Индивидите в дадено конкретно общество съществуват в точно определено културно пространство (базирано върху ценности и приоритети), което задава границите на тяхната свобода или водещите тенденции на реализацията й (традиция, "стил на живот", стереотипи на съзнание и действие, навици и пр.). Свободата като непринудена откритост към всички възможности на съществуването наистина е неустановеност и дори "хлъзгавост", която се "втвърдява" само според желанията и предпочитанията на индивидите.
Но, разбира се, свободата не е произвол, този последният няма нищо общо с адекватно разбираната свобода. Щом като индивидът в свободата си изхожда единствено от себе си (а в индивида е проециран "целият свят", в това число и света на ценностите, на духа – общочовешки, народностен, свръхиндивидуален), то това вече прави свободата коренно различна от чистия произвол. Сам определящият свободата си индивид вече е предопределен от задаващата насоки на активността му култура, в която той един вид е "потопен". Ако липсваше тази "детерминация на свободата" (на свободното действие), пречупена през волята и субективността на решаващия за себе си индивид, то тогава този последният наистина можеше да прави всичко. Това именно е хаосът, случайността и произвола на чистата абстрактна свобода, това е абсолютната неопределимост на постъпките и действията.
Щом обаче от индивидите в действителност не може да се очаква всичко (което обаче те могат, но все пак няма да направят както "поради дефицит на време", така и най-вече поради собствената им самоопределеност, "уравновесеност", жизнена достоверност), то това поставя питането как и защо става именно така, че тяхната свобода е "втвърденост на самата хлъзгавина", "определимост на неопределимото", "устойчивост на неустойчивостта", гъвкавост, но не "безкрайна", а само "до определена степен". Отговорът, който дават на това фундаментално питане Търнър и Тромпенаарс, е отговор, който трябва да бъде взет под внимание. Те открояват седем типа капиталистически култури, на почвата на които се оформят точно толкова разбирания за свобода или човешки реакции спрямо свободата, зависещи от "националния характер" или пък от "народната душа".
Нека поне малко навлезем в техните вече по-конкретни анализи и описания, в които се сравняват, както казах, американската, японската, германската, британската, френската, шведската и холандската философии на свободата, приели формата вече на цялостна стратегия, дори на начин на живот, мислене, производство и пр. Всичкото това аз предпочитам в разглеждания контекст да обозначавам с популярния израз делова култура – въпреки известната неточност. Но нима културата на делото не е онова, в което се изразява както душата, така и мирогледа, така и мисленето и съзнанието, така дори и начина на живот на съответния индивид или народ?!
Това, че по-надолу се говори за мениджъри и индустрии съвсем не бива да ни смущава: става дума за "архетип" или модел, който се проявява навсякъде, не само в този тесен смисъл, който горните понятия асоциират.
Някои мениджъри, особено германци, японци и французи, ще базират ценностната си система първо на благосъстоянието на своята група, и тогава, след като нуждите на тази група са посрещнати, ще обърнат внимание на индивидуалните потребности. Други мениджъри, особено американци, британци, холандци и шведи, ще основават ценностните си системи на благополучието на индивида и после, по-късно, ще ги организират в ефективни групи. Ние имаме много доказателства, че тези, които поставят на първо място индивидуализма, също се грижат за групите и организациите, а тези, които поставят организациите на първо място, също се грижат за отделните членове. Нашата методология изследва откъде започват хората когато формират единството на ценностите. Всеки мениджър от всяка страна се бори да разреши дилемите, които откроихме. Те просто поставят ценностите в различен ред на приоритети.
Хората от една и съща страна са склонни да решават проблемите по един и същ начин. Така например американците ще се опитат да се справят с работата по-бързо, а японците и германците ще са повече загрижени за цялостната синхронизация на отделните задачи. Американците ще анализират преди да интегрират. Германците ще правят точно обратното и винаги ще разглеждат отделната част в контекста на цялото.
