Бидейки живи, ние трябва да се опрем на своята жизненост и да й осигурим простор. Но какво е естеството на тази първична жизненост, от която зависи всичко?
Жизнено е онова, което иска, в което са налице и затова "бушуват" толкова много желания, първото от които е желанието за живот. Колкото повече искаме, толкова по-силна е жизнеността, вкоренена в недрата ни: силните желания са белег на жизненост и воля, слабите желания обозначават една слаба, постепенно отказваща се тайнството на живота безжизненост, която като че ли повече се "впечатлява" не от живота, а от смъртта. Първичната жизненост не може да бъде "скромна", на нея скромността е непозната, автентичната жизнена сила е "алчна" и "жадна" и тя друга не може да бъде: жизнеността се доказва и пред самата себе си чрез силата на желанието, тя намира единствено в самата себе си своя предел и закон. Волята за живот (по популярния израз на Шопенхауер) сама на себе си е закон, тя се ограничава единствено от собствените си потенции, от заложеното в себе си като потенциал и сила. На тази основа се проявява по-късно неоценимата роля на свободата като "вътрешен ограничител" на безкрайно жадната за живот воля.
Човекът, по общото признание, има душа и тяло, а волята за живот владее и двете, тя е тяхна същност или субстанция. Жизнеността, виталността, за която тук става дума, не е нещо "биологично", тя не е и "животинското у човека", както на пръв поглед изглежда. Първичната жизненост у човека има за извор неизмерната сила на Духа и Бога, затова в нея е вложена толкова много мъдрост, чистота и автентична разумност. Жизнената сила е страст и копнеж по "истината на битието на съществуващото" (Хайдегер), тя е не-уморен порив към съвършенство и изпълненост с възможности, тя не се свежда до никоя инертност и е в състояние да надмогне всяка съпротива. Жизнената сила, отпусната от Бога на човека, е тъкмо оживотворяващото и одухотворяващото в неговото битие, тя открива всички хоризонти пред него, тя го тласка към перспективи, които той, опрян на нея, може да овладее и само така да постигне себе си. Към Оня, който ни е "отпуснал" и "измерил" потенциала на жизнената сила, с която разполагаме, можем да се отнасяме само с благодарност, в никакъв случай не с озлобеност; ето и този сияен ден, на който всички се наслаждаваме (Слънцето грее еднакво за всички!), ни е подарен от Него! Работата не е в това да си завиждаме взаимно за онова, което всеки е получил (защото то не е наша заслуга, а е само дълг, който поставя единствено изисквания!), от всеки от нас се иска да стъпи здраво върху собствената си почва и едва така да направим нужното да "изровим" богатствата, скрити в нея – в нас самите, в мен самия, в моята душа и тяло. Това означава да признаем факта, че сме индивиди, в който е заложена възможността да станем индивидуалности и личности с подчертано своеобразие. Отричането на индивида е знак, че се отрича и човека, чиято същност е да бъде индивид, а това води неизбежно и до развихрянето на всяка бъдеща безчовечност – комунизмът демонстрира най-красноречиво и практически границите на безчовечността, нейната унищожителна стихия, пагубността й спрямо хуманността и спрямо живота като такъв.
