ЧАСТ І: ИЗВОРИ НА СВОБОДАТА
Всяко изразяване на определено разбиране (разбиране, касаещо някаква реалност в нейната истина, автентичност) се сблъсква с една като че ли непреодолима трудност: откъде да се тръгне, кое е началото, първото, с което трябва да се започне? Подминаването без внимание на тази основна трудност поражда след това безброй други, при това неразрешими проблеми. Ясно е, че не всеки път е добър при вървенето към някаква цел, някои пътища водят не към онова, към което се стремим, а тъкмо към противоположното: посоката решава всичко и затова именно от не трябва да се тръгне.
Но, от друга страна погледнато, ако е налице имплицитното разбиране в неговата цялост (идеята за него "зрее" в душата дълго време – докато дойде моментът за "раждането" й!), то това вече е достатъчно за да се поеме във вярната посока; тогава не е така важно откъде сме тръгнали щом носим посоката в себе си. Проблемът значи се свежда до следното: не трябва да се самозаблуждаваме, че можем да постигнем разбирането "във" и "посредством" анализа (това едва ли е възможно: от "омлет" не могат да се правят "яйца"!), напротив, всеки анализ така или иначе е израз на едно предварително дадено интуитивно разбиране (или: неразбиране!), което оставя своя отпечатък върху анализа, формира го съобразно себе си, бидейки негова "душа" или средоточие. Ако не си даваш сметка какво точно искаш, то едва ли някога ще го намериш: да искаш "някакво" разбиране чрез "някакъв" анализ означава, че ти е все едно какво искаш, т.е. това е признак, че нищо особено не искаш, или поне си се отказал от всеки стремеж към "същината на работата" (Хегел) – и затова се задоволяваш с всичко, което е встрани от нея.
Много често именно така пишат и говорят по "големите теми", опитвайки се да покажат поне някаква ерудиция (куха и самозвана при това!); затова, естествено е, че тъкмо същината на работата винаги и съвсем заслужено им се изплъзва, а в резултат получават само трохи. Ето защо аз тръгвам от едно съвсем определено и ясно разбиране и моята задача се свежда до също така ясното му изразяване; тук моментът на "извеждането" и "обосноваването" не е решаващ, тъй като именно разбирането, което е постигнало самото себе си в своята пълнота и цялост, само на себе си е основание, при това най-съвършеното, най-доброто. Впрочем, самата яснота на разбирането, която е признак на неговото съвършенство, налага себе си в ясното изразяване, и затова моята задача е само в това да ги съхраня в най-подходящата словесна форма, оставяйки ги да се подкрепят и допълват. Не трябва да си мислим, че сме "господари" на смисъла, стоящ "на дъното" на съответното разбиране, т.е. че можем да го създаваме според своя каприз или пък да го "насилваме" според своята ограниченост.
Напротив, смисълът е онова, което ни владее (когато се опитваме да се преизпълним с него, оставяйки душата и съзнанието си открити към нахлуващото в тях разбиране, търсещо своята яснота), а ние сме изцяло подчинени и сме само "проводници" и "носители" на един смисъл, пробиващ си път към своята цялостност. Само така може да бъде постигнато субстанциалното, идещото от дълбоката същност на предмета, а всичко останало е празен звук, удряне върху барабан, обвил една претенциозна суетност, която не струва нищо.
В съответствие с казаното аз тръгвам от нещо, което е разбираемо за всеки, който само се опитва да се проникне от търсещото смисъла разбиране; на останалите просто не може да се помогне.
