4. Наистина, що е истина?

 Искам да постигна “истината за истината” – не е ли прекалено претенциозна такава задача? И не е ли също изключително трудна? Коректно ли е изобщо да търся истината, валидна за… всяка истина? Да-ли изобщо такава истина съществува?
 Не е ли по-добре да се опитам да разбера защо нещо е истина? Нещо, “това тук”, конкретно, дали е истина – не е ли това по-вярно поставената задача? Не ми ли се налага да потърся основанията за истинността на някои твърдения, за които “се предполага” или “знае”, че са истина? Дали по този начин по-добре ще се “ориентирам” в общата си представа за “истината като такава”?
 Но на кое ли “общопризнато” за истина твърдение да се спра? Не са ли твърде подозрителни относно истинността си “общоприетите твърдения”? Как е станало така, че “всички твърдо и положително знаят”, че нещо е истина? Няма ли опасност само да си мислят, че е истина, а то… да не е такова?
 Както и да е, ето, например, истина ли е изказването, което непрекъснато всички повтарят: “човекът е мислещо същество”? “Вярно” ли е това твърдение? Няма ли да се окаже, че то е истина само тогава, когато всички хора… наистина и в действителност мислят? Но какво всъщност казах?
 Не казах ли, че нещо е истина само ако то е… истина? Как мога да говоря такива “празни приказки”? И ще ми помогне ли това, ако едната дума заменя с друга – за да прикрия “тавтологията”? Ако кажа, че едно твърдение е истина само ако то е… вярно, то дали това ще ми помогне?
 Или пък да кажа, че нещо е истина само ако то “правилно” твърди това, което твърди? Или просто от безсилие да промълвя: “нещо е истина когато… е така? Какво стои зад “маскиращите” безсилието ми думи? Е, истина ли е все пак това, че “всички хора мислят”?
 Стига нещо да е вярно, то е истинно – какво означава това? Не се ли оказва, че за да е нещо вярно, то аз трябва да вярвам, че то е именно “така”? Да съм уверен, че “нещо е така” – какво пък е това? Няма ли най-много да съм уверен ако зная че е така, а не просто “да вярвам”?
 Няма ли да е по-добре да кажа, че нещо е истина стига да се знае дали то е… вярно твърди това, което твърди? Но каква е тази бъркотия? Не се ли заплетох повече в резултат на своите усилия да “изясня”? Как да зная, че нещо е точно така, както аз зная, мисля и твърдя? Как да зная със сигурност, че… зная?
 Как да узная, че зная нещо – не съм ли и тук в ситуацията да изказвам твърдение от рода на прочутото… “дървено дърво”, “желязно желязо”, “стъклото е стъклено” и пр.? Не попадам ли непрекъснато в клопката, която сам поставям – за да “засека” и “уловя” истината за… истината?
 Дали нещо не е истина ако аз мога да проверя дали това, което казвам, отговаря на това, за което говоря? Зная нещо, и то ще е истинно знание само ако аз съм в състояние да извърша проверка на убеждението си – така ли е? Но как да проверя, че знанието ми точно съответства на онова, за което си мисля, че зная?
 Как така да проверя съответствието на знание (мисъл) с “нещото” (предмет, вещ, явление) – на което моето знание съответства, за което се отнася? Мога ли да “наложа едно върху друго” мисъл с… “немисъл”, т.е. с вещ? Или пък вътре във вещта има нещо, което наподобява тъкмо мисълта, което аз трябва да разпозная?
 Ако такова нещо наистина съществува, то тогава аз ще мога ли да осъществя желаната процедура (да “сложа едно върху друго” знанието и… същността на предмета – и те да съвпаднат изцяло!)? Това именно, същността, ли е търсеното нещо, което “наподобява” мисъл?
 Дали пък същността не е “мисъл в потенция”, която само очаква да бъде “уловена” и превърната в знание? Кое ли е това съзнание, което е мислило нещата преди да бъдат създадени – и така е заложило в тях една “мислима същност”, която аз пък улавям в познанието и съзнанието си?
 Но нали аз вече открих, че битие и мислене си съответстват, че мисленето е “гръбнак” на битието? Дали тогава истината не е тъкмо съответствието на битие и мислене? Няма ли да се окаже, че нещо е истинно само ако неговото битие (същност, идея) строго съответства на самото себе си, т.е. на мисълта, “закотвена” в неговите недра?
 Но ако по принцип, т.е. по битие всяко нещо е истинно и друго не може да бъде, то как тогава стоят нещата в сферата на съществуването? Там истина и неистина не са ли примесени, поради което са трудно разграничими, а истината затова е скрита и “потулена”?
 Дали пък ситуацията в пределите на битието е образец за съотношението между мисъл, истина и битие в сферата на съществуването – където нещата не просто “битийствуват”, пребивават в своята неизменна истина, но и са се отказали от нея, отдавайки се изменения?
 Ако истината не е само “човешка представа” и “изобретение”, а нещо повече от това, то не се ли оказва, че тя е неотнимаемо битийно свойство? Истината не е ли най-значим онтичен и онтологичен признак? В такъв случай истината ли зависи от мисленето, или, напротив, мисленето следва истината? Не следва ли оттук, че към всяка истина трябва да се отнасяме със смирението, което дължим на самото битие?