Моето ново съдебно дяло се очертава да бъде вече съвсем подобно на Сократовото!

Във връзка със завеждането на новото съдебно дяло (така произнесена, тази дума по моето усещане има един някак си величав ироничен смисъл, поради което я пиша именно така; навремето за първи път чух така произнесена тази дума от устата на един старец, който разказваше във влака за своето проточило се епично дяло, съдил се толкова дълго със съседа си, съдиите така много ги мотаели, че накрая и двамата комай забравили за какво изобщо се били съдили!), та във връзка със завеждането новото съдебно дяло, около което работим с моите адвокати напоследък, се откри следния прелюбопитен проблем.

Спор няма, че адвокатите си разбират от работата, а същината на тяхната работа е родствена с това, което правим ний, философите: търсене и обосноваване на истината. Тази е същината на това, което прави съдът, съдът търси разумното и справедливо решение, а адвокатите помагат да се стигне до него. (Е, някои адвокати правят всичко, което е по силите им истината да не излезе наяве, да си остане покрита, но това е отделна работа.) Същото правим и ний, философите, истината е нашият най-върховен предмет. Разбира се, има и различия, и то съществени, значими. И адвокатите, и философите, боравим със словото - и трябва да сме много убедителни с него; е, има го (при съдилищата) моментът на частния интерес, щото и двете страни, според интереса си, се смятат за прави, а истината е само една. Адвокатите имат едно специализирано знание около законите и процедурите за прилагането им, около съдопроизводството и пр. и по тази причина имат известни предимства пред търсещия истината и обосноваващия я философ, за който истината е ценност сама по себе си, извън прякото и приложение и "полезността" от нея. Но ето сега, около писането на исковата молба за завеждане на новото ми съдебно дяло срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив се набележи в тази връзка следният интересен проблем.

Дадох купища документи на двамата ми адвокати (работят независимо един от друг, още не съм сключил договор кой да ме представлява, ще ми се да избера по-подходящия вариант) за да се ориентират в така и така сложилата се ситуация, даже ги подпомогнах с написването на нови разясняващи текстове, примерно ето този: Кратка хронология на епичните борби, довели в крайна сметка до временното ми поражение - и до ликуването на всичките ми врази. И двамата поработиха добре, постараха се и тия дни всеки от тях ми даде проект за текста на исковата молба до съда, изглежда казусът им хареса, той наистина е превъзходен. Да, обаче моя милост някак си не доволна от направеното, проектите за иска не ми звучат убедително, в онази степен на убедителност, която аз лично бих искал да бъде постигната. Поспорих с адвокатите и се опитах да им обясня нещо, което сега ще се опитам да представя и вам. Смятам, че е важно. То касае и ситуацията в българското правораздаване и правосъдие, която не е бляскава.

