Ето че се приближихме и подготвихме за така потребното пряко описание на непосредствената "материя" на съществуването с всичките й предизвикателства, рискове, неочакваности, изпитания, с цялата й неизразима (безкрайно трудно изразима!) спонтанност. Аз се опитах да направя нещо в тази насока с книгата си Преследване на времето: изкуството на свободата (1998 г.), но направеното, разбира се, е малко, "темата" е необятна.
С настоящата книга правя нов опит, и ето че на тези страници отново се сблъсквам с най-важното, с онова, без което всичко останало – "философемите", "гледането от птичи поглед", "теориите" – просто увисва във въздуха. Касае се за постигането на жива и пълноценна представа за самата непосредственост на съществуването, за "всекидневността" с цялата й конкретика и екзистенциална изпълненост, която ни е толкова потребна; защото именно и само тя може да "обслужва" и подкрепя собствените ни усилия за справяне със задачата на живота.
Така поставен, въпросът сам по себе си е едно предизвикателство: не може да се говори за предизвикателствата в ситуация, в която сме "извън тях", самият разговор за предизвикателствата трябва да е израз и отговор на едно действително предизвикателство, т.е. да е "предизвикателен". Да се пише за "екзистенциалната конкретност и изпълненост" на съществуването, и в подобно описание да се съдържа валидното едновременно за всеки (независимо от различията), но и приложимото от отделния индивид (т.е. валидното само за него!), е предизвикателство пред философа.
С тази задача досега се е справяло най-вече изкуството (драмата, романа, поезията), философията упорито е бягала от нея: само Сартр "прописа" романи и повести, а и други философи в ХХ век (А. Камю) са били добри писатели на художествени текстове (Киркегор, Ницше, Достоевски). Литераторите често или винаги достигат до философски прозрения – примерът на Достоевски е достатъчен, но нима и при Шекспир не е същото, нима не е същото и при всеки друг значим "писател"! – от което следва, че задачата е изпълнима само от позицията на изкуството на словото. Философите, само изневерявайки на по определен начин разбираната философия, и минавайки на страната на изкуството – като приемат неговата форма и стилистика – могат да се нагърбят с решаването й; но нима е уточнена границата между философското и "художественото"?!
От това обаче следва, че "средствата" на философското виждане са недостатъчни, а опитът да бъдат разширени и допълнени – независимо от съзнанието, че "това е невъзможно"! – е същинско предизвикателство. Но казах, че не бива да се говори за предизвикателството без същевременно да го усещаме, без "да сме в него", без да сме "предизвикани" от нещо, без сами да сме се предизвикали.
Аз няма да пиша новела или роман, но ще правя нещо, което силно ги "наподобява", и същевременно ги превъзхожда: конкретността, живостта може да бъде предавана и по чисто философски начин, философията не е обречена да борави само с "общи мисли", "абстракции", "схеми" и "теоретизации". Философията обаче не може да "работи" с притчи, с конкретни случаи, с описания на живота на единични индивиди, в които има "поука". Следователно трябва, гледайки "отвисоко" – за да не се губи целостта! – да се "взираме" и в непосредствените ситуации, в актовете на субективността (с възможностите пред нея), което именно поражда конкретната ориентираност, вече приложима в живота, в съществуването на отделно взетия индивид.
Другояче казано, трябва да застанем в "тоталната" позиция на живия човек, който едновременно носи в себе си както своята мирогледна и ценностна цялост, екзистенциалния си хоризонт (а винаги и ограничеността си, явяваща се израз тъкмо на една "лоша" субективност!), така и опиращата се на него отдаденост и въвлеченост в съществуването, "тласкаща" го към преки реализации на себе си в спонтанните действия. (Тези последните "по идея" трябва да са свободно избрани от него, но понякога – или много често! – му се "натрапват" в една отчуждена от него, абсурдна и сива "обстоятелственост", "фактичност", с която индивидът трудно може да се примири – ако съзнанието му за свобода е будно.) Тоест, изисква се философията да бъде по възможност най-пълноценно "очовечена" – тя по начало е прекалено човечна, но често забравя това! – да бъде предразположена да се "вживее" в непосредствеността на съществуването, в неговата екзистенциална пълнота, да го улови и изрази на хартия.
Изисква се философията да надмогне гнетящата я и все по-засилваща се отчужденост от "обикновения човек" (тя, изглежда, се занимава с някакъв "сконструиран" от самата нея "философски човек"!), да се откаже от суетната си грандомания (присъща не толкова на философията, колкото на "правещите" я философи!), да победи множеството предразсъдъци за "философското" и "философстването", които са я откъснали от жизнения свят на "потъналия в единичности" човек. (Така философията, вероятно, сама себе си е направила толкова жалка, колкото жалък може да бъде човекът със здрави крака, но въпреки това ходещ, неизвестно защо, с патерици и бастуни, или дори си е… отрязал краката – за да е "по-автентичен" като инвалид! Нима патериците и бастуните не бива да бъдат захвърлени, нима е толкова трудно да усетим здравината на краката си?!)
Ето това аз наричам очовечаване на философията, потискане на високомерието й, "слизане" до обикновеното на действителния човек, превръщане на самата философия в жива личност, връщането й до света на човека, откъсването й от сконструирания от самата нея "философски свят"( "примисления" и "прилъгания" свят според Ницше!). Значи в крайна сметка философията трябва да достигне до една здрава и смислена популярност (това е най-трудното!), която да помага на индивида, а не само отвисоко да му "вдига пръст", да го "хока", да го убеждава в "принизеността" му, да го наставлява, да му дава съвсем неприложими, непрактични съвети и пр.
Но ето че след казаното (едно ново, необходимо отклонение, по-скоро бягство от неимоверната сложност на чисто феноменологичния анализ!) "вече няма накъде да се отстъпва": предизвикателството е "лице в лице" пред нас. Ще се уплашим ли от него след като сами го пожелахме?
С настоящата книга правя нов опит, и ето че на тези страници отново се сблъсквам с най-важното, с онова, без което всичко останало – "философемите", "гледането от птичи поглед", "теориите" – просто увисва във въздуха. Касае се за постигането на жива и пълноценна представа за самата непосредственост на съществуването, за "всекидневността" с цялата й конкретика и екзистенциална изпълненост, която ни е толкова потребна; защото именно и само тя може да "обслужва" и подкрепя собствените ни усилия за справяне със задачата на живота.
Така поставен, въпросът сам по себе си е едно предизвикателство: не може да се говори за предизвикателствата в ситуация, в която сме "извън тях", самият разговор за предизвикателствата трябва да е израз и отговор на едно действително предизвикателство, т.е. да е "предизвикателен". Да се пише за "екзистенциалната конкретност и изпълненост" на съществуването, и в подобно описание да се съдържа валидното едновременно за всеки (независимо от различията), но и приложимото от отделния индивид (т.е. валидното само за него!), е предизвикателство пред философа.
С тази задача досега се е справяло най-вече изкуството (драмата, романа, поезията), философията упорито е бягала от нея: само Сартр "прописа" романи и повести, а и други философи в ХХ век (А. Камю) са били добри писатели на художествени текстове (Киркегор, Ницше, Достоевски). Литераторите често или винаги достигат до философски прозрения – примерът на Достоевски е достатъчен, но нима и при Шекспир не е същото, нима не е същото и при всеки друг значим "писател"! – от което следва, че задачата е изпълнима само от позицията на изкуството на словото. Философите, само изневерявайки на по определен начин разбираната философия, и минавайки на страната на изкуството – като приемат неговата форма и стилистика – могат да се нагърбят с решаването й; но нима е уточнена границата между философското и "художественото"?!
От това обаче следва, че "средствата" на философското виждане са недостатъчни, а опитът да бъдат разширени и допълнени – независимо от съзнанието, че "това е невъзможно"! – е същинско предизвикателство. Но казах, че не бива да се говори за предизвикателството без същевременно да го усещаме, без "да сме в него", без да сме "предизвикани" от нещо, без сами да сме се предизвикали.
Аз няма да пиша новела или роман, но ще правя нещо, което силно ги "наподобява", и същевременно ги превъзхожда: конкретността, живостта може да бъде предавана и по чисто философски начин, философията не е обречена да борави само с "общи мисли", "абстракции", "схеми" и "теоретизации". Философията обаче не може да "работи" с притчи, с конкретни случаи, с описания на живота на единични индивиди, в които има "поука". Следователно трябва, гледайки "отвисоко" – за да не се губи целостта! – да се "взираме" и в непосредствените ситуации, в актовете на субективността (с възможностите пред нея), което именно поражда конкретната ориентираност, вече приложима в живота, в съществуването на отделно взетия индивид.
Другояче казано, трябва да застанем в "тоталната" позиция на живия човек, който едновременно носи в себе си както своята мирогледна и ценностна цялост, екзистенциалния си хоризонт (а винаги и ограничеността си, явяваща се израз тъкмо на една "лоша" субективност!), така и опиращата се на него отдаденост и въвлеченост в съществуването, "тласкаща" го към преки реализации на себе си в спонтанните действия. (Тези последните "по идея" трябва да са свободно избрани от него, но понякога – или много често! – му се "натрапват" в една отчуждена от него, абсурдна и сива "обстоятелственост", "фактичност", с която индивидът трудно може да се примири – ако съзнанието му за свобода е будно.) Тоест, изисква се философията да бъде по възможност най-пълноценно "очовечена" – тя по начало е прекалено човечна, но често забравя това! – да бъде предразположена да се "вживее" в непосредствеността на съществуването, в неговата екзистенциална пълнота, да го улови и изрази на хартия.
Изисква се философията да надмогне гнетящата я и все по-засилваща се отчужденост от "обикновения човек" (тя, изглежда, се занимава с някакъв "сконструиран" от самата нея "философски човек"!), да се откаже от суетната си грандомания (присъща не толкова на философията, колкото на "правещите" я философи!), да победи множеството предразсъдъци за "философското" и "философстването", които са я откъснали от жизнения свят на "потъналия в единичности" човек. (Така философията, вероятно, сама себе си е направила толкова жалка, колкото жалък може да бъде човекът със здрави крака, но въпреки това ходещ, неизвестно защо, с патерици и бастуни, или дори си е… отрязал краката – за да е "по-автентичен" като инвалид! Нима патериците и бастуните не бива да бъдат захвърлени, нима е толкова трудно да усетим здравината на краката си?!)
Ето това аз наричам очовечаване на философията, потискане на високомерието й, "слизане" до обикновеното на действителния човек, превръщане на самата философия в жива личност, връщането й до света на човека, откъсването й от сконструирания от самата нея "философски свят"( "примисления" и "прилъгания" свят според Ницше!). Значи в крайна сметка философията трябва да достигне до една здрава и смислена популярност (това е най-трудното!), която да помага на индивида, а не само отвисоко да му "вдига пръст", да го "хока", да го убеждава в "принизеността" му, да го наставлява, да му дава съвсем неприложими, непрактични съвети и пр.
Но ето че след казаното (едно ново, необходимо отклонение, по-скоро бягство от неимоверната сложност на чисто феноменологичния анализ!) "вече няма накъде да се отстъпва": предизвикателството е "лице в лице" пред нас. Ще се уплашим ли от него след като сами го пожелахме?
Няма коментари:
Публикуване на коментар