Електронното списание Диплома.бг наскоро публикува едно интервю с мен. Тук публикувам пълния вариант на текста:1.Защо избрахте да учите и да завършите в чужбина своето образование?
Вашият въпрос ме връща цяла една епоха назад във времето. За да разберете отговора ми, трябва да вземете предвид, че тогава съществуваше един съвсем друг, крайно различен свят в сравнение с този, в който живеем сега. Струва ми се, след като говорите за “избор”, без да искате пренасяте съвременни представи върху една отминала действителност, която Ви е непозната. Защото тогава аз не съм могъл да избирам в коя страна да завърша образованието си. Тогава човек съвсем не можеше свободно да пътешества и да учи където поиска. Вероятно някои са могли, но аз специално не съм бил от кастата на привилегированите. Децата на най-висшия партиен елит на управляващата тогава БКП сигурно са могли да учат където искат; за децата на обикновените хора нямаше такъв избор. Живеехме в свят, в който свободата беше непозната. Виждате, че затова ми е много трудно да опиша всички обстоятелства в един свят, в който тогава съм живял и е трябвало да се адаптирам. А съм бил съвсем млад и неопитен човек. Но ще кажа главното.
Приет бях да уча философия в СУ “Климент Охридски” (тогава не се пишеше “Свети” пред името на патрона на СУ) веднага след завършване на гимназия, в далечната 1977 година. Но първо трябваше цели две години да бъда в казармата – за да отбия, както се казваше, “войнския си дълг към партията и родината”. И затова едва през 1979 година започнах следването си във Философския факултет на СУ. Завърших с отлични оценки първата година и някъде към края на юли във факултета се обяви, че има две бройки за студенти, които искат да продължат образованието си в “Ленинград”, както тогава се наричаше града на Петър Първи, именно Санкт Петербург. Дълго размишлявах дали да кандидатствам, не събрах решителност, смятах, че нямам шанс. Оказа се обаче, че тия, на които са предложили да заминат, са се отказали, не са пожелали, и то с мотива, че предпочитат да учат тук, в България. Тогава се обърнали към преподавателите да предложат други хора, и съм бил предложен аз. Повикаха ме, една комисия на деканата дълго ме разпитва, увещаваха ме, мамеха ме с някои предимства. Аз не бях сигурен, че искам, колебаех се, не ми се рискуваше, в един момент обаче приех, като комай единственият ми мотив беше “пълната държавна издръжка”, която после се оказа лъжа, но както и да е.
В Русия, пардон, в СССР, както се наричаше тогава, получавах по време на следването си стипендия от 90 рубли. По моя преценка се равняват на около 200-250 сегашни лева. Другото нещо, с което ме примамиха да отида в СССР, именно, че ще живеем в “прекрасни битови условия”, именно в “стая за двама с баня и тоалетна”, също се оказа блъф. Живяхме в стая за петима, комуналки от времето на Хрущов. Трудно е да се обясни какво е това, за тия неща, впрочем, съм писал по-подробно в книгата си Страстите и бесовете български, която излезе наскоро.2.С какво ще запомните обучението си в Санкт Петербург?
С много неща, и хубави, и лоши. Но искам още в началото да кажа, че въпреки всичко не съжалявам, че отидох да уча в Санкт Петербург. Това е един велик, от световна величина град, средище на богата култура (архитектура, църкви, музеи, библиотеки, опери, концертни зали и пр.). Бях млад и с вълнение черпех от културните богатства на Петербург. Искам да отбележа, че в този град е живял и творил моят любим писател Достоевски, чиито книги бях прочел още преди отиването ми там. Това е един от аргументите ми да отида: да усетя непосредствено атмосферата в града на Достоевски. Там е и Зимният дворец, Ермитажът, който по шедьоврите си съперничи на Лувъра. В най-тежките мигове на пребиваването си в този град отивах в Ермитажа и с часове съм бродил по безброя зали, където са изложени невероятни шедьоври на световната живопис, скулптура и пр. А и разходките из града, приличащ със своите канали на Венеция – наричат го “северната Венеция”, макар че, да отбележа, кой знае защо не наричат Венеция “южният Петербург”! – може би защото е почти постоянно обвит в мъгла, ми даваха едно мистично настроение, което особено благоприятстваше заниманията ми с философия.