1.Животът и индивидът
Отделното човешко същество – индивидът – е отправната точка на моя анализ, тъй като същия този индивид е опората, върху която всичко в едно общество се крепи. Семейството, институциите, партиите, организациите, групите и т.н. не са нищо друго освен "продължение", "израстък", особена проява на естеството и съществуването на отделния индивид. Това е така ясно, че бих си позволил да кажа и нещо повече: дори животът в една общност е невъзможен без индивида, явяващ се "съд", изпълнен с живот, "кипящ" от живот, "средство" на вечния живот. Щом като индивидът е фундамент на всичко, особено пък на социалния живот във всичките му разнообразни явления и прояви, то от нас се иска да вникнем в същината на човешката реалност, скрита "в" и "зад" индивида, което пък е предпоставка за стъпването върху здрава основа. А ето и първото, от което следва да се тръгне в един опит за намиране на началата, и то е
1.Съществуването на човека
Индивидът е "носител" на живот, той е "съд", изпълнен с жизненост и активност, с жизнена сила и енергия, която не знае покой. Това, че индивидът е "нещо живо", което не си е дало само живота, а го е получило "незнайно откъде" (както изглежда на повърхността) или пък животът му е даден от Вечния Извор на всяка жизненост, т.е. Бог (както ще разберем ако погледнем в дълбините на тайнството на живота), е саморазбиращо се положение, което не се нуждае от извеждане, тъй като, бидейки нещо първо, самото то е основа на всички други положения и моменти на търсената цялостна представа. "Ние" – а всеки от нас е жив индивид – сме живи, обичаме живота и затова се стремим към него, преизпълнени сме с живот – нима това е нещо, което не се разбира непосредствено и затова се нуждае от "обосноваване"?
Едва ли, това е най-простата истина, която тъкмо заради простотата си е истина – и затова не се нуждае от някакво особено остроумие за доказването й. Заложената в човека жизнена сила или жизненост е единственото, което "ни е дадено наготово", а всичко останало ние придобиваме сами, то е наше завоевание и заслуга. Всъщност дадено ни е достатъчно, за да можем на негова основа да получим останалото, да го постигнем сами. Отредената на отделния индивид жизнена сила, която търси своята адекватна проява "навън", се обособява като воля, а същност на волята (Шопенхауер я нарича "воля за живот"!) е неспиращата се пред нищо активност, желанието, страстта, стремежа към удовлетворение посредством действието.
Затова тук можем да кажем, че човекът е същество, способно на активност от всякакъв род, т. е. човекът е искащо и затова действащо същество. В добавка към това, че сме живи, ние ставаме активни чрез действието, явяващо се реализация на волята за живот. Нима това не е толкова ясно? Нима това не е също едно разбиращо се от самото себе си положение? Нуждае ли се от "доказване" онова, което всички разбират, т.е. което е ясно само по себе си?
Но ето че още оттук ще се появят следствия, които едва ли ще се "харесат" на всички (или пък ще се окажат толкова приемливи и привлекателни именно за "всички").
Индивидът е "конкретна форма", своеобразен "съд", изпълнен с жизненост и с активност – която обаче ни е отредена "по природа", на всеки неговото, в никакъв случай не на "всички поравно" или пък "еднакво". Ние най-напред се различаваме (преди всички друго различия, неизбежно произлизащи от първото) по "количеството" или "степента" на жизнена сила, която притежаваме и която ни е "отмерена". (Тук съвсем не става дума за това, че всеки е могъл да "вземе" толкова жизненост, колкото… "може да носи" или "понесе"; трябва да се задоволим с това, което ни е… "отпуснато" без да ни питат!) Този е корена на индивидуалността на човешките същества, това е основанието, което имаме, за да можем да говорим за индивиди.
Индивидът не е просто "екземпляр", а нещо много по-значимо и многозначно: животните не са индивиди, а са просто "екземпляри", подобно на това както екземпляри са и вещите, но само човекът може да бъде разглеждан като индивид. Индивидът е "отделност" и "своеобразност", нещо своеобразно, което може да развива своето своеобразие, своята самобитност. Щом като не сме еднакви ("този" е в някакво отношение… ощетен, но в друго е, вероятно, надарен и богат, същото е и с "онзи там" и пр.; ние сме "бедни" и "богати", надарени и ощетени още по рождение: като качества, дарби, способности и пр.), то тъкмо затова сме индивиди, а по-нататък на тази основа и съобразно положените усилия ставаме (или: не ставаме – в случай че се боим от притежаваните различия и затова ги потискаме!) индивидуалности, т.е. самобитни същества, които държат на различията си и ги възприемат като нещо естествено, но точно затова съдбовно.