Истината е многоизмерна и има съответните пластове на постигането й - в нейната превъзходна цялост и пълнота. Това последното ний, философите, правим всичко, което е по силите ни, за да го достигнем в степента, в която то е изобщо възможно. Да, обаче професионалните начини (към който спада и юридическия, в сферата на правото) се абстрахират от ред моменти, които за философа имат огромно значение, по-голямата част от които касаят човешката страна на случващото се, в това число и психологическата (да не говорим пък за нравствената). Значи правистът е принуден да изведе на преден план само онова, което по негова преценка има директно значение за правното обосноваване и решаване на съответния казус, докато философът не си позволява това, такова една отвличане (абстрахиране) от другите съществени моменти му се вижда недопустимо. По виждането на юриста другите съществени моменти само били затъмнявали точната същина, имаща отношение към чисто правния аспект на тълкуването на казуса, а аз лично като философ не съм склонен да пожертвам останалите съществени моменти, без които картината на случилото се е непълна и като такава - изкривена, деформирана. Аз държа да се направи опит за представяне на пределната пълнота и на цялостния контекст, без жертване на човешките моменти, докато юристите ме убеждават, че това било излишно, щото в правото трябва да се изведат на преден план само ония практически моменти, които могат да доведат в крайна сметка до спечелването на делото в съда. А всичко останало било нямало значение. Те търсят оня правен аргумент, който е така убедителен, силен и неопровержим, че делото безусловно да бъде спечелено, пък всичко останало следвало без жал да бъде изхвърлено. Щото съдията даже се дразнел когато му губят времето за съображения, нямащи пряко отношение към оня момент, който представя същината за закононарушението, благодарение на проясняването на което дялото може да бъде спечелено. На мен обаче ми се ще да спомогна някак съдът да не процедира пределно схематично в юридическия смисъл на думата, а да подходи по-цялостно, щото, казах, тия отношения, заради които се съдим, имат ред моменти, които, ако бъдат пожертвани, ще се стигне до такова огрубяване на случилото се, че неговата картина съвсем няма да отговаря на оня пълноценен жизнен смисъл, който все пак трябва да бъде възсъздаден. Понеже правото, по моето убеждение, не бива да бъде откъсвано от онова цялостно човешко богатство, което ни е потребно да постигнем с оглед да се овладеем от цялостния смисъл. За мен именно този цялостен смисъл е потребен, той дава истината, която ни е жизнено потребна, а пък останалото, абстрактната и схематична правна страна е само момент от търсената, от посилната цялост, така потребна ни, щото касае нашето глобално отношение към живота. Ще ми се, по-просто казано, да спомогна нашите прависти (адвокатите, съдиите) да бъдат подтикнати да мислят по-философски, щото именно философията е способна да постигне и да удържи оня цялостен смисъл, който ни е така жизнено потребен, без който ние неимоверно обедняваме живота си, а в крайна сметка, излиза, затова и страдаме, затова сме и така ощетени. Е, явно съм си поставил в случая някаква свръхзадача, щото адвокатите, като се мъча да им обясня тия неща, ме гледат с неподправено удивление, въпреки че те не са кой знае колко сложни за постигане, за осмисляне. Явно и в тази сфера на живота ни, юридическата, както и в останалите, примерно образователната (духовния живот) работите съвсем не са такива, каквито трябва да бъдат - според понятието или идеята за нейното високо и възвишено назначение. Допуснали сме да ощетим верния смисъл, да обедним представите си, поради което в крайна сметка и страдаме. А така не бива. Трябва да се учим да мислим пълноценно. Без постигане на това няма как да почнем да се измъкваме от тресавището, в което сме попаднали.

Ето, разискваният пред съда казус около епичната история, довела в крайна сметка до моето уволнение, съдържа в себе си цял комплекс от моменти, които трябва да бъдат схванати в неговата пълнота, в жизнената достоверност на случилото се. Аз не съм съгласен да пожертвам нито един момент само и само, видите ли, воден от прагматични съображения, да постигна една не кой знае колко възвишена цел: да спечеля дялото, заповедта за уволнението ми да бъде отменена от съда, а аз да се върна на работа, показвайки, че справедливостта е възтържествувала, а пък негодниците са наказани. Не, това не е моята истинска и вярна цел, аз така прагматично и грубо не ща да мисля. Аз искам истината да възтържествува в нейната превъзходна пълнота и цялост, едва тогава ще бъда удовлетворен и доволен. Моето призвание на философ ме подтиква да мисля в тази посока. И да не съм доволен когато ми се изтъква, че огромни пластове на разбирането трябвало, видите ли, да бъдат пожертвани, само и само моя милост да постигне своята не кой знае колко голяма цел: да се върна на работа в това училище. Мен друго ме вълнува, аз за друго съм се борил, а не да се уредя пак на "топло местенце" в рамките на системата. Моята борба е била за друго: за коренна промяна на системата, за същинска революция в образованието, за връщането на образованието до неговите извори, за раждането на едно съвременно, отговарящо на нуждите на човека образование и училище и т.н. Ето я точната и възвишена цел, която ме е вдъхновявала цял живот - и заради която аз бях принесен в жертва от адептите на една безчовечна по същество и крайно агресивна спрямо човещината система, една обезличаваща човека и бездуховна система, която нанася на младите, и то всекидневно, неизчислими щети. Как тогава да допусна да се боря единствено заради ето това: да се върна на работа, да си отвоювам учителското място, не, това за мен не е и не може да бъде водещото! Аз искам да направя това съдебно дело такова, че в него пред съда да бъде поставена всъщност самата тъй порочна образователна система, нанасяща всекидневно неизчислими поражения на младежта - бъдещето на нацията и на страната ни. Ето това е нещото, което ме вдъхновява - а не безобразията на емпирическата персона Стоянка Анастасова, директорка на ПГЕЕ-Пловдив, да бъдат спрени и наказани, възмездени. Това за мен не е главното, аз се вълнувам от най-възвишени и идейни (ценностни) подбуди и ми се ще да убедя уважаемия съд, че си заслужава да погледнем на нещата от този ъгъл - с оглед да съзрем тъй потребната ни и жизненотворяща цялост. Дали една такава идея да помогна на съда да осмисли казуса философски, идейно, ценностно, в пределната пълнота и богатство на смисъла, не е една илюзорна свърхзадача, непостижима изцяло и като такава утопична, съвсем нереалистична?!