Та това като че ли е най-ценното, което придобих от пребиваването си в Петербург: най-разнообразни и крайно противоречиви впечатления. Знаете, че Петербург е и града на болшевишката революция, обвеян е в “революционна слава”, той е град, издържал продължителна и сурова блокада от немските войски по време на Втората световна война. Затова в него има много музеи, свързани със комунистическата митология и символика. Аз станах антикомунист обаче още тогава, защото с очите си видях жалката, унизителна за човешкото достойнство съветска действителност с нейните непредставими сега абсурди. Ще стане много дълго ако започна сега да говоря за това, по тази причина само ще маркирам нещичко.
Комунизмът най-вече се беше приютил в сградите на Университета. Но онова, което ме удиви още тогава беше, че въпреки ужасния идеологически терор в петербургския държавен университет неизвестно как се беше запазила една свободолюбива атмосфера, която свързвам в съзнанието си с духовното и културно излъчване на дореволюционната руска интелигенция (Русия има колоси като Достоевски, Владимир Соловьов, Чехов, Толстой и пр.). Например ако в Москва бяха “първенците”, корифеите на казионната съветска наука, Петербург беше станал средище на “аутсайдерите”, на непризнатите таланти, на “дисидентстващите”, на правдолюбците, на критично настроените, на “мърморковците” в рамките на допустимото. Въпреки всичко в Петербург от онова време имаше научни светила от световна величина, например професорите Лев Векер, Михаил Кисел, Мойсей Каган, (все евреи, ако това има значение), Майлов, Николай Григориев и много други, от които бях заразен с духа на свободолюбивата философия, който не ме е напуснал досега. И който ще ме владее докато съм жив.
Бях специализант на катедрата по етика и естетика, по този начин се спасих от крайно неприятните ми дисциплини, свързани с комунистическия пантеон. Завърших пълния петгодишен курс на университета, впрочем, за 3 години, понеже още в самото начало преминах на самостоятелно обучение (имаше и тогава такава възможност), което ми позволяваше сам да планирам изпитите си по всяко време, да посещавам само курсове, които преценя, че са ми полезни. Така ми се наложи на два пъти за една година да взема изпитите, предвидени за две, което ми съкрати престоя в СССР с две години. Сега съжалявам, че съм бързал толкова, но тогава си имах своите основания. Имаше нещо крайно потискащо във времето на разложението на късния комунизъм, което съвпадна с пребиваването ми в Петербург.3.Имахте ли си любим преподавател (или предмет/и)?
Аз отчасти отговорих на този въпрос преди малко, но ще допълня следното. Моите “подвизи”, именно да завърша за 3 години петгодишния курс на обучение, биха били невъзможни без подкрепата на моя научен ръководител Николай Валериевич Григориев, млад доцент тогава, с който се разбирахме за всичко, и който беше една колоритна личност, излъчваща именно духа на старата руска интелигенция. Крайно ерудиран, духовен човек беше моят научен ръководител, с голяма черна брада, вечно си носеше най-интересни книги, голямата част на английски, които четеше и в метрото, и в трамвая, и в автобусите. Живееше в едно предградие на Петербург, до което се отиваше с влак. Освен него в катедрата се повлиях от доста преподаватели, преди всичко млади хора, е, разбира се, имаше и някои догматици, с които съм си имал проблеми, но да не задълбавам защото ще стане дълго, примерно голям проблем имах с изпита по история на КПСС.