Сплотеността на една култура в тази насока не е изненадваща. Ако членовете на една култура разсъждаваха по противоположни начини щеше да настъпи хаос. Вероятно е членовете на една култура да споделят общи мнения, тъй като те споделят една обща история. Културите са незаличимо белязани от това, което е работило успешно за тях в миналото. Разбира се, това не е гаранция, че дадената система на трупане на богатства ще продължи да работи в бъдеще. (с.17)
Ако тук може да се прибави нещо, то вероятно ще бъде следното. Всяка от разглежданите култури е жизнен синтез, постигнат на основата на различни основания или дори "предпочитания", "склонности" на народната душа. В рамките на отделната култура жизнеността със своята насока е породила съответстващата й мисловност, която от своя страна задава специфичните подходи, стилове, реакции, насоки на съзнание и действие. Но това не трябва да се разбира опростено и грубо: то не значи, че, например, американците "мислят напълно еднакво", т.е. че различия между тях са невъзможни.
Ясно е, че не е така, ако беше така, то, както вече открихме (комунизмът с неговата наистина реализирана пълна "еднаквост"!), жизнеността и ефективността биха пресекнали. Как тогава да го разбираме, каква е тази "различност в общността"?
Националните "стереотипи" на мислене и действие са само тенденция с непрекъснати отклонения, "гъвкава рамка", в която индивидите могат да запазят своята спонтанност, избора между възможности, пораждащ тъкмо гъвкавостта, а оттук и жизнеността както на цялото, така и на индивидите, свободно "правещи" своя живот. В рамките на една национална традиция индивидите не действат като "механизми" или пък "роботи", а запазвайки своята човечност и свобода; в рамките и на седемте разглеждани култури свободата си остава ненакърнена. Те разполагат както мисленето си, така и действията си в едно пространство на "предпочитаното", "желаното", "по-доброто", в което най-вече изненадващите решения и подходи дават най-превъзходни резултати.
Това последното осигурява преднина на гъвкаво реагиращите индивиди: вървенето в "коловоз" или по "утъпкани" пътища е сигурно и не предполагащо изненади, но за сметка на това открития и особено "качествен скок" при него не могат да се очакват. И затова именно свободата е тази, която не допуска "вкостеняването" ("закостенялостта") на живата култура, напротив, точно тя непрекъснато прибавя нова жизненост и сила в нейните основания.
А що се отнася до "успешното" и "изпробваното" минало, което влияе върху настоящето и бъдещето (макар че не гарантира нови успехи!), то това е тема, която тук не можем да обсъждаме специално. Бих си позволил само да насоча читателя към моята книга "Преследване на времето: изкуството на свободата", където могат да се открият насоки за решаване на загадката на времето. Искам само да наблегна, че "спекулацията" и екзистенциалното преживяване на времето са същност на автентично разбраната свобода, включваща безброй предизвикателства, рискове, изненади, неопределеност, необратимост, единство на мигновеност и вечност, съзнание за вина при пропуснати шансове и задоволство при постижения, за които сме работили всеотдайно и упорито...
И тъй като време и свобода си съответстват, а също са идентични по естеството си на самия живот, то и тук "общите формули" не помагат, "рецептите" са излишни, всичко е в ръцете на самодейната субективност, на индивидуалността, на нейния усет, всичко е под властта на самобитната жизненост, която не знае покой. Затова съм склонен да приема, че не "миналото определя бъдещето", а обратно, бъдещето поражда миналото, т.е. само съществуването в хоризонта на бъдещето, според "идващите към нас" нови възможности ни причастява към неизразимото тайнство на живота, времето и свободата.
Казаното може да подпомогне по-пълноценното разбиране на анализите на двамата западни учени, които ни подпомагат също толкова в нашите опити да разбираме. Остава ни само с тяхна помощ да откроим типовете делова култура (изразът не е техен), които се символизират от изброените по-горе седем философии на свободата, по-скоро нагласи за свободен живот. За нас те няма да са точно седем (нашата задача е друга!), а само три: американско-британска (към нея в някои свои моменти принадлежат и шведската, и холандската), японската (която като че ли е "антитеза" на първата) и германската (която като че ли е "междина" и на двете, решителен опит за дълбинен синтез, като същото в малко по-друг смисъл може да се каже и за френската; холандците и шведите в други свои моменти също могат да се отнесат към един такъв "неизчистен" модел).