Аз съм особена порода човек, принадлежа към съвсем рядката за нашите условия порода на хората-идеалисти. На които "трезвомислещите" гледат със съжаление и презрение, явно ги възприемат за непоправими наивници и дори глупаци. Да, обаче аз не ща да капитулирам пред тъй опасния за нашето време прагматизъм, конформизъм и материализъм, пред вилнеещата бездуховност и арогантното безкултурие. С оглед на това съм съгласен дори да загубя дялото, но да направя въпреки това максималното в тази посока: да предизвикам съвестта на обществото все някак да бъде пробудена, а пък това може да стане ако не допусна да направя ония жертви, за които ме съветват опитните адвокати, избрани от мен за мои (за момента) съветници и консултанти по правната страна на проблема. А по онази цялостна човешка и философска страна на проблема аз самият на себе си съм най-добрия консултант - не щото съм експерт в тази област, философията, ами и най-вече защото всичко съм го преживял, всичко е станало на мой гръб, върху моята кожа, изстрадал съм го и то не от вчера, а в крайна сметка с целия си досегашен професионален и всякакъв друг живот. Аз искам да поставя пред съда не погрешно и арогантно действащата арогантна административна особа, а една порочна, архаична и крайно вредна, предвид времето, в което живеем, по моето разбиране, философия на отношението към човека, чийто израз е нашата така абсурдна образователна система, по тоталитарен и волунтаристичен маниер, подобно на октопод, завладяла българското образование - ето това е нещото, което му вдъхновява. Е, ще направя нужното да постигна целта си, да разбудя съвестите чрез показването, и то в цялостен, гол, неприкрит вид на цялата онази отвратителност на противочовешката образователна система, а не толкова да се занимавам с недостойния, порочния и осъдителния начин на поведение на нейните жалки блюстители и слуги (министри, инспектори, началства от какъв ли не вид, най-сетне директори). Схващате ли за какво всъщност и наистина иде тук реч?

Когато се постарах да обясня всичко това на своите адвокати, изключително интересно е как реагира единият от тях, именно една дама, имаща репутацията на чудесен юрист: тя сякаш се уплаши, тя се фрапира от свонравния характер на нейния евентуален клиент, прецени претенциите му за прекалени, а също така и прагматично незначителни, в един момент объркаността й стигна дотам, че тя чистосърдечно ми призна: в такъв един аспект тя не щяла да води делото, отказва се от воденето му, тя, видите ли, считала, че това дело, така водено, е обречено да бъде загубено, поради което тя не щяла вече да се захваща с воденето му; един вид отказа ми да бъде мой адвокат, въпреки че аз й бях казал, че няма да пожаля парите си, щото смятам, че за такива едни неща всяка цена заслужава да бъде платена, ако ще да ми се наложи в крайна сметка да умра от глад. Не знам, реакцията й е сложна за обяснение, още повече че преди седмица-две същата тази адвокатка, като видя само заповедта за уволнение, се хвана за главата от удивление и категорично ми декларира, че делото на 100% ще бъде спечелено, а тя била готова да го поеме; ето обаче, сега се отказа, извини ми се много, че ми е губила напразно времето, каза, че се оттегля, дори поради пристъп на съвестност заяви, че не ще за досегашните си услуги никакъв хонорар, което, както и да го погледнем, е голям алтруистичен жест, е много благородно даже, дотам, че на мен лично ми е невъзможно да повярвам, че изобщо е възможно да се случи даже. (Не крия, че нямам кой знае колко високо мнение за господстващата нравственост сред туй съсловие; напротив, смятам го, наред с журналистическото, за най-опороченото, за най-податливото на опорочаване.) Но ето, тази дама ме направо изуми. За да проумея тъй неочакваната й постъпка ми се наложи да помисля още повече. Ето какво открих.

Много е възможно адвокатката, бидейки по същество и самата тя един образцов продукт на образователната ни система (тя, прочее, е млад човек), да долови, че с нея ние двамата имаме голямо и принципно ценностно разминаваме, примерно, аз съм принципен противник на така и така устроената система, а тя, да допуснем, не споделя моите идеи за необходимостта от коренна промяна на съществуващото положение по посока на либерализацията на българското образование. Това обяснение е възможно, ето, тя, усещайки, че й липсва вътрешното убеждение да води делото по защитата на един такъв своеобразно мислещ човек като мен, предпочете да ми откаже услугите си, което е достойно. Възможно е, допускам, да има е един такъв момент: политическа несъвместимост между адвокат и бъдещия, и евентуалния му клиент, допускам, че и една такава възможност не е за изключване. Да речем, госпожа адвокатката е симпатизантка на ГЕРБ или на БСП (то разликата между тия две партии е нищожна), няма значение на коя точно, ето, аз съм обаче човек с принципно различни идеи и убеждения, привърженик съм на една коренно различна политическа философия, примерно, аз съм твърд антикомунист, е, госпожа адвокатката, ако е привърженичка, дълбоко в сърцето си, на едни "най-светли" комунистически убеждения, като е чела моите патетични изложения, доклади, жалби, маркиращи моите борби с представителите на тоталитарната образователна система, да се е преизпълнила с недоволство спрямо мен, сиреч, да съм я раздразнил дотам, че ето, тя да предпочете, за да не се мъчи повече с такъв един непоносим за нея клиент, да ми откаже ангажимента, допускам, че такова едно обяснение също не е за отхвърляне. Ще видим, то тия неща ще се разберат по-нататък, аз наистина съм "опасен" човек, твърде вреден за всяка една система, в това число, оказва се, и за системата, установила се и в областта на правораздаването, ето, и първите нейни представители ми показаха на дело, че не могат да ме приемат, че ме оценяват като "опасен" и пр. Е, както излиза, за да не направя аз такъв един огромен, най-вече в нравствения и идейния смисъл, компромис, ако и другият ми адвокат се откаже, ще се наложи сам да си водя делото, сам да се постарая да докажа пред съда тезите си. За мен в някакъв смисъл е важна и трибуната на съда за да мога да разкажа за идеите, за борбата си, за философията си, е, дори и да загубя делото, поне съвестта ще ми е чиста щото има компромиси, които не съм склонен да допусна в никой случай. Примерно да се върна на работа, ала пък да плюя връз делото си - но онова същинското, делото на живота ми, свързано с образованието! - да се откажа от него, щото връщането ми в рамките на неизменната система не е кой знае каква победа: аз всъщност се стремя към една друга, същинска победа, именно тържеството на ония идеи за образование, за които съм работил цял живот вече.