Вероятно някои са повече ощетени, а други – преди всичко надарени богато. Може би това може да се определи като "несправедливост по природа", но ако се вземе предвид, че "на които повече е дадено, от тях повече и ще се иска" (Свещеното писание), т.е. че надареността задължава, че за "даденото ни в заем" ще трябва да плащаме даже с лихвите, то това възстановява справедливостта. Впрочем, ние не знаем какво печелим когато си мислим, че губим или сме ощетени, също както не знаем какво губим когато ни се струва, че изначално нещо сме спечелили. Оттук следва, че в крайна сметка и с наше участие "балансът на живота" се постига непременно, тези, които малко са получили, малко и ще дават, но тези, които "много са взели", много ще трябва и да връщат – и затова тук оплакванията са излишни и дори неуместни.
Констатираните различия в "по природа отредената ни жизненост" и сила на волята за живот са факт, който (независимо дали ни харесва и ни е "изгоден" или пък не ни харесва, когато ни изглежда, че лично ни е неизгоден) сме длъжни да приемем без спорове. Нещо повече, оттук можем да изведем и пълнотата на съдържащия се в казаното значим смисъл, така потребен на живота. Щом като "изначално" и "по природа", един вид самото битие ни е направило различни, то това означава, че и по-нататък битието иска да ни вижда различни, т.е. задачата на живота е да умножим наследеното, да постигнем на негова почва онова, на което сме способни и за което сме родени, но при това да не искаме да ставаме… "еднакви". Това е така, защото еднаквостта на индивидите е насилие спрямо техните природни различия, който се стреми да стане "като другите", той всъщност себе си, своята "себестност" иска да елиминира и унищожи, т.е. "другостта" е по принцип враждебна на упоменатата "себестност", на откритостта спрямо индивидуалността, спрямо самия себе си. Опитващите се да елиминират различията между човешките същества могат да направят това само чрез груба външна сила, постигната чрез обединяването на ощетените от битието и концентрирана в една точка чрез ярост и озлобеност.
Ясно е, от друга страна, че богато надарените по начало са великодушни, те не познават озлобеността, те нямат интерес от прилагането спрямо някой на насилие, на тази почва покълва и се разпространява сред човешките същества идеята за свобода, която, впрочем, е прекалено "неизгодна" за другите, ощетените от живота и неразбиращите защо това е така. Всички социални конфликти имат за свой източник това кардинално противоречие: щом като не сме еднакви, то това за една част от човечеството е благо, но за другата е "злина", която трябвало да се поправи. Ние не сме еднакви по начало – и точно затова оставаме такива до края, независимо от старанията; но това е смисъл на съществуването, който е неприемлив за ония, които искат да "надраснат" самите себе си, но за сметка на другите, които трябвало да бъдат "смалени" по техния калъп. Но понеже е невъзможно да "надраснат" себе си, то те се опитват да постигнат "равенство" и "еднаквост" не чрез издигането на себе си, но чрез принизяване на превъзхождащите ги поне до тяхното ниво, което щяло да намали усещането им, че са "онеправдани". Следователно, пагубната идея за "равенство" винаги се осъществява (по замисъл и по осъществяване, действено и практически) "за чужда сметка", докато това може да стане само – щом толкова го искат – единствено за своя сметка. (Нека ощетените откъм сила и дарби да си устроят равенство помежду си, но да не се опитват да "примъкнат" към своето равенство и ония, които нямат нужда от него и съвсем не го искат! Пита се: защо първите не обичат "да са равни само помежду си"? Ами, вероятно, защото тяхното равенство е невъзможно без паразитирането от телата и енергията на ония, за чиято сметка те искат да бъде тяхното равенство!)
