2. Как си представям неистинно съществуващото?

 Вероятно то съществува, но съществува ли според своето битие? Но това не значи ли, че то съществува според… небитието си? Възможно ли е да се… съществува “според небитието”? Какво изобщо е това “мнимо съществуващо”? Рядкост ли е то, или всекидневно се сблъсквам с него?
 Но възможно ли е да се съществува без фундаментална причастност с битието си? Може ли да се съществува, “бидейки непричастен” не към какво да е, а тъкмо към своето битие? Да си причастен на… небитието, и при това все пак “някак” да съществуваш – нима това не е абсурд?
 Как се съществува според неистината или според “истината отчасти”? Каква е тази онтична непълноценност и извратеност? Как изобщо могат да съществуват неща, “отпаднали” от битието си? Възможно ли е истината някому да е съвсем безразлична?
 Дали доколко нещо е “съвършено”, дотолкова то е “според битието си”? И дали доколко е “несъвършено”, дотолкова то е израз на небитие, на неистина? Но нали всяко нещо в този свят е винаги “отчасти” съвършено, “отчасти” несъвършено? Казваме: “Няма идеални неща!”, но вярно ли е това?
 “Съвършено” и… “свършено” – случайно ли е това подобие на двете думи? “Съвършеният” е… “свършен” – така ли? Какво, впрочем, е “свършеното”? Казваме: “свършен човек”, какво означава? Нима означава, че е “окончателно станал”, “завършен”? “С(ъ)вършеното” – кое е то? Как да разбирам корена, а именно “върша”? Не е ли равностоен на правя?
 Светът е изпълнен с неща, които съществуват както според истината си, така и според неистината си (и в двата случая – “отчасти”!) – мога ли да приема това? Дали в него има “белези” както на истина, така и на неистина? Кое свидетелствува за битие и истина, и кое – за небитие и за неистина?
 Какво се получава когато се “смесят” истина с неистина, битие с небитие? “Съществуващо” – това ли е отговорът? Как да открия следите, водещи право към битието и истината в един свят, в който те са трудно различими? Не значи ли това, че в този свят истината и битието са “забулени”, “скрити под покривало”?
 Кой трябва да ги “разбули”, да вдигне покривалото? Мога ли да постигна това? Как да го направя? Дали то е по силите ми? Няма ли опасност да се подведа като приема, че онова, което е само “було”, е същност и истина, а това, което е истина и битие, за мен да си остане невидимо, неразбрано? Имам ли опит, по който да мога да съдя, че такава подмяна ми се е случвала? Рядко или често съм се “подхлъзвал” в тази насока?
 Но как точно си представям все пак “неистинно съществуващото”? Ето, например, тази чаша вода – “истинна” ли е, или е “неистинна”? Какво в случая означава “неистинен”? Нима неистинното е “фикция на съзнанието”? Как така? Мога ли да различа “фикция” от “реалност”, “сън” от “наяве”?
 Дали пък неистинно съществуващото не е онова, което “може да бъде”, но все пак “не е”? Значи ли това, че онова, което то е, не е докрай изявено, недостатъчно е разгърнало себе си? Може ли това да се случи на “нещата”, на вещите? Моята чаша с вода “напълно” ли е това, което е – и може да бъде?
 Може ли вещите да бъдат упреквани за възможно несъответствие, след като причината за тяхното съществуване е извън тях самите? Щом като нещо не отговаря на себе си, но при това не може да отговаря (не може дори и да… говори!), може ли да му се приписва “от-говор-ност”? Щом като основанието за съществуването на нещо е извън самото него, тогава ли то е неистинно съществуващо?
 Не следва ли оттук, че за неговата истинност трябва да се погрижи нещо друго? Оттук ли иде “несъответността” на вещите със… самите себе си, със своето понятие и идея? Този ли е и корена на неистинността, на непълноценността на “материално съществуващото”, чиято същност винаги е “изнесена” извън самото него? Все пак нали не съм видял някъде и някога… “чаша сама по себе си”, “чашност” и пр.?
 Но дали онова, което може и иска да се погрижи за своята пълнота и пълноценност, е “на път” към своята истинност? Дали колкото повече тази способност и този порив е налице, толкова повече съответното нещо е по-близо до себе си, т.е. до идеята и до истинността си?
 Не излиза ли, че само онова, което има душа (и затова може да почувства недостига, да се отврати от него!), може да “пътува” към своята истина – сиреч към себе си? И понеже то разчита на себе си, не чака да бъде “водено” към своята идея (истина), това нещо не е ли не само одушевено, но и свободно?
 Не се ли оказва, че именно свободата открива пътя към истината? И оттук не следва ли, че само човекът е в такава ситуация – “на път към себе си”? Да избира себе си, да се стреми свободно към своята истина, да е неудовлетворен от съществуването си, да копнее по пълнотата на битието – не е ли това само човешка участ?
 Оттук не следва ли, че всичко друго и “нечовешко” пребивава в “полуистинност”? А доколко е истинно, то не дължи ли истинността си на нещо извън самото него? Нима, например, нещата в света не дължат част от истинността си на човека, който вместо тях се е наел с тяхно-то познание, с “разбулването” на същността им?
 В този смисъл човекът не се ли е заел с нещо божествено: да помага на божиите творения, да се опитва вместо тях да достигне до тяхната истина, да “довършва” сътвореното от Бога? Но това, че нещата и съществата в природата “не знаят” за своята неистинност – и истинност! – не им ли дава и някакво предимство пред човека?
 Няма ли да се окаже, че в някакъв смисъл те са по-близо до Бога – техния творец? Или пък са по-далече от него – защото не се опитват да насърчават божия импулс? Дали тогава човекът е най-скъпото творение на Бога?
 Нещата и съществата в природата даже не подозират за неистинността си, не се измъчват заради това, не искат и затова не могат да бъдат “нещо повече” от това, което са – това не е ли предимство на “безсъзнателното съществуване”? Но то не е ли и “изневяра” спрямо истината? Истината няма ли да “възроптае” като съзерцава подобна сляпа оставеност на неистината?
 Ала дали “нещастността” на човешката участ не се дължи най-вече на съзнанието, че можем да бъдем “нещо повече” от това, което сме? Да искаме своето “да бъде”, да не се оставяме на “това, което е”, да не се задоволяваме с онова, което “е било” – не е ли този извора на нашата онтологична неудовлетвореност?
 Усетът за време – не е ли това най-концентрирания израз на човешкото? Заради него ли ние не можем да намерим мир и покой тук, на земята? Но не дава ли ни това същевременно и неизмеримо превъзходство пред всичко друго, живо и неживо? Радва ли ни се Бог, като ни гледа така неудовлетворени от съществуването си? Той ли ни е “направил” такива – винаги несъгласни даже със себе си? Или то е наша отговорност, наш отговор на призива на битието?