Жизнеността, вкоренена в телата и в душите ни, иска простор за разгръщане, възможности за проявление. Движението затова е формата на съществуване на напиращата от недрата ни жизненост, и то е същност на телесния, но също и на душевния живот (които, впрочем, са неразделни!). Инертността не е "нещото", което иска силата на живота вътре в нас самите: бездейният индивид се подлага на риска да се… "пръсне" щом не й е осигурил простор, "място" за излаз и изява. (Това много често се случва – когато, например, иначе силният индивид се отдава на безсмислени "буйства", водещи го в крайна сметка до разпад на личността; също така може да се стигне и до "тъпото линеене" на бездейната воля за живот, принудена по този начин да се обърне срещу самата себе си – а това, ясно е, поражда страшната психическа деградация на индивида.) Напротив на това, волята за живот обича динамиката, безпокойството, движението, полагането на усилия, изтощението (явяващо се предпоставка за "здравата отмора"!), гъвкавостта, силата да не се "щадиш", да се "изразходваш докрай" – за да придобиеш себе си. Ако общо казано индивидите са два типа – пасивни и активни по отношение на употребата на своята жизнена сила – то това означава, че две са и възможните съдби пред тях: да успееш или пък да се провалиш в задачата на живота, с която уж всички сме се заели. Пасивният, недействащият индивид сам си определя една неблаговидна съдба, той така или иначе страда, докато активният, чувстващият своята сила и опиращият се на нея в дръзките си дела, увереният в себе си индивид няма да изневери на своето бъдеще, ще го… "улови", което е предпоставка за изживяването на неописуемото щастие от добре изпълнения дълг пред себе си и пред живота. Излиза, че това дали се радваме или страдаме зависи от нас самите и се определя от това по какъв начин "изразходваме" дадената ни жизнена сила, дали я "прахосваме" без смисъл или пък я акумулираме и така умножаваме възможностите си. Бездейният индивид скоро става развалина – не за покой е създаден човекът! – докато активно действащият не се "амортизира", напротив, пред него хоризонтите се разширяват и затова той непрекъснато чувства толкова много нереализирани и желани възможности – примамливи точно заради това, че са в състояние да активират нови жизнени сили в индивида. (Най-пагубен е страха да не се "изтощиш" в полаганите усилия; напротив, колкото повече се "изразходваме", толкова повече имаме: човекът е неизчерпаем извор на възможности и сили!)
Чрез тялото си човекът (индивидът) неотделимо принадлежи на "обективно-материалния" свят, състоящ се именно само от тела (вещи): като тяло човекът участва в битието на този свят и може да съдейства за промяната или подобряването му. Материалните структури обаче не са всичко, което изобщо може да съществува – и затова съществува. Онзи, който си мисли, че "това, което виждам или "пипам" е единственото, което изобщо съществува, е изпаднал в непростимо заблуждение, от което също ще страда – дори и да не го осъзнае никога. Паралелно на това, което наричаме "свят", съществува и невидима духовна реалност, към която човекът е причастен чрез своята субективност, чрез душата си. Тук е излишно да обосноваваме кое от тях е "първото" и кое – "второто", тъй като всеки индивид съобразно себе си дава определен отговор на такъв един въпрос – даже и да не съзнава, че залогът тук е не друго, а самият живот.
Благодарение на субективната за човека душевно-духовна реалност "наличният", видимият свят получава своя смисъл, своята ценност, става "нещо", докато преди това наистина е едно "нищо", лишено от смисъл, мисъл и идея. Именно затова душевно-духовното абсолютно превъзхожда по своя битиен статус външно-материалния свят, "ръководи" го и го направлява съобразно заложените в него възможности. "Вещите" и "нещата" стават свят обаче с решаващото участие на човешката субективност и сила, която е "вградена" в основите му. Без човека свят изобщо нямаше да съществува, а вероятно би съществувало нещо друго, но не свят, т.е. огряното от светлината на духа, от силата на душата и човека. Следователно индивидът е "двойнственост", обединяваща в себе си две могъщи реалности, две взаимно проникващи се субстанции. Доколкото човекът разбира своята двойнственост, дотолкова той реализира себе си в двете възможни направления: в побеждаването на инертния външен свят, в заставянето му да служи на човека, и в гарантирането на превъзходството на идеалния свят на духа и душата, който продуцира и генерира в себе си толкова много ценности, потенции, сили, възможности, перспективи и т.н.
Индивидите, даже и не съзнаващи своята "кръстопътност" – нали в нас се пресичат тези два пътя, на "обективно-материалното" и на душевно-духовната висша реалност! – в крайна сметка, а дори и по начало, са задължени да примиряват двата свята, да им осигуряват баланс или равновесие. (И, естествено, по този начин да внасят и мир в душите си: "здраво е тялото само ако и духът е здрав"!) Въпросът е обаче как става това и дали някои не се подхлъзват към по-лесното: да жертват едното, оставяйки се в безразделната власт на другото (най-често да се откажат от "абстракцията на духа" заради "очебийната действителност" на… материалното!). Много често наричат това последното "реализъм", дори "прагматизъм", а понякога и "действеност", което обаче се дължи на основно объркване на посоките. Казах, че материалното само по себе си е абсолютно лишено от смисъл и дори живот: доколкото нещо живее и затова има ценност, то това се дължи на непрекъснати приливи на жизненост в него от страна на мощната действителност на душата, духа и Бога, а без тях е абсолютна нищожност, мъртва инертност, гола възможност без… действителност. Какво означава тогава (от гледна точка на казаното) да служиш на "материята", пренебрегвайки изцяло духа, душата си, е ясно само по себе си: означава да се изпълваш с… "празнота", безсмислие и абсурд, да ставаш все по-кух, да потъваш в нищета, да убиваш своята човечност, да изпадаш все по-ниско в битийните си измерения, да се отказваш от себе си заради нищото.
Точно това се случи на "войнстващия материализъм" на комунизма, чувстващ своето безсилие и задавящ се постепенно от злобата си, породена от стоящата в основите му жизнена непълнота, и засилваща се от усещането за нищожност, битийна непълноценност, фалшивост и пр. Човек докато е жив и насърчава живота у себе си, не може да се откъсне от изворите на живота, разположени в царството на Духа и Бога, но може само да пилее своята жизненост, прахосвайки я в абсолютно безсмислени или пък бесовски посоки. Да цениш само, например, парите, не разбирайки всичко онова, на което те са знак и символ, и благодарение на което те имат придаваните им "вълшебни свойства", означава да пренебрегнеш основно "душевно-духовната същност", поради което… и да имаш пари – ако изобщо е възможно да ги придобиеш поради споменатата ощетеност! – няма да можеш да им се насладиш пълноценно и човешки. (А по-скоро ще направиш нещо тъпо с тях, например да се "наплюскаш" или редовно да преяждаш – което е лишено от особен смисъл и затова повече ще ти навреди, отколкото да те обогати!).
Да бъдеш автентично богат (богат в истинския смисъл!) е твърде различно от това да бъдеш "прост дегенерат с пари", нищожество, което не знае как да употреби със смисъл силата на парите – която впрочем, е "преобърната форма" на жизненост, на възможност за придобиване на нова жизненост. Затова пълноценно съществуващият индивид хармонизира двете измерения на съществуването и на съществуващото (на духа и нещата, постигащи единството си в естествения живот) и така си осигурява възможността за несравними с нищо друго наслаждения, за преживяването на пълнота и прилив на неизмерима мощ.
Жизнено е онова, което иска, в което са налице и затова "бушуват" толкова много желания, първото от които е желанието за живот. Колкото повече искаме, толкова по-силна е жизнеността, вкоренена в недрата ни: силните желания са белег на жизненост и воля, слабите желания обозначават една слаба, постепенно отказваща се тайнството на живота безжизненост, която като че ли повече се "впечатлява" не от живота, а от смъртта. Първичната жизненост не може да бъде "скромна", на нея скромността е непозната, автентичната жизнена сила е "алчна" и "жадна" и тя друга не може да бъде: жизнеността се доказва и пред самата себе си чрез силата на желанието, тя намира единствено в самата себе си своя предел и закон. Волята за живот (по популярния израз на Шопенхауер) сама на себе си е закон, тя се ограничава единствено от собствените си потенции, от заложеното в себе си като потенциал и сила. На тази основа се проявява по-късно неоценимата роля на свободата като "вътрешен ограничител" на безкрайно жадната за живот воля.
Човекът, по общото признание, има душа и тяло, а волята за живот владее и двете, тя е тяхна същност или субстанция. Жизнеността, виталността, за която тук става дума, не е нещо "биологично", тя не е и "животинското у човека", както на пръв поглед изглежда. Първичната жизненост у човека има за извор неизмерната сила на Духа и Бога, затова в нея е вложена толкова много мъдрост, чистота и автентична разумност. Жизнената сила е страст и копнеж по "истината на битието на съществуващото" (Хайдегер), тя е не-уморен порив към съвършенство и изпълненост с възможности, тя не се свежда до никоя инертност и е в състояние да надмогне всяка съпротива. Жизнената сила, отпусната от Бога на човека, е тъкмо оживотворяващото и одухотворяващото в неговото битие, тя открива всички хоризонти пред него, тя го тласка към перспективи, които той, опрян на нея, може да овладее и само така да постигне себе си. Към Оня, който ни е "отпуснал" и "измерил" потенциала на жизнената сила, с която разполагаме, можем да се отнасяме само с благодарност, в никакъв случай не с озлобеност; ето и този сияен ден, на който всички се наслаждаваме (Слънцето грее еднакво за всички!), ни е подарен от Него! Работата не е в това да си завиждаме взаимно за онова, което всеки е получил (защото то не е наша заслуга, а е само дълг, който поставя единствено изисквания!), от всеки от нас се иска да стъпи здраво върху собствената си почва и едва така да направим нужното да "изровим" богатствата, скрити в нея – в нас самите, в мен самия, в моята душа и тяло. Това означава да признаем факта, че сме индивиди, в който е заложена възможността да станем индивидуалности и личности с подчертано своеобразие. Отричането на индивида е знак, че се отрича и човека, чиято същност е да бъде индивид, а това води неизбежно и до развихрянето на всяка бъдеща безчовечност – комунизмът демонстрира най-красноречиво и практически границите на безчовечността, нейната унищожителна стихия, пагубността й спрямо хуманността и спрямо живота като такъв.
Жизнеността, вкоренена в телата и в душите ни, иска простор за разгръщане, възможности за проявление. Движението затова е формата на съществуване на напиращата от недрата ни жизненост, и то е същност на телесния, но също и на душевния живот (които, впрочем, са неразделни!). Инертността не е "нещото", което иска силата на живота вътре в нас самите: бездейният индивид се подлага на риска да се… "пръсне" щом не й е осигурил простор, "място" за излаз и изява. (Това много често се случва – когато, например, иначе силният индивид се отдава на безсмислени "буйства", водещи го в крайна сметка до разпад на личността; също така може да се стигне и до "тъпото линеене" на бездейната воля за живот, принудена по този начин да се обърне срещу самата себе си – а това, ясно е, поражда страшната психическа деградация на индивида.) Напротив на това, волята за живот обича динамиката, безпокойството, движението, полагането на усилия, изтощението (явяващо се предпоставка за "здравата отмора"!), гъвкавостта, силата да не се "щадиш", да се "изразходваш докрай" – за да придобиеш себе си. Ако общо казано индивидите са два типа – пасивни и активни по отношение на употребата на своята жизнена сила – то това означава, че две са и възможните съдби пред тях: да успееш или пък да се провалиш в задачата на живота, с която уж всички сме се заели. Пасивният, недействащият индивид сам си определя една неблаговидна съдба, той така или иначе страда, докато активният, чувстващият своята сила и опиращият се на нея в дръзките си дела, увереният в себе си индивид няма да изневери на своето бъдеще, ще го… "улови", което е предпоставка за изживяването на неописуемото щастие от добре изпълнения дълг пред себе си и пред живота. Излиза, че това дали се радваме или страдаме зависи от нас самите и се определя от това по какъв начин "изразходваме" дадената ни жизнена сила, дали я "прахосваме" без смисъл или пък я акумулираме и така умножаваме възможностите си. Бездейният индивид скоро става развалина – не за покой е създаден човекът! – докато активно действащият не се "амортизира", напротив, пред него хоризонтите се разширяват и затова той непрекъснато чувства толкова много нереализирани и желани възможности – примамливи точно заради това, че са в състояние да активират нови жизнени сили в индивида. (Най-пагубен е страха да не се "изтощиш" в полаганите усилия; напротив, колкото повече се "изразходваме", толкова повече имаме: човекът е неизчерпаем извор на възможности и сили!)
Чрез тялото си човекът (индивидът) неотделимо принадлежи на "обективно-материалния" свят, състоящ се именно само от тела (вещи): като тяло човекът участва в битието на този свят и може да съдейства за промяната или подобряването му. Материалните структури обаче не са всичко, което изобщо може да съществува – и затова съществува. Онзи, който си мисли, че "това, което виждам или "пипам" е единственото, което изобщо съществува, е изпаднал в непростимо заблуждение, от което също ще страда – дори и да не го осъзнае никога. Паралелно на това, което наричаме "свят", съществува и невидима духовна реалност, към която човекът е причастен чрез своята субективност, чрез душата си. Тук е излишно да обосноваваме кое от тях е "първото" и кое – "второто", тъй като всеки индивид съобразно себе си дава определен отговор на такъв един въпрос – даже и да не съзнава, че залогът тук е не друго, а самият живот.
Благодарение на субективната за човека душевно-духовна реалност "наличният", видимият свят получава своя смисъл, своята ценност, става "нещо", докато преди това наистина е едно "нищо", лишено от смисъл, мисъл и идея. Именно затова душевно-духовното абсолютно превъзхожда по своя битиен статус външно-материалния свят, "ръководи" го и го направлява съобразно заложените в него възможности. "Вещите" и "нещата" стават свят обаче с решаващото участие на човешката субективност и сила, която е "вградена" в основите му. Без човека свят изобщо нямаше да съществува, а вероятно би съществувало нещо друго, но не свят, т.е. огряното от светлината на духа, от силата на душата и човека. Следователно индивидът е "двойнственост", обединяваща в себе си две могъщи реалности, две взаимно проникващи се субстанции. Доколкото човекът разбира своята двойнственост, дотолкова той реализира себе си в двете възможни направления: в побеждаването на инертния външен свят, в заставянето му да служи на човека, и в гарантирането на превъзходството на идеалния свят на духа и душата, който продуцира и генерира в себе си толкова много ценности, потенции, сили, възможности, перспективи и т.н.
Индивидите, даже и не съзнаващи своята "кръстопътност" – нали в нас се пресичат тези два пътя, на "обективно-материалното" и на душевно-духовната висша реалност! – в крайна сметка, а дори и по начало, са задължени да примиряват двата свята, да им осигуряват баланс или равновесие. (И, естествено, по този начин да внасят и мир в душите си: "здраво е тялото само ако и духът е здрав"!) Въпросът е обаче как става това и дали някои не се подхлъзват към по-лесното: да жертват едното, оставяйки се в безразделната власт на другото (най-често да се откажат от "абстракцията на духа" заради "очебийната действителност" на… материалното!). Много често наричат това последното "реализъм", дори "прагматизъм", а понякога и "действеност", което обаче се дължи на основно объркване на посоките. Казах, че материалното само по себе си е абсолютно лишено от смисъл и дори живот: доколкото нещо живее и затова има ценност, то това се дължи на непрекъснати приливи на жизненост в него от страна на мощната действителност на душата, духа и Бога, а без тях е абсолютна нищожност, мъртва инертност, гола възможност без… действителност. Какво означава тогава (от гледна точка на казаното) да служиш на "материята", пренебрегвайки изцяло духа, душата си, е ясно само по себе си: означава да се изпълваш с… "празнота", безсмислие и абсурд, да ставаш все по-кух, да потъваш в нищета, да убиваш своята човечност, да изпадаш все по-ниско в битийните си измерения, да се отказваш от себе си заради нищото.
Точно това се случи на "войнстващия материализъм" на комунизма, чувстващ своето безсилие и задавящ се постепенно от злобата си, породена от стоящата в основите му жизнена непълнота, и засилваща се от усещането за нищожност, битийна непълноценност, фалшивост и пр. Човек докато е жив и насърчава живота у себе си, не може да се откъсне от изворите на живота, разположени в царството на Духа и Бога, но може само да пилее своята жизненост, прахосвайки я в абсолютно безсмислени или пък бесовски посоки. Да цениш само, например, парите, не разбирайки всичко онова, на което те са знак и символ, и благодарение на което те имат придаваните им "вълшебни свойства", означава да пренебрегнеш основно "душевно-духовната същност", поради което… и да имаш пари – ако изобщо е възможно да ги придобиеш поради споменатата ощетеност! – няма да можеш да им се насладиш пълноценно и човешки. (А по-скоро ще направиш нещо тъпо с тях, например да се "наплюскаш" или редовно да преяждаш – което е лишено от особен смисъл и затова повече ще ти навреди, отколкото да те обогати!).
Да бъдеш автентично богат (богат в истинския смисъл!) е твърде различно от това да бъдеш "прост дегенерат с пари", нищожество, което не знае как да употреби със смисъл силата на парите – която впрочем, е "преобърната форма" на жизненост, на възможност за придобиване на нова жизненост. Затова пълноценно съществуващият индивид хармонизира двете измерения на съществуването и на съществуващото (на духа и нещата, постигащи единството си в естествения живот) и така си осигурява възможността за несравними с нищо друго наслаждения, за преживяването на пълнота и прилив на неизмерима мощ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар