3. Мога ли да бъда изцяло отговорен за самия себе си?

 Вероятно да, но не е ли по-важното как да го постигна? Кога аз съм отговорен за себе си – и кога съм забравил за тази своя отговорност? Впрочем, нима е възможно някой да забрави отговорността за самия себе си? Как така, нима той “се е оставил” на случая, на “късмета”, на съдбата и пр.?
 Какво бъдеще очаква такива хора – които “се отървават” от себе си и предоставят грижата за себе си на някой друг, на нещо друго? Как живеят, нима те познават свободата? Случвало ли ми се е и на мен “да изпусна себе си”, да се откажа от своята свобода?
 Какво ли може да ме накара да стигна до такова положение: да оставя себе си на произвола на случая? Какво тогава е станало с моя Аз, с мен самия? Не се ли е оказало, че съм “загубил” себе си, че съм се “разпилял” до степента (границата), отвъд която ме няма?
 А дали не съм преминал тази граница, само че не съм го осъзнал? Възможно ли е един аз да съществува “илюзорно”, “като че ли”,”едва-едва”, а не истински и автентично, “в действителност”? Казвайки “аз съм човек”, значи ли това, че в лицето на моя аз съществува “човекът”?
 Не е ли това коренът на моята отговорност (на “тоталната” ми отговорност) пред съществуването – и пред човека като съществуващо? Бидейки отговорен пред себе си, аз с това не съм ли отговорен най-вече пред човека – и към “човешкото” у себе си?
 Ако върху моите плещи “се крепи “ човекът, то това не е ли онази отговорност, която не мога да отхвърля? Не следва ли от това, че моят аз е “много повече” от онова, което мога да си представя – което пък значи, че съм длъжен да уважавам своя аз не само затова, че е мой?
 Уважението на самия себе си не е ли признание на “суверенността” на своя аз – и на личността у себе си? Не е ли тук корена на уважението, на признанието на суверенността на всеки друг аз? В крайна сметка не се ли свежда всичко до самосъзнанието и особено до чувството за свобода – този “определител” на всичко човешко и личностно?
 Бидейки изцяло отговорен за самия себе си, за своето съществуване и за своето бъдеще, аз не започвам ли сам “да правя” своята съдба? Затова не се ли оказва, че свобода и съдба съвпадат – само там обаче, където личността не се е отказала от себе си, от отговорността за себе си?
 Да бъда “повелител на съдбата си” – това ли е мисията на свободния човек? Мога ли да приема, че само тази индивидуалност може да се нарече “здрава” – и жизнеспособна? Защо тя заслужава своето име, името на една горда индивидуалност?
 Аз самият имам ли правото да се считам за такава индивидуалност? Ако съм осъзнал “недостига на основания” да бъда именно такъв, то мога ли да предприема нещо за да го постигна? Дали силите ми ще стигнат за “постигането на самия себе си”?
 Мога ли да считам това за своя цел, за предназначението в живота си? А дали това не е моята първа цел?