Но, разбира се, свободата не е произвол, този последният няма нищо общо с адекватно разбираната свобода. Щом като индивидът в свободата си изхожда единствено от себе си (а в индивида е проециран "целият свят", в това число и света на ценностите, на духа – общочовешки, народностен, свръхиндивидуален), то това вече прави свободата коренно различна от чистия произвол. Сам определящият свободата си индивид вече е предопределен от задаващата насоки на активността му култура, в която той един вид е "потопен". Ако липсваше тази "детерминация на свободата" (на свободното действие), пречупена през волята и субективността на решаващия за себе си индивид, то тогава този последният наистина можеше да прави всичко. Това именно е хаосът, случайността и произвола на чистата абстрактна свобода, това е абсолютната неопределимост на постъпките и действията.
Щом обаче от индивидите в действителност не може да се очаква всичко (което обаче те могат, но все пак няма да направят както "поради дефицит на време", така и най-вече поради собствената им самоопределеност, "уравновесеност", жизнена достоверност), то това поставя питането как и защо става именно така, че тяхната свобода е "втвърденост на самата хлъзгавина", "определимост на неопределимото", "устойчивост на неустойчивостта", гъвкавост, но не "безкрайна", а само "до определена степен". Отговорът, който дават на това фундаментално питане Търнър и Тромпенаарс, е отговор, който трябва да бъде взет под внимание. Те открояват седем типа капиталистически култури, на почвата на които се оформят точно толкова разбирания за свобода или човешки реакции спрямо свободата, зависещи от "националния характер" или пък от "народната душа".
Нека поне малко навлезем в техните вече по-конкретни анализи и описания, в които се сравняват, както казах, американската, японската, германската, британската, френската, шведската и холандската философии на свободата, приели формата вече на цялостна стратегия, дори на начин на живот, мислене, производство и пр. Всичкото това аз предпочитам в разглеждания контекст да обозначавам с популярния израз делова култура – въпреки известната неточност. Но нима културата на делото не е онова, в което се изразява както душата, така и мирогледа, така и мисленето и съзнанието, така дори и начина на живот на съответния индивид или народ?!
Това, че по-надолу се говори за мениджъри и индустрии съвсем не бива да ни смущава: става дума за "архетип" или модел, който се проявява навсякъде, не само в този тесен смисъл, който горните понятия асоциират.
Някои мениджъри, особено германци, японци и французи, ще базират ценностната си система първо на благосъстоянието на своята група, и тогава, след като нуждите на тази група са посрещнати, ще обърнат внимание на индивидуалните потребности. Други мениджъри, особено американци, британци, холандци и шведи, ще основават ценностните си системи на благополучието на индивида и после, по-късно, ще ги организират в ефективни групи. Ние имаме много доказателства, че тези, които поставят на първо място индивидуализма, също се грижат за групите и организациите, а тези, които поставят организациите на първо място, също се грижат за отделните членове. Нашата методология изследва откъде започват хората когато формират единството на ценностите. Всеки мениджър от всяка страна се бори да разреши дилемите, които откроихме. Те просто поставят ценностите в различен ред на приоритети.
Хората от една и съща страна са склонни да решават проблемите по един и същ начин. Така например американците ще се опитат да се справят с работата по-бързо, а японците и германците ще са повече загрижени за цялостната синхронизация на отделните задачи. Американците ще анализират преди да интегрират. Германците ще правят точно обратното и винаги ще разглеждат отделната част в контекста на цялото.
