1. Трябва ли да търся истината на… “битието на съществуващото”?

ВЪПРОСИ:

 Как се отнасят “битие” или “истина”? Истината в или извън битието е? Трябва ли истината да бъде “внесена” в битието? Но нали ако е извън него, то това означава, че истина… не съществува? Как тогава да съществува истина “извън” битието?
 Ако истината е “в” битието, тя цялото ли битие обхваща – или само някои негови “части”? Ако обхваща някои “части”, то това не означава ли, че другите “части” на битието са “неистинни”? Не следва ли оттук, че те съществуват, но “неистинно”? Такова съществуване не е ли коренно различно от съществуването-в-истина?
 Но нима битието не е единно, нима то не е тъкмо единното? Не означава ли това, че битието е истина, а истината е битие, т.е. че истина и битие съвпадат, тъждествени са? Това не означава ли, че битието е именно истинно съществуващото, т.е. битие е винаги “битие в истина”?
 Не следва ли оттук, че щом нещо съществува, то винаги носи своята истина в себе си? А истината не е ли неговата същност, неговата идея? Значи ли това, че идея (същност) и истина съвпадат, са едно и също нещо? Не следва ли оттук, че идеята е тъждествена на битието?
 Но щом като истина и битие са едно и също нещо, а по същия начин и битие и идея са тъждествени, то не се ли оказва, че битието е “утроба” или лоно както на истината, така и на идеята (същността)? Приемам ли такова твърдение? Както следва от него?
 Дали пък истината не “носи” в себе си битието? Но всяко битие ли е точно такова, т.е. тъждествено на истината? Това не се ли отнася само за абсолютното битие, за “битийната пълнота” и изпълненост с истина?
 Ако това е така, то не следва ли, че всяко битие е “от” Абсолютното Битие, “произтича” от него? Защото, впрочем, не се ли оказа, че битие “извън” истината няма? Какво означава всичко това? Мога ли да го “асимилирам”?
 Да, но не е ли необходимо да приема, че “съществуващо” не винаги означава “истинно съществуващо”, съществуващо според идеята, същността, истината? Не означава ли, че не всяко битие е абсолютно? Не следва ли също, че “еманацията” (“изтеклото” от Абсолюта!) на истинното битие “отчасти” е истинна, “отчасти” – неистинна?
 Не означава ли това, че всяко съществуващо по някакъв начин е “смесица” на истина и неистина, на битие и небитие – и дотолкова не е абсолютно, дотолкова е “относително”? Но тогава не се ли оказва, че всяко съществуващо така или иначе се стреми към своята истина? Не следва ли да приема, че всяко съществуване е… “на път” към своята идея, но “още не е пристигнало там”? “Частиците” абсолютност-истинност-битийност-същностност-и-пр., “разпръснати” в съществуването, не са ли онова, което поражда неговата “жизненост”?
 Ето например аз като “съществуване” и като “съществуващо” – истинно битие ли съм – или… “не съвсем”? Ако съм “битие-в-истина”, то това до какво би довело? Нямаше ли да означава, че аз съм… “абсолютен”, че съм “съвършен”, че пребивавам в “онтичната пълнота”, за която само може да се мечтае?
 Аз, впрочем, достигнал ли съм своята идея, отъждествил ли съм се изцяло с нея, със същността, която тя олицетворява? Или аз просто “пътувам” към истината за себе си? Мога ли да се надявам, че съм постигнал “битието-на-съществуващото-наречено-човек”?
 Да живея с истината-за-себе-си по какво се отличава от това да живея без нея? А какво означава да живея “в раздор” с истината, която съответства на моето битие? Мога ли да разбера “подобаващото” за битието на човека? Случвало ли ми се е да се опитвам да живея в дълбоко противоречие с него? Как мога да се предпазя от това сам да подготвям своя провал?
 Но как да разбера – “изцяло”, “напълно”, “несъмнено” – коя точно е истината на моето битие? Мога ли да не допусна разминаване с нея? Как да “изостря сетивото”, което ми дава самата истина? Как да си проправя път към истината на битието на съществуващото (като цялост), от която, изглежда, зависи и “моята” истина?