Преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос ("Аз съм пътят, и истината, и животът…"), си позволил с насмешка да запита: "А що е истина?". С тези думи римският консул, "преситен от живота", всъщност искал да каже, че "няма истина", че "лично той не вярва в никаква истина". Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината, но и към свободата: че тази последната е просто "куха дума", зад която "нищо не стои", в която "не си струва да се вярва", понеже "трябвало да бъдем здравомислещи и реалисти" и пр.
Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее.
Автентичното съществуване на човека (щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина) не е друго, а битие на свободата. Това означава, че "извън" свободата ние съществуваме неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я… "признават". Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек; според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш, а живееш така както разбираш свободата – другояче не е възможно да бъде.
Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват "истините" на подобни неавтентично съществуващи хора: тяхната "неавтентичност" ("неистинност") е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея – и в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд. Но – един момент! – щом като истина на свободата (като "глобална", основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина, значи по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на "истината", че… истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: "Няма истина!"(подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си капан – защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него е истина; един вид по-добре би било да каже: "Няма никаква друга истина освен истината, че истина на съществува!", но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд.
От това "най-леко" разсъждение, което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички "истини" на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата – с всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки "Аз съм истината, и пътя, и живота", е провокирал "забележката" на Пилат, разочарованият от свободата римски чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината; точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, е тъкмо универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също както и без истина не може да се живее свободно.
Следователно доколкото сме близки и открити към "посилната за човека автентичност" на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство, а ние без особени "доказателства" разбираме както едното, така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл "със сърцето", че разбиращите я не се нуждаят от "обяснения", "доказателства" и "убеждаване", че за тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на "съществуващото, наречено човек". Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи: думите като посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите свободата се "изплъзва", чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се разминават с естеството й ("естество" съвпада с истина!) и затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се "обясни по-понятно" свободата, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира; който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух.
По същия начин не е възможно да се разкаже "понятно" и за живота, не само за свободата, "понятността" изисква животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество "общодостъпни" чрез някаква чудновата "всеобяснимост", "общопонятност", достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата по същината си е субективна и само на тази основа дори "свръхсубективна", докато теорията и науката се задоволяват с една плоска "обективност", в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е "извън скобите". Ако можеше да се изобрети "наука за свободата" (подобно на "наука за живота", "наука за щастието", "наука за доброто", красотата и пр.), подходяща за "учене" и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило "всички до един знаещи"… свободни (включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е… "самоунищожаване" на идеята за свобода). Защо това би било така всеки трябва да разбира: "подръчно-техническото използване" на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява "мултиплицирането" й.
Другояче казано, "науката за свободата" неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност, докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става "нещо" и "действителност" само чрез лежащото в основата им действие (конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност!), докато допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог просто би "вградил" свободата в човека като независещ от него механизъм – подобно на пружината на часовника! – което би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр.
Ако хората бяха "по природа" и "по инстинкт" свободни, то свобода ли би било това – или всъщност е просто нейн край и гибел?! Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива – както като възможност на "сега ставащото", така и като "постоянна действителност", като гола обреченост на "механизма-човек" да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако "си бяхме свободни по начало или по същност" (подобно на това както "предметът" е просто и само "предметен", а "животното" – изцяло "вживотнено"!), то тази "свобода", от която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее "без остатък" (подобно на "хомота", стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили, напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим – и по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.
За да завърша проблема за това "какво свободата не е" или "не може да бъде", ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума, "рамка", "схема" и пр.), което науката и теорията предполагат (без което не могат, което е тяхната "хранителна среда"), напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която обаче не е механична и "принудена", а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, "която може и да не се случи" – и това дали ще се случи зависи само от искащия да бъде свободен аз, при това искащ го "не как да е", а истински, автентично, съкровено.
Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия "нишката" към нея. Който веднъж намери тази "нишка", той вече няма да изпусне или загуби, гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила. Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или "заложено", а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме, при това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в "магията на съществуването" – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили).
Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост, тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота, тя е пълната отдаденост на наслаждението от него е "включеност" в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух. Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога (истинската родина на живия човек), причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме "неотделима и важна част", не е противен или противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека (от човека!) може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е "проекция" или "измерение" на духа, чиито творчески потенциал не знае умора или изчерпване, и ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че светът е "инертен", "неподатлив" за свободата, дори "враждебен" на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали себе си върху него: светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст, свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо.
Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я "правим" и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа – битието на божественото у човека, на духа, носен и "поносим"от човека, на човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия човек – ние само сме "проводници" и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека, в това число и на свободата. Трябва ли да бъде "доказвано" това? Иска ли някой "по-понятно" и "по-силно", "по-ясно" и "категорично" доказателство? Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?
Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее.
Автентичното съществуване на човека (щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина) не е друго, а битие на свободата. Това означава, че "извън" свободата ние съществуваме неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я… "признават". Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек; според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш, а живееш така както разбираш свободата – другояче не е възможно да бъде.
Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват "истините" на подобни неавтентично съществуващи хора: тяхната "неавтентичност" ("неистинност") е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея – и в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд. Но – един момент! – щом като истина на свободата (като "глобална", основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина, значи по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на "истината", че… истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: "Няма истина!"(подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си капан – защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него е истина; един вид по-добре би било да каже: "Няма никаква друга истина освен истината, че истина на съществува!", но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд.
От това "най-леко" разсъждение, което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички "истини" на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата – с всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки "Аз съм истината, и пътя, и живота", е провокирал "забележката" на Пилат, разочарованият от свободата римски чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината; точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, е тъкмо универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също както и без истина не може да се живее свободно.
Следователно доколкото сме близки и открити към "посилната за човека автентичност" на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство, а ние без особени "доказателства" разбираме както едното, така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл "със сърцето", че разбиращите я не се нуждаят от "обяснения", "доказателства" и "убеждаване", че за тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на "съществуващото, наречено човек". Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи: думите като посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите свободата се "изплъзва", чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се разминават с естеството й ("естество" съвпада с истина!) и затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се "обясни по-понятно" свободата, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира; който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух.
По същия начин не е възможно да се разкаже "понятно" и за живота, не само за свободата, "понятността" изисква животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество "общодостъпни" чрез някаква чудновата "всеобяснимост", "общопонятност", достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата по същината си е субективна и само на тази основа дори "свръхсубективна", докато теорията и науката се задоволяват с една плоска "обективност", в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е "извън скобите". Ако можеше да се изобрети "наука за свободата" (подобно на "наука за живота", "наука за щастието", "наука за доброто", красотата и пр.), подходяща за "учене" и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило "всички до един знаещи"… свободни (включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е… "самоунищожаване" на идеята за свобода). Защо това би било така всеки трябва да разбира: "подръчно-техническото използване" на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява "мултиплицирането" й.
Другояче казано, "науката за свободата" неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност, докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става "нещо" и "действителност" само чрез лежащото в основата им действие (конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност!), докато допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог просто би "вградил" свободата в човека като независещ от него механизъм – подобно на пружината на часовника! – което би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр.
Ако хората бяха "по природа" и "по инстинкт" свободни, то свобода ли би било това – или всъщност е просто нейн край и гибел?! Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива – както като възможност на "сега ставащото", така и като "постоянна действителност", като гола обреченост на "механизма-човек" да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако "си бяхме свободни по начало или по същност" (подобно на това както "предметът" е просто и само "предметен", а "животното" – изцяло "вживотнено"!), то тази "свобода", от която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее "без остатък" (подобно на "хомота", стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили, напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим – и по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.
За да завърша проблема за това "какво свободата не е" или "не може да бъде", ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума, "рамка", "схема" и пр.), което науката и теорията предполагат (без което не могат, което е тяхната "хранителна среда"), напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която обаче не е механична и "принудена", а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, "която може и да не се случи" – и това дали ще се случи зависи само от искащия да бъде свободен аз, при това искащ го "не как да е", а истински, автентично, съкровено.
Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия "нишката" към нея. Който веднъж намери тази "нишка", той вече няма да изпусне или загуби, гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила. Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или "заложено", а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме, при това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в "магията на съществуването" – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили).
Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост, тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота, тя е пълната отдаденост на наслаждението от него е "включеност" в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух. Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога (истинската родина на живия човек), причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме "неотделима и важна част", не е противен или противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека (от човека!) може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е "проекция" или "измерение" на духа, чиито творчески потенциал не знае умора или изчерпване, и ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че светът е "инертен", "неподатлив" за свободата, дори "враждебен" на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали себе си върху него: светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст, свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо.
Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я "правим" и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа – битието на божественото у човека, на духа, носен и "поносим"от човека, на човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия човек – ние само сме "проводници" и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека, в това число и на свободата. Трябва ли да бъде "доказвано" това? Иска ли някой "по-понятно" и "по-силно", "по-ясно" и "категорично" доказателство? Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?
Няма коментари:
Публикуване на коментар