Та сега на първо време възниква и се оформя задачата аз самият да напиша свой проект за искова молба до съда, в който да изразя по пределно ясен начин цялостната същина на проблема, така, както тя се съдържа в моето разбиране, което, няма как, ще бъде пределно философско. Тия дни ще трябва яката да поработя по написването на този документ, който, разбира се, просто няма как да бъде написан от никой друг, в това число и от най-опитния и най-добрия адвокат. Като напиша този свой проект с него вече ще почна да търся нов адвокат, който, като го изчете, да каже дали е склонен заедно с мен да поеме борбата, която аз водя от години - и в която съдът е само един неизбежен етап. За да си намеря адвокат, склонен да води една такава борба, имаща предимно богат човешки, нравствен и също така обществено значим смисъл, ще ми се наложи, вероятно, да се обърна с апел към представителите на българската адвокатска общност, ще ми се да видя дали в този контекст някой адвокат изобщо ще откликне, за мен едно такова изследване е безкрайно интересно: да разбера дали сред адвокатите на България има такива, които да са склонни да се вдъхновяват от един идеалистичен, изцяло благороден, човеколюбив и свободолюбив смисъл; да разбера има ли сред българските адвокати не само свободолюци и човеколюбци, но и правдолюбци, ето това според ме е една чудесна изследователска цел! Примерно, да речем, сега ми хрумва, че бих могъл да се обърна и към един адвокат като М. Марковски, медийна звезда, която не пропуска случай да парадира с правдолюбието, с идеализма си и пр., ето, какво ми пречи лично да се обърна към него, да му напиша едно открито писмо, да му го пратя и да видя след това как ще реагира, тази идея според мен си заслужава да бъде реализирана. И на други прочути адвокати мога да предложа същото за да изследвам как ще реагират. Ще ми се (и ще направя всичко, което е по силите ми) да предизвикам сериозна обществена, гражданска дискусия по всички ония проблеми, свързани с точната ситуация в българското образование, която, освен че е плачевна, е така ясно представена в моя правен казус, в казуса, около който ще се поведе моето дяло. Та адвокатите ще ги проверя по този начин, пък и не тая, че имам и нещо друго наум: ще ме се да разбера в тази връзка ще се намери ли поне един български адвокат, който при дадените условия, при възможността да се предизвика широк медиен и граждански резонанс, да дръзне да се увлече дотам от благородството и идеализма на подетата борба за едно модерно българско образование, че сам да предложи... безплатно да води дялото ми, ей-така, заради самата идея, ще ми се да разбера дали е възможно такова чудо да се случи у нас! Щото имам чувството, че и адвокатите имат деца или внуци, които в момента са страдалци на нашата абсурдна образователна система, е, какво пречи бащите и дядовците им адвокати да направят нещичко по един безкористен начин да допринесат с нещичко тежката ситуация в българското образование малко по малко да почне да се променя. А че за такова нещо ще допринесе такъв един съдебен процес, в това можем изобщо да не съмняваме.

Такива мисли витаят в главата ми напоследък, и ето, тази сутрин се стигна дотам да оживеят, да бъдат изложени и "на хартия". Искам подетото разсъждение да го доведа до своя конец или край ето как, по един своеобразен начин. Ще ми се да кажа някои горчиви мисли по повод на реакцията на свободолюбивата българска общност, състояща се от радетели за едно ново, съвременно, автентично, сиреч свободно образование. Каква е реакцията им ли? Ще ви кажа.

Ами... никаква не е, както е обичайно у нас мълчат като риби или като плъхове. Един човек само, г-н Райчо Радев, философ и бивш директор на училище в Перник, подобно ма Мунчо в романа "Под игото" на патриарха на българската литература, направи нещо за да протестира - и да призове за протест като разбра за уволнението ми; всички останали замълчаха по указания начин. Изглежда, за жалост, и тук вилнее онова същото комунистическо отношение към човека, което поетът Вапцаров го е изразил така убедително с думите "Какво тук значи някаква си личност?!". Голяма работа че Грънчаров е уволнен, майната му, да мре - щом се е наврял в системата толкова години, мъчил се е толкова години, вместо, както правят разумните и оправните, отдавна да е избягал, отдавна да се е спасил! Никой, повтарям, абсолютно никой не си мръдна и малкия пръст нещичко да направи от тия разните му там общности за ново, за либерализирано, за какво ли не още образование като видяха, че човек, мислещ в същата посока, човек като мен, е подложен на една такава нескривана и грозна репресия и гавра. Никой и нищо, ако не броим гласа на оня същия "Мунчо от Перник", подобен на самия мен, щото аз винаги съм правил всичко, което е по силите ми, за да помогна в родствени ситуации. Е, няма нищо, аз тук пиша за тия деликатни неща не за друго, а защото те касаят нашия национален характер: не се подкрепяме, за нас другата личност, колкото и свободолюбиви да сме, изглежда нищо не значи, ето, оставяме човека на произвола, не ни пука особено, всеки да се оправя сам, "делото по спасение на давещия се е дело на самия давещ се", ний откъде-накъде ще му подадем ръка - да не сме луди?! Нека да затъва, майната му! Сега нали разбирате защо на българския казан в Ада, казват, било нямало пазач, било нямало дявол, който с вилата си да ръга и да натиска ония, дето си покажат главата отгоре?