"Всеобщото равенство" между индивидите – ако изобщо можем да си го представим – несправедливо ощетява тъкмо надарените със способности чрез принизяването им до нивото на ония, които по начало са много под тях; същевременно другите, завиждащите на превъзхождащите ги, незаконно получават нещо, на което нямат право, което не им принадлежи. Това е така, защото "ощетените" (или само въобразилите си, че са ощетени!) се "възвисяват" фалшиво и мнимо, реално обаче ощетявайки ония, които по начало ги превъзхождат. Но нека засега оставим това, и да се върнем към констатирането и на другите очевидности, разбираеми за всеки трезв ум.
Съществуването на човека е "голяма тема", която тук не можем да обсъждаме детайлно, но поне сме длъжни да кажем нещо потребно за по-нататъшния ни анализ.
Ако човешките същества са (изначално) "нищо", на основата на което в съществуването си сами създават себе си, своята същност, то това означава допускането на абсолютно равенство в самия корен на човешкото. Появяващите се след това в съществуването различия се оказват случайни, което в никакъв случай няма да намали настървението на някои хора да искат равенство и да правят всичко за незаслужено заграбване на непринадлежащото им. Човекът не се е направил сам от… нищото, това е невъзможно, по-скоро мнозина "от нещо правят нищо", но обратното не е по силите им. Допускането, че "човекът сам прави себе си от нищото" е неоснователен реверанс към пагубната идея за равенство, която в ХХ век е била широко разпространена, включително и сред част от сериозните философи. Аз обаче правя невъзможно по-нататъшното й разпространение и разлагащото й влияние върху съзнанията чрез приемането на положението, че ние сме неравни и различни още по начало: всеки получава някакъв ресурс жизнена сила, жизненост и енергия, която трябва да употреби, за да постигне себе си и да задълбочи различията си с другите, т.е. индивидуалността си. Не е вярно и приемането, че свободата на човека става "неизмеримо по-голяма" и "автентична" ако хората "правят себе си от нищото" – без никаква опора, без да са задължени никому и пр. Напротив, това приемане само засилва абсурда на съществуването, в което се настанява завинаги елемента на абстрактната и куха "вътрешна необходимост", т.е. на произвола, от който всичко може да се очаква (включително и това хората да възжелаят да живеят в комуна, сиреч: отказвайки се от свободата си!).
Здраво е съществуването, което се основава на една естествена жизненост и необходимост – и което я разпростира върху всички жизнени дела, опитвайки се да постигне едно заслужено превъзходство. (В никакъв случай обаче не потискане на себе си в едни безсмислени усилия "да бъдеш като другите"!) Респективно нездраво или болно е съществуването, което се основава на пренебрегване на самия себе си в преследването на илюзорно равенство чрез обезличаване. Здравето на обществото произлиза и се дължи на доминираща тенденция на здравите съществувания чрез свобода, които са станали преобладаващо мнозинство. Когато искащите да бъдат равни станат мнозинство или поне се приближават към мнозинството, то това е признак за болест, която постепенно заплашва да овладее социалния организъм. Тотално болно е обществото, опитващо се да прокара принципа на комуната ("комунизъм" е искането за господство на безличната комуна на "равните" и еднакво некадърните!), обществото, стремящо се на елиминира принципа на индивида, явяващ се корен на общественото здраве.
И така, здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било "неизгодно" прокарването без уговорки на принципа на индивидуацията – но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за постигането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом, докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила – защото и последните губят и онова малко, което иначе са могли да имат. (Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че "всички са равни единствено в нищетата си", в своята безличност и онеправданост, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са "по-равни" от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр.. Има ли след станалото в ХХ век – реки и морета от кръв бяха пролени заради чудовищната идея за "равенството" на комунизма! – хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?!)
След като щрихирах главното, от което трябва да изхождаме, нека сега да се опитаме да вникнем по-дълбоко в основанията, които правят индивидите здрави и още по-жизнеспособни, радващи се на живота и богати от него.
