Тъй като съществуващото в целостта си се е изплъзнало и тъкмо така е проникнало нищото, заглъхва всяко казване, че нещо “е”. Това, че в ужаса на страха често се опитваме да нарушим мълчанието с безразборно говорене, а само доказателство за присъствието на нищото. Че страхът го е разкрил, се потвърждава непосредствено, когато той е изчезнал. В светлината на мига, носещ пресния спомен, трябва да кажем: това, от което сме се страхували, и това, за което сме се страхували, “собствено” е било нищо. В действителност самото нищо – като такова – е било тук.
С основното настроение “страх” ние постигнахме онова битийно събитие, в което се разкрива нищото и от което то трябва да бъде о-питва-но.”
 Какви чувства и мисли пораждат у вас тези думи на Хайдегер?
 Познат ли ви е “онтологичният” и “екзистенциален” страх, за който говори той?
 А какво означава да съществуваме без жив усет за този страх?
 Ако “победим” страха, то какво друго основно настроение ще ни се открие вместо него?
(2)В какво отношение се намират “съществуване” и “същност”? А “съществуващо” и “реално” едно и също ли е? Дали “съществуващо” и “действително” съвпадат? Думата “действителност” за какво ви говори?

(3)Проследете приведените по-долу доказателства за съществуването на Бога:
а)МОРАЛНО – Ако съществува чиста нравствена постъпка (съвсем безкористно деяние, чист акт на свобода), то тъй като този материален свят (познаващ само причини и необходимост) не може да даде основанието й, значи трябва да е налице съвършено друго основание извън него, т.е. Бог. От гледна точка на принципа на материалното безкористното е нелепост и безсмислица, ако то не е такова, то значи неговото основание и смисъл идат от друг свят – света на духа и на Бога.
б)КОСМОЛОГИЧЕСКО: Щом като съществува светът (следствието), то значи съществува и Бог – причината, породила света. Не е възможно светът да няма причина, след като нищо не може да съществува без причина.
в)ТЕЛЕОЛОГИЧЕСКО: Бог е съвършенството, а също и крайната цел, към която несъвършеният свят се стреми. Поривът към съвършенство сред съществата в този свят е свидетелство за наличието на самото съвършенство като негова цел: това именно е Бог. Наличието пък на стремежа към съвършенство (явяващо се цел на съществуващите неща) свидетелства за съществуването на Абсолютно съзнание, което е заложило тази цел: цел без съзнание, което да я мисли и предполага, не може да съществува. Следователно наличието на цели в този свят доказва съществуването на Бога.
г)ОНТОЛОГИЧЕСКО: По идея Бог е Абсолютното Съвършенство. Не е възможно тъкмо съвършеното във всички отношения да не притежава простото свойство “съществуване” (притежавано, впрочем, дори от съвсем несъвършените “твари” и вещи!). Бог не само че съществува, но само Бог съществува истински и пълноценно. Бог като Абсолют (абсолютна субстанция, която не се нуждае от нищо друго за своето съществуване) като и съвършенство “не притежава никакъв недостиг” – “не чувства никаква липса”! – значи непременно съществува. Да се каже, че съвършеното… не съществува е все едно нищо да не се каже, т.е. това е изричане на непредставим абсурд, на пълна невъзможност, безсмислица и глупост. Хората, които си позволяват да твърдят, че “Бог не съществува” всъщност не знаят какво казват.

АЛТЕРНАТИВИ:
1.)Бог е “фантазия на ума” и… “излишна емоция на сърцето”, а религията е “опиум за народа”. Човек си е “изработил” представа за Бога, изхождайки от себе си; значи не Бог е създал човека, а човекът е създал… Бога.
2.)Даже и ако Бог не съществуваше, то човекът “си струва да го измисли”.
3.)Няма нищо по-ясно от това, че Бог съществува – за ония, които имат “сетиво” да доловят и разберат непосредствено разкриващото ни се. Вярата ни дава най-непосредствената истина за Бога. Разсъдъкът обаче не може да схване тази истина, той иска “доказателства”, които по-нататък не му е трудно да постави под съмнение – изхождайки от неверието. Никога няма да разбере Божието съществуване онзи, който… не иска да разбере (все едно че в него се е вселил… “нечист дух” или “бяс”!). Вяра и разсъдък са несъвместими, също вярата не съвпада с “увереностите” от различен вид, с които “гъмжи” човешкото съзнание. И ако на разсъдъка вярата в Бога абсурд, то с право може да се заяви: “Вярвам, защото е абсурдно! Разумът обаче (не съвпада с разсъдъка!) се намира в прекрасна хармония с вярата.
4.)Природата не е създадена, тя е просто вечно движеща се материя, преминаваща в развитието си от най-простото до най-сложното. Не е необходим първоизточник на движението (Бог като “първодвигател”), тъй като движението не е нищо друго, освен самодвижение и безкрайно преминаване от една форма в друга. Живото се е породило от неживото благодарение на… случайността (“комбиниране на атоми в молекули и… клетки по каприза на случая”).
5.)Бог е Творец на всичко живо и неживо. Той е първопричина и “първодвигател” на света, той е придал на съществуващото и “първия тласък”, без който нямаше да съществува никакво движение и развитие (ако оставим настрана това, че без Бога нямаше нищо да съществува!). Бог е дал на природата законите, по които тя се движи и развива. Бог е, следователно, Демиург (Творец), Абсолют, Дух, “Душа на света”, Висш Разум, Истина, Добро, Любов.
6.)Бог и Природа са едно и също нещо, но не в смисъл, че “няма Бог, ала има Природа”, а в смисъл, че Бог се е… “разтворил” в природата, съвпада с нея. Бог е “навсякъде”, в това число и вътре в нас.
7.)Ако алтернативите за човека са най-общо две – да възхваляваме и да унижаваме човека, т.е. себе си – то кои философски и мирогледни позиции лежат в основата на двата възгледа? И къде се намира… истината на човека?