1. Дали съществуването ми е моя “лична история”?

ВЪПРОСИ:

 “Събития”, “факти”, “случки”, “преживявания”, “инциденти”, “баналности”, “стереотипност”, “актове”, “инициативи”, “рискове”, “илюзии”, “надежди”, “грижи”, “страхове”, “печалби”, “жертви” и т.н. – това ли е “градивото” и “строителният материал” на съществуването ми?
 Ако “ставащото” в моя живот става, т.е. възниква, тече и пр.,, то е очаквано (или неочаквано!), то “идва” и се “явява” в някакъв момент, “ето сега”, аз му се наслаждавам (или страдам заради него!), а “след това” отминава, “свършва”, отива в миналото, то дали всичко това не е свидетелство за времевата природа на съществуването ми?
 Всяко нещо става някога и продължава известно време – нима времето е същинската форма на съществуването ми, още по-значима от пространството? Пространството не е ли външна форма на съществуването (касаеща нещата и “света”, но не и моите субективни реакции във връзка с тях!), докато пък времето не е ли именно вътрешната форма, в която се “вместват” моите преживявания?
 Съществувайки “времево” (само и най-вече във времето!), аз самият не ставам ли “ефирна времева субстанция”? Дали пък това не значи, че аз не съм друго, а едно историческо същество? Историчността не е ли израз на времевостта на съществуването ми?
 А може би тя е израз на моята “тленност”, преходност, крайност? Съществуването ми е насочено “към края” (съ-битието,, което наричаме “смърт”, е неизбежно!), то също има и свое начало – тази ли е основата както на времевостта, така и на историчността на съществуването ми?
 Ако човекът съществуваше “неисторично”, то тогава за него щеше ли да има време? Но “неисторичността” не е ли другото име на “вечността”? Усетът за “бързотечното време”, впрочем, дали е присъщ на човека от “всички времена”, или пък той е симптом на съществуването, характерно само за модерния човек? “Човекът от ерата на часовниците” по-близо ли е до времето, или, напротив, се е отчуждил от естествения му ритъм?
 Как са съществували хората преди изобретяването на уредите за точно измерване на времето? Дали техният усет за време не е бил “притъпен” – или, напротив, били са по-чувствителни към времето? Часовникът внася ли свой дял в съществуването, което имаме?
 Мога ли да смятам, че “история” по смисъл съвпада с “преживелица”? Ако аз разкарвам “една история” от живота си, то това няма ли да е тъкмо преживелица, случила се някога? Онова, което ми се случва сега, или пък днес, ако е преживелица, не е ли също история? История само отминалите събития ли са?
 Нима “сега ставащото” не заслужава да се нарече история? Защо, каква е разликата? Нима то е просто… бъдеща история? Но щом все пак “някога” ще бъде история, то какво внася в него “отминалостта”? Може би невъзвратимостта?
 История само безвъзвратно отминалото ли е? Но нали тази история все пак е била “написана” от някой? Нали тя не може да няма свой “автор” или дори “актьор”? Могъл ли е той да внася своите корекции в нея? Нали всеки сам прави историята си, историята на своя живот?
 “Правейки” историята на своя живот, от какво изхождам? Мога ли да смятам, че завися само от себе си, само от своята свобода? Впрочем, нима аз самият не съвпадам изцяло със своята свобода?!
 Ако историята (каквато и да е тя: “сега ставаща”, “отминала”, “някогашна”, “бъдеща” и пр.) винаги е актуален израз на свобода, то дали пък свободата не е корен на времето? Или, наопаки, времето е извор на свободата?
 Дали в своите истории аз изразявам и “реализирам” себе си? Не налагам ли върху тях печата на личността си? Нима това не означава, че наистина съществуването ми е моя лична история? Една личност “във” времето и свободата постига себе си, сътворявайки историята на своя живот – така ли е това?
 А какъв ли би бил живота ми без моето изострено чувство за време – и без моята предана отдаденост на свободата? Каква ли история “пишат” хората без усет за съдбовността на времето? Ако и чувството за свобода не е прояснено, то какво ли ще стане с тях, каква съдба си подготвят?
 Може ли тяхното да се нарече история, може ли да се нарече живот (живот, достоен за човека)? Какво тогава представлява животът на човека, не даващ си сметка както за истината на времето, така и за идеята свободата?