“Воля за живот” – това ли е отговорът на загадката, пред която се изправих? Може ли същото да се изрази с друга, по-подходяща дума? Има ли друга дума, която, подобно на думата воля, да е в състояние да изрази същината на живота, усещана от мен като сила на моето тяло? Дали волята не е това, което “носи” и “дава” живота на моето тяло? Или волята само го “носи” живота, но не го “дава”?
“Животът е воля” или “Волята е живот” – кой е по-подходящият израз? На волята ли дължа живота си – или на живота дължа волята си? Има ли значение това? Дали двете думи – живот и воля – не са тъждествени, дали те не съвпадат по смисъл? Воля и живот едно и също нещо ли са?
Може ли умът ми да разбере и обясни що е воля? Може ли да проумее истината, до която се добрах непосредствено, интуитивно, с чувството и с цялата си душа? Моята (като тяло) най-дълбока същина е воля – разбира ли умът тази истина? На кое трябва повече да вярвам – на онова, което ме убеждава умът, или на онова, което… “шепти сърцето”?
Има ли път, по който умът може да стигне до истината, която сърцето (чувството) ми казва? Кое от двете – чувството за живот или съзнанието за живот – е по-вярно и по-достоверно? Кое от тях ми говори повече, казва ми “по-важното”?
Ако повярвам на чувството си (на усета, на усещането, на интуицията), то тогава какво то ще ми каже за живота и волята? Дали чувството няма да ме подведе? А дали може да се изрази с думи онова, което интуицията ми говори за волята за живот?
Ако волята за живот (за моето чувство) е тъкмо най-дълбока същина на моето тяло, то дали тази така ясна истина може да бъде изразена с думи? Кой е адекватният начин за изразяване на чувства? Как мога да изразя усещането си за живота на тялото? Дали наистина волята е силата на тялото и живота?
Дали пък… мълчанието не е “по-красноречиво” от думите? Има ли мълчание, “преизпълнено с чувства”? Какво, впрочем, говори мълчанието на човека, който разбира – и “излъчва” разбирането си без думи? Може ли мълчанието да е адекватно открито към тайнството на живота? Как мълчанието следва да “улавя” неизразими с думи тайни?
А дали, впрочем, за оня, който разбира, думите не са излишни? Нима човекът, който “не е обърнал гръб” на чистото усещане на непосредствения живот? Няма ли да се окаже, че думите “пречат”,“обвиват в мъгла” чистотата на автентично почувствания живот?
Какво следва от това, включително и за философията? Какво представлява от тази гледна точка философията,“подхлъзнала се в блатото” на безкрайните думи и обяснения? Може ли да се философства само чрез мълчаливо съпреживяване на чувствата, владеещи без остатък душите? Може ли философията да се стреми към… безмълвието като към свой идеал?
Няма коментари:
Публикуване на коментар