Всяко изразяване на определено разбиране (разбиране, касаещо някаква реалност в нейната истина, автентичност) се сблъсква с една като че ли непреодолима трудност: откъде да се тръгне, кое е началото, първото, с което трябва да се започне? Подминаването без внимание на тази основна трудност поражда след това безброй други, при това неразрешими проблеми. Ясно е, че не всеки път е добър при вървенето към някаква цел, някои пътища водят не към онова, към което се стремим, а тъкмо към противоположното: посоката решава всичко и затова именно от не трябва да се тръгне.
Но, от друга страна погледнато, ако е налице имплицитното разбиране в неговата цялост (идеята за него "зрее" в душата дълго време – докато дойде моментът за "раждането" й!), то това вече е достатъчно за да се поеме във вярната посока; тогава не е така важно откъде сме тръгнали щом носим посоката в себе си. Проблемът значи се свежда до следното: не трябва да се самозаблуждаваме, че можем да постигнем разбирането "във" и "посредством" анализа (това едва ли е възможно: от "омлет" не могат да се правят "яйца"!), напротив, всеки анализ така или иначе е израз на едно предварително дадено интуитивно разбиране (или: неразбиране!), което оставя своя отпечатък върху анализа, формира го съобразно себе си, бидейки негова "душа" или средоточие. Ако не си даваш сметка какво точно искаш, то едва ли някога ще го намериш: да искаш "някакво" разбиране чрез "някакъв" анализ означава, че ти е все едно какво искаш, т.е. това е признак, че нищо особено не искаш, или поне си се отказал от всеки стремеж към "същината на работата" (Хегел) – и затова се задоволяваш с всичко, което е встрани от нея.
Много често именно така пишат и говорят по "големите теми", опитвайки се да покажат поне някаква ерудиция (куха и самозвана при това!); затова, естествено е, че тъкмо същината на работата винаги и съвсем заслужено им се изплъзва, а в резултат получават само трохи. Ето защо аз тръгвам от едно съвсем определено и ясно разбиране и моята задача се свежда до също така ясното му изразяване; тук моментът на "извеждането" и "обосноваването" не е решаващ, тъй като именно разбирането, което е постигнало самото себе си в своята пълнота и цялост, само на себе си е основание, при това най-съвършеното, най-доброто. Впрочем, самата яснота на разбирането, която е признак на неговото съвършенство, налага себе си в ясното изразяване, и затова моята задача е само в това да ги съхраня в най-подходящата словесна форма, оставяйки ги да се подкрепят и допълват. Не трябва да си мислим, че сме "господари" на смисъла, стоящ "на дъното" на съответното разбиране, т.е. че можем да го създаваме според своя каприз или пък да го "насилваме" според своята ограниченост.
Напротив, смисълът е онова, което ни владее (когато се опитваме да се преизпълним с него, оставяйки душата и съзнанието си открити към нахлуващото в тях разбиране, търсещо своята яснота), а ние сме изцяло подчинени и сме само "проводници" и "носители" на един смисъл, пробиващ си път към своята цялостност. Само така може да бъде постигнато субстанциалното, идещото от дълбоката същност на предмета, а всичко останало е празен звук, удряне върху барабан, обвил една претенциозна суетност, която не струва нищо.
В съответствие с казаното аз тръгвам от нещо, което е разбираемо за всеки, който само се опитва да се проникне от търсещото смисъла разбиране; на останалите просто не може да се помогне.
