1. Разбирам ли Божието Битие?

ВЪПРОСИ:

 Това че всеки човек има идея (или поне представа) за Бога, достатъчно основание ли е да се обсъжда въпросът за Божието Битие? Едно и също ли е Божието Битие за вярващия в Бога и за невярващия? Дали Божието Битие може да зависи в съществуването си от това дали някой вярва или не вярва в Бога?
 Вярата в Бога ли “поражда” Божието Битие или пък тя е само израз и “отглас” на Божието Битие? Имаме ли право да поставяме съществуването на Бога в зависимост от нашата вяра в него? Може ли само Бог да е единствено “понятие на ума”, а всичко останало да е нещо повече от това? Може ли творението да съществува, а съществуването на Твореца да е под въпрос? Може ли следствието да е налице, а причина-та да липсва?
 Какво означава приемането на едното и другото? Ако се “предоверя” в Бога и в неговото съществуване, дали нещо губя? Мога ли да имам по-голяма сигурност в предположението, че Бог “не съществува” от тази, свързана с убеждението ми, че Бог съществува? Но Божието Битие зависи ли от хорските мнения? Как така да зависи, какво означава това “зависи”?
 На какво е израз това, че изобщо се поставя въпроса за “съществуването на Бога” – на някакво извънредно “дълбокомислие” или пък на извънредно плоска самонадеяност? Когато участвам в такова обсъждане какво усещане имам? Нима мога да изпитам гордост от това, че съществуването на Бога зависи от… мен? Дали пък не ми е неудобно заради съзнанието за непристойност на един самозабравил се ум, въобразил си, че всичко зависи от него?
 Мога ли да приема, че по идея Бог притежава несравнима с нищо друго онтична пълнота, т.е. несравнимо превъзхожда всяко друго Битие? Значи ли това, че Бог е съвършен, нищо не му липсва? Нима съвършено не е тъкмо онова, което не усеща никакъв недостатък и недостиг?
 Може ли тогава на съвършеното по идея да липсва такова просто нещо, каквото е… съществуването? Може ли тъкмо съвършеното да не съществува, а в същото време да съществуват и най-несъвършените “твари”? За да не допусна такъв абсурд не следва ли да приема, че предикатът (свойството) съществуване необходимо принадлежи на Бога?
 Мога ли да си представя съвършеното? Имам ли сили да опиша с думи Битието на Бога? Не е ли прекалено слаб моят ум, не е ли безпомощен езикът, с който разполагам? Тогава не следва ли да поставя под кардинално съмнение всички ония “доводи”, които моят разсъдък представя против съществуването на Бога?
 Ако Бог е съвършеното, то той не е ли и “най-съществуващото”, истински съществуващото? Дали затова, по свидетелството на библейският летописец, Бог е казал: “Аз съм съществуващият, Ego sum, qui sum!” (Изх. 3: 14)? Такова съществуване, притежаващо несравнима битийна мощ, не е ли в състояние да “повика” към съществуването всичко останало, всичко сътворено?
 Не се ли оказва, че само Бог е могъл да принуди небитието(нищото) да породи всичко? Така ли нещата са се “излюпили” от небитието, били са подтикнати към съществуване и живот? Може ли умът ми да проумее това велико тайнство?
 Защо на ума изглежда “по-достоверна хипотеза” възникването на нещата в резултат на… случайността? Нима появата на света по каприз на случая не е равносилно на невъзможност? Защо умът се съпротивлява да приеме чудото на сътворението?
 Ако Бог е извор на съществуването, то тогава могат ли съществуващите неща (в това число най-вече човекът!) да се питат дали съществува самият извор?! Нашето съществуване само по себе си не е ли най-категоричното доказателство, че Бог съществува? Има ли нужда от доказателства, не е ли достатъчен фактът на нашето съществуване?
 В такъв случай не е ли по-уместно да се питам “Аз съществувам ли?” отколкото “Бог съществува ли?”? Ако човекът е Божие творение, то не следва ли, че Бог е “всичко онова, което е човекът” – но в безкрайно по-голяма, непостижима за мен степен? Нима Творецът не е оставил своя печат върху творението?
 Не е ли обаче по-вярно, че Бог е онова, което не е и няма да бъде човекът – защото е човек, а не бог? Намирам ли в своето съществуване “следи” и “отражения” на Божието съществуване? Нима моята способност и възможност за творчество и свобода не е Божий дар?
 Кога мога да се чувствам богоподобен? Възможно ли е това за слабия човек? Но не съществувам ли за това да преодолявам слабостта, т.е. да се “приближавам” до Бога като мой идеал? Ако Бог е мой идеал, то как е възможно в такова слабо същество да се роди такъв величав идеал? Бог не е ли извор на сила и живот?
 Ако усещам дух в себе си, то аз сам ли съм си го “изобретил”, или моят дух е дар от Бога? “Откъде” изобщо може да “дойде” духът у мен, ако не от Бога? Дали, впрочем, човекът по идея е дух? Или човекът и човешкото е всичко друго, но не дух?
 Това в какво вярвам не зависи ли съвсем пряко от това какъв съм? Не са ли прави ония, които никога не са усетили “духа в себе си”, да не разбират “духовните неща”, в това число и идеята за Бога? Но ако духът в мен самия е жив, то не следва ли, че Бог за мен е най-жива и достоверна реалност? Защо някои са “употребили” даруваната ни от Бога свобода за да вървят срещу… Бога?