Точка по тоя въпрос. Всеки си има съвест, нека да си се оправя с нея. Негова си работа. Аз правя нужното съвестта ми да е чиста. Явно пак сам ще си остана в този моя борба. Ний, българите, колкото и да сме модерни и свободолюбиви, пък и истинолюбиви, смятаме, че ако даден страдащ човек, дето се е оказал в тежко положение, не ни е никакъв - ако не ни е, да речем, личен приятел, баджанак или някакъв друг роднина1 - за него и малкия си пръст няма да мръднем. Презрена българска психология! Ето защо не сме нито граждани, нито общност, нито сме човешка, нито сме даже и народ!

Щеше ми се и за други неща да пиша около моя синтетичен и философски подход към проблемите на правото, който искам да приложа в туй начеващо се историческо съдебно дяло, но сега се изморих и ще го отложа това нещо за някой друг път. Та тия дни ще поработя на дело, практически, да приложа своя подход, като напиша проект за своя лична искова молба до съда. И, евентуално, после да предприема ония инициативи за да намеря, евентуално, истински и достоен адвокат, който да поеме дялото; ако не намеря, ще си го поема сам, ще се защищавам сам, сам на себе си ще си бъда "адвокат", както навремето е сторил и моя кумир Сократ. Моето дяло се очертава да бъде подобно на Сократовото, смисълът, няма как, е същият: както и Сократ, така и моя милост е обявен за "вреден" и "лош" човек, нанасящ цели 30 години "непоправими щети" на целокупната българска младеж (е, Сократ на гръцката младеж е нанасял своите "щети", не на българската!), Сократ е бил, знаем, осъден на смърт от съда, моя милост фактически пак е осъдена на смърт, щото ако сега не успея да спечеля делото, мен фактически ме чака гладна смърт, която, изглежда, е така желана от моите мъчители, дето ме изритаха от образователната система и то с "мотиви", които ме правят негоден завинаги да упражнявам занапред работата си на учител, която съм работил в целия си досегашен живот.

Такива работи, виждате ли сега какъв е смисълът в крайна сметка: аз тук пак съм призован да защитя пред съда своя преподавателски подход, който е обявен така неоснователно от въпросната администраторка за "вреден", за "лош", а пък аз самият съм обявен за "пълен некадърник", та значи аз ще поведа една съдебна този път битка, за да обоснова основателността на моите разбирания за философия, за тържеството на които отдадох целия си живот - и то без да се щадя нито миг, да, отдадох на тази непосилна борба всичките си сили. За да бъда най-накрая, видите, изритан опозорен, сякаш съм нещо като мръсно коте; е, ще видим, аз на този съдебен процес, както, вярвам, забелязвате, ще трябва да защитя каузата на целия си живот, това е поставено на везните на правосъдието, това трябва да бъде отсъдено, аргументирано и защитено. За мен тия неща не са малозначни, щото платих за тях страшна цена: с живота си.

Да спирам, че ми омръзна да пиша, изморих се, капнах. Хубав ден на всички! Не че вярвам, че някой е дочел този мой сутрешен опус от съвсем излишни мисли, но както е да е, да допуснем, че някой е стигнал дотук, е, на него желая хубав ден, а пък на другите - майната ви, дремлювци, майната ви, калпазани! Бъдете обаче здрави! Та да пребъдете в непълноценността си - и тя да възтържествува. Щото иначе без вас кой ще закопава нашата така окаяна родина България?! Вий го правите така превъзходно... незаменими сте даже в туй отношение! Проклети да сте!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.