Най-голям авторитет във философския факултет беше големият философ Мойсей Каган, преподавател по естетика, също доц. Юровская, преподавател по история на изкуството, и мнозина други. Изобщо имам прекрасни впечатления от преподавателите си от Петербург, крайно сърдечни, отзивчиви, духовни и интелектуални личности, личности от голям мащаб, личности в истинския смисъл на тази дума. Виждате, минали са 30 години, и мога с часове да говоря за тях, за теориите им, всичко си стои съвсем свежо в паметта, което говори че съм го възприел с необичайно вълнение и въздействие. А най-любим предмет освен тия от специализацията ми на катедрата беше дисциплината “История на философията”, която се преподаваше най-подробно, по епохи, от възможно най-ерудирани, дълбоки преподаватели. Звездата на тази катедра беше проф. Михаил Кисел, преподавателя по съвременна западна философия. С него имам един забавен епизод, за който искам накратко да кажа няколко думи.
Понеже бях на индивидуална подготовка, можех да не ходя на лекциите му, но аз бях най-редовен, понеже професорът беше изключително красноречив, беше сладкодумец, прекрасен оратор. Записвах си подробни записки, бях прилежен студент когато нещо ме интересуваше, изписах купища тетрадки по време на следването си. Изглежда професорът се е впечатлил, та в един момент започна да преподава като гледаше право в очите ми, а пък аз се окуражих и почнах да му задавам въпроси. Това не е много прието по време на лекции в тогавашните съветски представи (за въпросите си има семинарни занятия), но професорът беше диалогичен човек и с удоволствие ми отговаряше. Обаче в един момент, и то преди края на лекциите му аз трябваше да се явя на изпит при него, понеже имах куп най-неприятни изпити, които оставих за после. Понеже се бях доста претоварил и преуморил, не се представих добре на изпита, професорът пък бързаше за някъде, аз не бях концентриран, на всичкото отгоре си позволих лукса да вляза в спор. В един момент той ми каза че понеже бърза, ако искам да дойда пак, да не ми пише оценка сега. На мен обаче ми трябваше оценка да представя в деканата, казах му това, да пише каквато и да е оценка, поне условно. Той възприе, каза, че като дойда втори път, ще ми пише “истинската оценка”, а иначе сега-засега ми писа тройка. Аз обаче по-късно вече бях зает с други изпити и не можах да се явя втори път, остана ми тройката.
Студентите от групата после ми казваха много пъти, че професорът питал къде е “наш болгарский друг” (“друг” на руски значи “приятел”!), но аз така и нямах възможност да се явя повече на този изпит. Затова единствената тройка в дипломата ми си остана тази, която е всъщност по най-любимия ми предмет: съвременната западна философия. Тогава й викаха “съвременна буржоазна философия”. Абе доста лудешко беше времето, в което се формирах като личност и философ, но то е тема за дълъг разговор, който едва ли ще Ви е толкова интересен.4.Вие сте философ по професия. Какво е да си философ днес в България?
Да завърша с предишните въпроси. Накрая на следването ми бях поставен в ситуация на съдбовен избор. Научният ми ръководител ми предложи, след като завършвам две години по-рано, да надхитрим системата като си оставя един държавен изпит невзет, и цели две години да работя по написването на дисертация. Това беше страхотен шанс за мен. За жалост се бях преуморил, същевременно в семейството ми се случиха някои неприятни неща (баща ми се разболя и стана инвалид), и аз под натиска на обстоятелствата реших да не се възползвам от открилата ми се възможност.
В България след конкурс започнах работа като асистент по философия в ПУ “Паисий Хилендарски”, където работих 7 години. След уволнението ми от университета през 1992 година се захванах с едни мои изследователски и бизнес проекти (създадох Център за развитие на личността). Но с преподавателската си работа не съм се разделил до днес, тя невероятно ме импулсира за моите изследвания.
За това време написах много книги, издадох 12 от тях, имам и доста неиздадени. Да си философ днес в България означава да си “бяла врана”, защото за жалост живеем в една доста бездуховна страна. Виждате как у нас триумфират нахални псевдоинтелектуалци като Божо Димитров, Пантев, Веждито, Дърева, Вучков и пр. Някой обикновен гражданин да е чувал имената на най-сериозните български философи като професорите Цочо Бояджиев, Сергей Герджиков, Калин Янакиев?!
Не ми се говори много на тази тема. С едно изречение казано: да си философ в днешна България е същото като да си продавач на кожуси в екваториална Африка. Сигурен съм, че ме разбирате за какво намеквам…
5.Разкажете нещо повече за Центъра, на който сте ръководител? И какви са основните предизвикателства на ежедневната ви работа в него?
Центърът за развитие на личността съществува от 1994 година насам и има периоди на големи постижения, има и периоди, в които сме се чувствали като… продавачи на кожуси в Африка. Ние бяхме “ранни пилета”, първи предложихме много нови неща, но не сме се тупкали в гърдите, щото по-късно появилите се заеха цялото пространство, та човек не може вече да се вреди от тях и да търси някакви приоритети. В нашия Център за първи път се предложи в посткомунистическа България психоанализата, създадохме групи за психотренинг, различни курсове по практическа психология. Имали сме кабинети в София и Пловдив, закривали сме ги, пак сме опипвали почвата и така до днес.
Но главното все пак в дейността ни са изследователските програми. Сътрудниците на Центъра работят по свои теми, обсъждаме ги, взаимно си подпомагаме като всеки си има своя авторска автономия и свобода. Предтеча на Центъра за развитие на личността е Философският дискусионен клуб “Аристотел” в Пловдивския университет, който съществуваше под мое ръководство от 1987 до 1992, когато другарите ме изгониха от университета – бях уволнен от ПУ по политически причини. Малко по-късно създадох с мои приятели и сътрудници Центъра за развитие на личността, който в годините, както казах, преживя много перипетии. Но за отбелязване е, че винаги сме работили отговорно и без да се афишираме пред медиите или пък да търсим подкрепа от силните на деня, както обикновено, уви, става у нас с “истински успелите”.
6.Ако можехте да върнете времето назад бихте ли променили нещо?Не, не съжалявам за нищо, станалото не може да се върне назад, не си падам фантазьор. Е, можеше да постигна повече с оглед на социалното признание на работата ми, но за мен това винаги е било на заден план. Моят идеализъм е бил мой враг, ала пък точно благодарение на него съм това, което съм. И успях да съхраня младежкия си дух пак благодарение на идеализма си, което ме импулсира за нови инициативи, експерименти и постижения. Най-доброто е, че духът не старее, важното е обаче да си го култивирал в себе си на младини. Иначе човек остарява в духовен план още съвсем млад, което е същинска трагедия.
7.Вашето послание към читателите на Diploma.bg?
Да съхранят духа на младостта си за цял живот, като му останат верни. И като го насърчават и пазят всекидневно, не изневерявайки на най-светлите му пориви. Нашето богатство е в сърцата ни. А това, което нарекох “дух на младостта” по моето разбиране съвпада с пълната отдаденост на свободата. Да загубиш младежкия си дух означава да си се отказал от свободата си: дух на младостта и дух на свободата са едно и също нещо. То именно е най-ценното, което Бог ни е дал и завещал.
Запазим ли го обаче, сме станали причастни на вечния живот. Само такива живеят пълноценно. За тях и смъртта не е страшна. А останалите само се преструват, че живеят, т.е. се самозаблуждават какво всъщност са. Това е трагично.
Желая да се опазите от болезнени илюзии и да държите реалното, като си давате сметка, че именно духът е най-реалното. И не си мислете, че Бог е само дума. Бог е нашият идеал, за да си го представите, приемете, че е най-прекрасната, чиста и съкровена мечта на човека. Без идеали и мечти човек дегенерира и се превръща в животно.
Бог живее в сърцата на хората, овладени от духа на младостта и свободата…
Няма коментари:
Публикуване на коментар