Впрочем, от “кого” и от “какво” трябва “да се отвоювам”? Може би от моите “слабости”? Или от моите “инстинкти”? Или пък от “сили-те, от мен не зависещи”? Кои са тези сили? Дали те не са скрити в “общността”, в “стадото”, в социума, в моето “обкръжение”, което се опитва да ме моделира според себе си?
Дали аз не трябва преди всичко да се грижа за това да бъда “при себе си” (да бъда самия себе си според свободно избраната от мен отговорност пред собствения ми живот!), или пък трябва да се стремя да поддържам своя комфорт в средата, в която живея? Не е ли прекалена цената – да жертвам себе си заради една мнима удовлетвореност, идеща от съзнанието, че другите “ме приемат” и “ми се радват”?
Има ли други “места”, в които може да се крие заплахата за моята индивидуалност и личностност? В крайна сметка не съществува ли опасност аз самият да бъда “главна заплаха” за своята суверенност като свободна индивидуалност? Възможно ли е това, как да го разбирам?
Моята сила не е ли “в моите ръце”, не е ли в пределите на моите възможности? И моята слабост не зависи ли само от мен? Ако искам да бъда завоевател и победител, ако се отказвам от презряната орис на слаб и нещастен човек, който само се “жалва” и оправдава, то сбъдването на моите желания не е ли в изцяло в моя власт?
Какво чувство поражда това съзнание в моите гърди? Възможно ли е да ме е страх от такова “непосилно бреме”, от тази тежка отговорност? А може ли да се чувствам още по-силен при съзнанието, че всичко зависи само от мен?
Кои са склонни да “хленчат” и кои се чувстват още по-уверени когато разбират,че “само аз решавам и се разпореждам” със своята съдба? Каква “тенденция” съм забелязал в своето досегашно съществуване,в начина, по който досега съм “правил” живота си? Аз “по начало” слаб (силен) човек ли съм?
А по какъв начин мога да концентрирам и дори “акумулирам” силата, която е в мое разпореждане? Трябва ли да правя непрестанни опити в това отношение? А правя ли ги – или чакам “неизвестно какво”? До какво би ме довело едно такова чакане? Много ли са хората около мен, които чакат “бъдещето им да дойде само”, а “нещата да се наредят от само себе си”?
Какво бъдеще си подготвят такива хора с приемането на подобна “жизнена стратегия”? Имат ли правото да се считат за свободни – и отговорни? Как възприемам тяхното поведение – след като то лично не ме засяга? Имам ли правото да им се “меся”? А аз самият надявам ли се на това някой друг да ми се “меси” и да ме “ръководи” в живота ми?
Ако го правя, то за какво е показателно едно такова очакване и настроение? Симптом на сила или на слабост е то? Ако аз, поставен сред другите, непрекъснато съм подложен на техните въздействия (влияния), то как тогава мога да запазя своята неприкосновеното си право да решавам сам – и без натиск отвън?
Налага ли ми се да се замисля с необходимост и за това – след като така или иначе се съм “сам по себе си”?
Няма коментари:
Публикуване на коментар