1.Животът и индивидът
Отделното човешко същество – индивидът – е отправната точка на моя анализ, тъй като същия този индивид е опората, върху която всичко в едно общество се крепи. Семейството, институциите, партиите, организациите, групите и т.н. не са нищо друго освен "продължение", "израстък", особена проява на естеството и съществуването на отделния индивид. Това е така ясно, че бих си позволил да кажа и нещо повече: дори животът в една общност е невъзможен без индивида, явяващ се "съд", изпълнен с живот, "кипящ" от живот, "средство" на вечния живот. Щом като индивидът е фундамент на всичко, особено пък на социалния живот във всичките му разнообразни явления и прояви, то от нас се иска да вникнем в същината на човешката реалност, скрита "в" и "зад" индивида, което пък е предпоставка за стъпването върху здрава основа. А ето и първото, от което следва да се тръгне в един опит за намиране на началата, и то е
1.Съществуването на човека
Индивидът е "носител" на живот, той е "съд", изпълнен с жизненост и активност, с жизнена сила и енергия, която не знае покой. Това, че индивидът е "нещо живо", което не си е дало само живота, а го е получило "незнайно откъде" (както изглежда на повърхността) или пък животът му е даден от Вечния Извор на всяка жизненост, т.е. Бог (както ще разберем ако погледнем в дълбините на тайнството на живота), е саморазбиращо се положение, което не се нуждае от извеждане, тъй като, бидейки нещо първо, самото то е основа на всички други положения и моменти на търсената цялостна представа. "Ние" – а всеки от нас е жив индивид – сме живи, обичаме живота и затова се стремим към него, преизпълнени сме с живот – нима това е нещо, което не се разбира непосредствено и затова се нуждае от "обосноваване"?
Едва ли, това е най-простата истина, която тъкмо заради простотата си е истина – и затова не се нуждае от някакво особено остроумие за доказването й. Заложената в човека жизнена сила или жизненост е единственото, което "ни е дадено наготово", а всичко останало ние придобиваме сами, то е наше завоевание и заслуга. Всъщност дадено ни е достатъчно, за да можем на негова основа да получим останалото, да го постигнем сами. Отредената на отделния индивид жизнена сила, която търси своята адекватна проява "навън", се обособява като воля, а същност на волята (Шопенхауер я нарича "воля за живот"!) е неспиращата се пред нищо активност, желанието, страстта, стремежа към удовлетворение посредством действието.
Затова тук можем да кажем, че човекът е същество, способно на активност от всякакъв род, т. е. човекът е искащо и затова действащо същество. В добавка към това, че сме живи, ние ставаме активни чрез действието, явяващо се реализация на волята за живот. Нима това не е толкова ясно? Нима това не е също едно разбиращо се от самото себе си положение? Нуждае ли се от "доказване" онова, което всички разбират, т.е. което е ясно само по себе си?
Но ето че още оттук ще се появят следствия, които едва ли ще се "харесат" на всички (или пък ще се окажат толкова приемливи и привлекателни именно за "всички").
Индивидът е "конкретна форма", своеобразен "съд", изпълнен с жизненост и с активност – която обаче ни е отредена "по природа", на всеки неговото, в никакъв случай не на "всички поравно" или пък "еднакво". Ние най-напред се различаваме (преди всички друго различия, неизбежно произлизащи от първото) по "количеството" или "степента" на жизнена сила, която притежаваме и която ни е "отмерена". (Тук съвсем не става дума за това, че всеки е могъл да "вземе" толкова жизненост, колкото… "може да носи" или "понесе"; трябва да се задоволим с това, което ни е… "отпуснато" без да ни питат!) Този е корена на индивидуалността на човешките същества, това е основанието, което имаме, за да можем да говорим за индивиди.
Индивидът не е просто "екземпляр", а нещо много по-значимо и многозначно: животните не са индивиди, а са просто "екземпляри", подобно на това както екземпляри са и вещите, но само човекът може да бъде разглеждан като индивид. Индивидът е "отделност" и "своеобразност", нещо своеобразно, което може да развива своето своеобразие, своята самобитност. Щом като не сме еднакви ("този" е в някакво отношение… ощетен, но в друго е, вероятно, надарен и богат, същото е и с "онзи там" и пр.; ние сме "бедни" и "богати", надарени и ощетени още по рождение: като качества, дарби, способности и пр.), то тъкмо затова сме индивиди, а по-нататък на тази основа и съобразно положените усилия ставаме (или: не ставаме – в случай че се боим от притежаваните различия и затова ги потискаме!) индивидуалности, т.е. самобитни същества, които държат на различията си и ги възприемат като нещо естествено, но точно затова съдбовно.
Вероятно някои са повече ощетени, а други – преди всичко надарени богато. Може би това може да се определи като "несправедливост по природа", но ако се вземе предвид, че "на които повече е дадено, от тях повече и ще се иска" (Свещеното писание), т.е. че надареността задължава, че за "даденото ни в заем" ще трябва да плащаме даже с лихвите, то това възстановява справедливостта. Впрочем, ние не знаем какво печелим когато си мислим, че губим или сме ощетени, също както не знаем какво губим когато ни се струва, че изначално нещо сме спечелили. Оттук следва, че в крайна сметка и с наше участие "балансът на живота" се постига непременно, тези, които малко са получили, малко и ще дават, но тези, които "много са взели", много ще трябва и да връщат – и затова тук оплакванията са излишни и дори неуместни.
Констатираните различия в "по природа отредената ни жизненост" и сила на волята за живот са факт, който (независимо дали ни харесва и ни е "изгоден" или пък не ни харесва, когато ни изглежда, че лично ни е неизгоден) сме длъжни да приемем без спорове. Нещо повече, оттук можем да изведем и пълнотата на съдържащия се в казаното значим смисъл, така потребен на живота. Щом като "изначално" и "по природа", един вид самото битие ни е направило различни, то това означава, че и по-нататък битието иска да ни вижда различни, т.е. задачата на живота е да умножим наследеното, да постигнем на негова почва онова, на което сме способни и за което сме родени, но при това да не искаме да ставаме… "еднакви". Това е така, защото еднаквостта на индивидите е насилие спрямо техните природни различия, който се стреми да стане "като другите", той всъщност себе си, своята "себестност" иска да елиминира и унищожи, т.е. "другостта" е по принцип враждебна на упоменатата "себестност", на откритостта спрямо индивидуалността, спрямо самия себе си. Опитващите се да елиминират различията между човешките същества могат да направят това само чрез груба външна сила, постигната чрез обединяването на ощетените от битието и концентрирана в една точка чрез ярост и озлобеност.
Ясно е, от друга страна, че богато надарените по начало са великодушни, те не познават озлобеността, те нямат интерес от прилагането спрямо някой на насилие, на тази почва покълва и се разпространява сред човешките същества идеята за свобода, която, впрочем, е прекалено "неизгодна" за другите, ощетените от живота и неразбиращите защо това е така. Всички социални конфликти имат за свой източник това кардинално противоречие: щом като не сме еднакви, то това за една част от човечеството е благо, но за другата е "злина", която трябвало да се поправи. Ние не сме еднакви по начало – и точно затова оставаме такива до края, независимо от старанията; но това е смисъл на съществуването, който е неприемлив за ония, които искат да "надраснат" самите себе си, но за сметка на другите, които трябвало да бъдат "смалени" по техния калъп. Но понеже е невъзможно да "надраснат" себе си, то те се опитват да постигнат "равенство" и "еднаквост" не чрез издигането на себе си, но чрез принизяване на превъзхождащите ги поне до тяхното ниво, което щяло да намали усещането им, че са "онеправдани". Следователно, пагубната идея за "равенство" винаги се осъществява (по замисъл и по осъществяване, действено и практически) "за чужда сметка", докато това може да стане само – щом толкова го искат – единствено за своя сметка. (Нека ощетените откъм сила и дарби да си устроят равенство помежду си, но да не се опитват да "примъкнат" към своето равенство и ония, които нямат нужда от него и съвсем не го искат! Пита се: защо първите не обичат "да са равни само помежду си"? Ами, вероятно, защото тяхното равенство е невъзможно без паразитирането от телата и енергията на ония, за чиято сметка те искат да бъде тяхното равенство!)
