От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което само себе си създава, или – което е същото – свободният човек е самобитност, самостоятелност, "самост", личност и раз-личност, сама себе си постигаща, т.е. човекът сам себе си – като човек, не като "живо същество"! – непрекъснато прави и създава.
За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си, а след това непрекъснато остава верен на своя избор – поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на себе си. Ние можем "безкрайно" или поне "много пъти" да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице "този човек", индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните "моментни" или "частни" избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние "го извикаме тук при нас" от небитието, "придадем" му битие и така "придърпаме" желаното бъдеще при себе си – или пък "сами отиваме при него" (от друга страна погледнато).
Във всяка постъпка или действие човек (дори и да не го иска или съзнава!) показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде "той", а не "някой друг". (Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода, човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.
Говорейки за "избор", "искане", дори "съзнание" за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо "съпоставяне на възможности", чрез които ние изявяваме някаква своеобразна "прозорлива пресметливост". На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се "изчислят", тук дори и перфектното знание на "висшата математика" на никой не може да помогне. Подобни "сложни реалности" от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито на "вериги от логически изводи", нито на обмислящо всичко извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен "алгоритъм на свободата" и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да "надхитрят" свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат "плюсове" и "минуси", но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор "да бъдеш или да не бъдеш" свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен.
"Вътрешната", постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване (и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и "желаност" от всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, "здравина" и "твърдост". Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр., напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но свободният човек умее да се "справя" с тях в позитивна насока, не да ги "побеждава", а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили; той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост.
Оказва се, че свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване, тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. "По рождение" сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни “в потенция”: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея, ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките й възможности.
Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата, "всеки сам е ковач на съдбата си" (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу "зла съдба" не се приемат: защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави, самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина, а значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина – явяващи се отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.
Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на "ставащото с мен самия" и пр. – ако погледнем от гледната точка на индивида – и власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, "стадност", прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, "пазарен строй", трагичност, оптимизъм и пр. – ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на "всички ние", на "другите", на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата, то, следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество. Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова – исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата.
Размишлявайки върху подобни "човешки тоталности", ние проясняваме истината на свободата, т. е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична или "всеобща"), то представата за нея става "плътна" само чрез задълбочаването в историята като "шествие на свободата" и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме "информирани" (това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!), смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек, затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я "подари" на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е "пропит" живота му – живот, единствено заслужаващ името човешки.
На изследването на тези ценности и на "улавянето" на смисъла, всекидневно раждан от свободата, е посветено това изследване. Тръгнахме точно оттам, откъдето трябваше да се тръгне – индивидът, свободата, единството на двете – и ще преминем навсякъде, където трябва да се мине, през всички области и сфери на човешкото битие, в които то постига своята истина.
За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си, а след това непрекъснато остава верен на своя избор – поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на себе си. Ние можем "безкрайно" или поне "много пъти" да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице "този човек", индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните "моментни" или "частни" избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние "го извикаме тук при нас" от небитието, "придадем" му битие и така "придърпаме" желаното бъдеще при себе си – или пък "сами отиваме при него" (от друга страна погледнато).
Във всяка постъпка или действие човек (дори и да не го иска или съзнава!) показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде "той", а не "някой друг". (Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода, човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.
Говорейки за "избор", "искане", дори "съзнание" за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо "съпоставяне на възможности", чрез които ние изявяваме някаква своеобразна "прозорлива пресметливост". На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се "изчислят", тук дори и перфектното знание на "висшата математика" на никой не може да помогне. Подобни "сложни реалности" от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито на "вериги от логически изводи", нито на обмислящо всичко извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен "алгоритъм на свободата" и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да "надхитрят" свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат "плюсове" и "минуси", но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор "да бъдеш или да не бъдеш" свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен.
"Вътрешната", постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване (и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и "желаност" от всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, "здравина" и "твърдост". Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр., напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но свободният човек умее да се "справя" с тях в позитивна насока, не да ги "побеждава", а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили; той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост.
Оказва се, че свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване, тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. "По рождение" сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни “в потенция”: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея, ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките й възможности.
Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата, "всеки сам е ковач на съдбата си" (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу "зла съдба" не се приемат: защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави, самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина, а значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина – явяващи се отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.
Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на "ставащото с мен самия" и пр. – ако погледнем от гледната точка на индивида – и власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, "стадност", прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, "пазарен строй", трагичност, оптимизъм и пр. – ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на "всички ние", на "другите", на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата, то, следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество. Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова – исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата.
Размишлявайки върху подобни "човешки тоталности", ние проясняваме истината на свободата, т. е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична или "всеобща"), то представата за нея става "плътна" само чрез задълбочаването в историята като "шествие на свободата" и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме "информирани" (това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!), смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек, затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я "подари" на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е "пропит" живота му – живот, единствено заслужаващ името човешки.
На изследването на тези ценности и на "улавянето" на смисъла, всекидневно раждан от свободата, е посветено това изследване. Тръгнахме точно оттам, откъдето трябваше да се тръгне – индивидът, свободата, единството на двете – и ще преминем навсякъде, където трябва да се мине, през всички области и сфери на човешкото битие, в които то постига своята истина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар