5.Как вървя към бъдещето си?

 Може би именно свободата е тази, която “ме изнася напред” в моето бъдеще, позволява ми да “забягна” в него? Ако нямах свобода, значи ли това, че щях да си остана “все същия”, т.е. човек без бъдеще? Ако пък моето минало определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?
 Дали това не означава, че свободата е независимост на човека от собственото му минало? Възможно ли е съвсем да не се влияя от миналото си? Но нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало – не е ли всъщност гибелна?
 Но свободният дали пък не разполага така с настоящето си, че да го “употребява” само в оптиката на предстоящото? Ако живея така, че настоящето ми се изживява “само по себе си” (независимо от бъдещето), то тогава как бъдещето, моето желано “да бъде”, “ще дойде при мен”?
 Но ако подчиня бъдещето си на своето настояще, то какво ще излезе от това? Не трябва ли тогава да внимавам за това моето желано бъдеще по някакъв начин “да произтича” от моето настояще? Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам, което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е мое?
 Не е ли главното това да съм загрижен да заслужа бъдещето си? Не трябва ли да се стремя именно към него? В такъв случай настоящето ли е дошло от бъдещето ми, или пък моето бъдеще “произлиза” от това, което правя сега? В кой от двата случая аз постигам власт над бъдещето си?
 Не е ли това най-важното в търсенето на свобода? Дали пък това не е всъщност свободата – “нещото”, което ми дава власт над бъдещето? Свободният живее не според онова, което е, а само според онова, което ще бъде – мога ли да приема това? Не значи ли това, че жертвам настоящето си заради своето бъдеще?
 Това ли е цената, която плащам за свободата си? Не е ли прекалена тази цена? Но губя ли нещо при това? Нима ориентираното към бъдеще-то настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо бъдещето (ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си!), то какво ще ми даде това?
 В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото следва от свободно избраното от мен бъдеще? Защо загадката на свободата е така дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето? А дали тайнството на живота за човека не се свежда до неговите необходими отношения към времето и свободата?
 Мога ли на основата на това да направя извода, че човекът е времево същество? И също, че човешкото битие е битие на свободата? Как да разбирам тези изрази? Как е възможно човешкото да е “изтъкано” от “времева материя”? И защо без да разбирам свободата (и без да се ползвам от нея!) аз не мога да съм човек?
 Но не е ли по-важно това “как да правя” свободата си? Съществува ли “изкуство на свободата”, в което трябва да съм “вещ” и “умел” – щом като искам да бъда човек? Как мога да стана посветен в това изкуство? А то не съвпада ли със самото “изкуство да се живее”, при това съвсем човешки – и автентично?
 Не съм ли загубен ако не намеря свободата си?