Сплотеността на една култура в тази насока не е изненадваща. Ако членовете на една култура разсъждаваха по противоположни начини щеше да настъпи хаос. Вероятно е членовете на една култура да споделят общи мнения, тъй като те споделят една обща история. Културите са незаличимо белязани от това, което е работило успешно за тях в миналото. Разбира се, това не е гаранция, че дадената система на трупане на богатства ще продължи да работи в бъдеще. (с.17)
Ако тук може да се прибави нещо, то вероятно ще бъде следното. Всяка от разглежданите култури е жизнен синтез, постигнат на основата на различни основания или дори "предпочитания", "склонности" на народната душа. В рамките на отделната култура жизнеността със своята насока е породила съответстващата й мисловност, която от своя страна задава специфичните подходи, стилове, реакции, насоки на съзнание и действие. Но това не трябва да се разбира опростено и грубо: то не значи, че, например, американците "мислят напълно еднакво", т.е. че различия между тях са невъзможни.
Ясно е, че не е така, ако беше така, то, както вече открихме (комунизмът с неговата наистина реализирана пълна "еднаквост"!), жизнеността и ефективността биха пресекнали. Как тогава да го разбираме, каква е тази "различност в общността"?
Националните "стереотипи" на мислене и действие са само тенденция с непрекъснати отклонения, "гъвкава рамка", в която индивидите могат да запазят своята спонтанност, избора между възможности, пораждащ тъкмо гъвкавостта, а оттук и жизнеността както на цялото, така и на индивидите, свободно "правещи" своя живот. В рамките на една национална традиция индивидите не действат като "механизми" или пък "роботи", а запазвайки своята човечност и свобода; в рамките и на седемте разглеждани култури свободата си остава ненакърнена. Те разполагат както мисленето си, така и действията си в едно пространство на "предпочитаното", "желаното", "по-доброто", в което най-вече изненадващите решения и подходи дават най-превъзходни резултати.
Това последното осигурява преднина на гъвкаво реагиращите индивиди: вървенето в "коловоз" или по "утъпкани" пътища е сигурно и не предполагащо изненади, но за сметка на това открития и особено "качествен скок" при него не могат да се очакват. И затова именно свободата е тази, която не допуска "вкостеняването" ("закостенялостта") на живата култура, напротив, точно тя непрекъснато прибавя нова жизненост и сила в нейните основания.
А що се отнася до "успешното" и "изпробваното" минало, което влияе върху настоящето и бъдещето (макар че не гарантира нови успехи!), то това е тема, която тук не можем да обсъждаме специално. Бих си позволил само да насоча читателя към моята книга "Преследване на времето: изкуството на свободата", където могат да се открият насоки за решаване на загадката на времето. Искам само да наблегна, че "спекулацията" и екзистенциалното преживяване на времето са същност на автентично разбраната свобода, включваща безброй предизвикателства, рискове, изненади, неопределеност, необратимост, единство на мигновеност и вечност, съзнание за вина при пропуснати шансове и задоволство при постижения, за които сме работили всеотдайно и упорито...
И тъй като време и свобода си съответстват, а също са идентични по естеството си на самия живот, то и тук "общите формули" не помагат, "рецептите" са излишни, всичко е в ръцете на самодейната субективност, на индивидуалността, на нейния усет, всичко е под властта на самобитната жизненост, която не знае покой. Затова съм склонен да приема, че не "миналото определя бъдещето", а обратно, бъдещето поражда миналото, т.е. само съществуването в хоризонта на бъдещето, според "идващите към нас" нови възможности ни причастява към неизразимото тайнство на живота, времето и свободата.
Казаното може да подпомогне по-пълноценното разбиране на анализите на двамата западни учени, които ни подпомагат също толкова в нашите опити да разбираме. Остава ни само с тяхна помощ да откроим типовете делова култура (изразът не е техен), които се символизират от изброените по-горе седем философии на свободата, по-скоро нагласи за свободен живот. За нас те няма да са точно седем (нашата задача е друга!), а само три: американско-британска (към нея в някои свои моменти принадлежат и шведската, и холандската), японската (която като че ли е "антитеза" на първата) и германската (която като че ли е "междина" и на двете, решителен опит за дълбинен синтез, като същото в малко по-друг смисъл може да се каже и за френската; холандците и шведите в други свои моменти също могат да се отнесат към един такъв "неизчистен" модел).
Няма коментари:
Публикуване на коментар