"Всеобщото равенство" между индивидите – ако изобщо можем да си го представим – несправедливо ощетява тъкмо надарените със способности чрез принизяването им до нивото на ония, които по начало са много под тях; същевременно другите, завиждащите на превъзхождащите ги, незаконно получават нещо, на което нямат право, което не им принадлежи. Това е така, защото "ощетените" (или само въобразилите си, че са ощетени!) се "възвисяват" фалшиво и мнимо, реално обаче ощетявайки ония, които по начало ги превъзхождат. Но нека засега оставим това, и да се върнем към констатирането и на другите очевидности, разбираеми за всеки трезв ум.
Съществуването на човека е "голяма тема", която тук не можем да обсъждаме детайлно, но поне сме длъжни да кажем нещо потребно за по-нататъшния ни анализ.
Ако човешките същества са (изначално) "нищо", на основата на което в съществуването си сами създават себе си, своята същност, то това означава допускането на абсолютно равенство в самия корен на човешкото. Появяващите се след това в съществуването различия се оказват случайни, което в никакъв случай няма да намали настървението на някои хора да искат равенство и да правят всичко за незаслужено заграбване на непринадлежащото им. Човекът не се е направил сам от… нищото, това е невъзможно, по-скоро мнозина "от нещо правят нищо", но обратното не е по силите им. Допускането, че "човекът сам прави себе си от нищото" е неоснователен реверанс към пагубната идея за равенство, която в ХХ век е била широко разпространена, включително и сред част от сериозните философи. Аз обаче правя невъзможно по-нататъшното й разпространение и разлагащото й влияние върху съзнанията чрез приемането на положението, че ние сме неравни и различни още по начало: всеки получава някакъв ресурс жизнена сила, жизненост и енергия, която трябва да употреби, за да постигне себе си и да задълбочи различията си с другите, т.е. индивидуалността си. Не е вярно и приемането, че свободата на човека става "неизмеримо по-голяма" и "автентична" ако хората "правят себе си от нищото" – без никаква опора, без да са задължени никому и пр. Напротив, това приемане само засилва абсурда на съществуването, в което се настанява завинаги елемента на абстрактната и куха "вътрешна необходимост", т.е. на произвола, от който всичко може да се очаква (включително и това хората да възжелаят да живеят в комуна, сиреч: отказвайки се от свободата си!).
Здраво е съществуването, което се основава на една естествена жизненост и необходимост – и което я разпростира върху всички жизнени дела, опитвайки се да постигне едно заслужено превъзходство. (В никакъв случай обаче не потискане на себе си в едни безсмислени усилия "да бъдеш като другите"!) Респективно нездраво или болно е съществуването, което се основава на пренебрегване на самия себе си в преследването на илюзорно равенство чрез обезличаване. Здравето на обществото произлиза и се дължи на доминираща тенденция на здравите съществувания чрез свобода, които са станали преобладаващо мнозинство. Когато искащите да бъдат равни станат мнозинство или поне се приближават към мнозинството, то това е признак за болест, която постепенно заплашва да овладее социалния организъм. Тотално болно е обществото, опитващо се да прокара принципа на комуната ("комунизъм" е искането за господство на безличната комуна на "равните" и еднакво некадърните!), обществото, стремящо се на елиминира принципа на индивида, явяващ се корен на общественото здраве.
И така, здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било "неизгодно" прокарването без уговорки на принципа на индивидуацията – но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за постигането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом, докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила – защото и последните губят и онова малко, което иначе са могли да имат. (Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че "всички са равни единствено в нищетата си", в своята безличност и онеправданост, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са "по-равни" от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр.. Има ли след станалото в ХХ век – реки и морета от кръв бяха пролени заради чудовищната идея за "равенството" на комунизма! – хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?!)
След като щрихирах главното, от което трябва да изхождаме, нека сега да се опитаме да вникнем по-дълбоко в основанията, които правят индивидите здрави и още по-жизнеспособни, радващи се на живота и богати от него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар